Торун '98

Отдавна исках да присъствам на международния театрален фестивал "Контакт" в Торун. Тази година това стана възможно благодарение на колегиални жестове, на съдействието на винаги отзивчивия Полски институт в София и съвсем не на последно място - на авиокомпания LOT, която, ако Торун имаше летище, сигурно също така комфортно, както ме приземи във Варшава, щеше да ме спусне във залата на торунския театър "Вилям Хожица". Тук преди осем години се състоя първото издание на "Контакт". През тези години фестивалът упорито, амбициозно и с размах утвърждаваше престижа си на най-важен театрален форум в тази част на Европа. Формулата на фестивала, замислен от неговата създателка Кристина Майснер, като преглед на емблематични театрални събития от Централна и Източна Европа и тяхната конфронтация с театрите от Западна Европа, поне в географски смисъл винаги е била разтеглива. Тук се сблъскват различни театрални естетики и езици, форми и идеи. Радикални адаптации на класиката се оглеждат в спектакли, чиято енергия се освобождава в търсенето на националната идентичност или в оголването на рухващите митове, в болезнени равносметки със самия себе си, с народа си, с т.нар национален характер. Някои от представленията се раждат далеч извън това, което сега определяме като "глобално село", но по един или друг начин (драматургия, проблематика) принадлежат към европейския културен кръг. Географските и тематични критерии не ограничават селекцията. Репертоарният подбор заявява усилията да се проблематизират и проучват посоките в културното мислене: дали да се извършва промоция на театрални явления, които се откъсват от националните традиции и се потапят в някаква абстрактна, несъществуваща в действителност обща европейска култура, или обратното, да се обърне особено внимание на специфичното, на "другостта"? "Контакт" подлага на проверка разбирането за европейскост - като сплав от национални култури или като наднационална магма.
Фестивалът предлага голямо разнообразие на театрални форми, изпълнявани от професионални трупи и любители: драматични постановки и безсловесен театър, пленерни спектакли, куклен театър и балет-пантомима. "Контакт" се противопоставя на болезнената специализираност на другите полски фестивали (полска класика, Шекспиров фестивал, полска алтернатива) и се опитва да види възможностите и формите на театрално преживяване днес. В годините след промяната Торунския фестивал получи признанието на важно, представително място за измерване температурата на очакваното от театъра. Славата си на дискусионен театрален форум "Контакт" изгражда чрез спектакли на творци като Некрошюс, Туминас, Василиев, Фокин, Фоменко, Люпа, Гжегожевски, Марталер, Вилер и много други, някои от които именно тук започнаха своята европейска и световна кариера.
Тази година за пръв път цялостната организация на фестивала беше поверена на Ядвига Олерацка - директорка на театър "Вилям Хожица", и на нейния заместник Анджей Бубен. Всичко протичаше без видимо опънати нерви и мускули, гладко, спокойно, любезно усмихнато. Фестивалната машина се въртеше ден след ден без скърцане - от превоза, преноса, превода, посредничеството в създаване на контактите, прес-сервиза, дискусиите, нощните срещи с артистите до обслужването в препълнените театрални бюфети. Готическите прелести на стария град, който точно през тези дни бе включен от ЮНЕСКО в листата на паметници от О класа, се оказаха онази спасителна "сценична среда", която позволяваше донякъде да постигнеш "ефекта на отстранението" от това, което се случва по сцените. Знаех, че и друг път селекцията е имала отделни провали, които обаче не са нарушавали цялостната идея на фестивала, не са го правили скучен, а по-скоро са разпалвали критическата рефлексия.
Моят "Контакт" е с обърнати пропорции. Изгледах 18 спектакъла, от които за половината не мога да си обясня защо са били избрани, с какво и с кого "контактуват" те. Постепенно осъзнавах, че компонентите на театралната панорама всъщност трудно могат да бъдат сравнявани помежду си. По какви критерии да се съпоставя монументалната визия, натежала от жестоко осъзнаване, че живеем на боклука на историята и не сме нищо друго освен нейните "метачи", в която ни напъхва Франк Касторф с "Генералът на дявола" (награда за най-добър режисьор), с танцовия спектакъл "Една от двете", представен от испанската Compania Pendiente.
"Фолксбюне" със своя директор Касторф сякаш стовари върху торунската публика "Генералът на дявола" от Карл Цукмайер (в спектакъла много интересно играе Жанет Спасова). Трудни за асимилиране масиви от текст, макар и отлично преведени, огромен провокативен и многозначен набор от изразни средства и похвати, изправят зрителя пред размисъла как темпото на забравата на историята създава вакуум, затрива следи и знаци. Сцената е заселена с офицери и войници на нацисткия Райх. Главния персонаж, генерал от авиацията, не иска да остане верен на Хитлер, той е разкъсван от съмнения, но му служи до самоубийството си. Изпълнението на тази роля е поверено в началото на актрисата Корин Харфуч, а в последните две действия на Бернхард Шутц. Половата амбивалентност е особено ефектна и очертава характерологичния и физически разпад на генерал Харас. Касторф иронично спори с нееднозначната теза на автора, който от една страна пролива сълзи над съдбата на немските войници, а от друга тенденциозно търси сред тях герои. Вярата в "добрите" германци е подложена на всестранен анализ. Безумният ритъм на финалните сцени тласка войниците към тотална лудост: неартикулирани звуци, бирена пяна, поглъщане на повърнатото, животинското копулиране. Войниците изживяват последните си дни. Смъртта на генерала спира хода на историята. Палачите се трансформират в хор на жертвите. Чии, обаче? На звездното небе, видимо през процепа на масивните мраморни стени, през цялото време се върти земното кълбо. Неговото спокойно движение от време на време е смущавано от атомни експлозии, пожари, докато изведнаж настъпва поразяваща тишина и празнота. Нашият свят също трябва да преустанови съществуването си. Агресивната, стигаща до кръвожадност естетика на този театър изследва прага на зрителската чувствителност и издръжливост. Сякаш се изкрещява в лицето на зрителя: "Ти си свиня! Това си ти!". Чрез жестокост и бруталност се анализират насилието и неговите корени, кошмарът и безогледността на цивилизацията в края на столетието.
За щастие нищо подобно не ми предложи споменатият испански спектакъл, който гледах същия ден. Той просто не предлага нищо. Хореографската импресия на две разголени танцьорки, чиято плът е вече силно засегната от зъба на времето, се опитва да разкаже сюжет, който лавира (евентуално!) между двойствеността на женската душа, женската самота и хомосексуалния алианс. Пластическите игри с мащабен миксер-вибратор и приготвената и разпръсквана след това майонеза "заковаха" сюжетната многозначност. Нямам нищо против човешките избори, но отхвърлям тъй очевидната сценична пошлост.
Фестивалният афиш предизвиква, естествено, въпросите: "Как се възприема подобна театрална мозайка или по-точно как се достига до смисловите и естетическите й пластове? Какво ни е близко, какво отхвърля публиката, на кои емитирани от изкуството импулси тя реагира като общност? Кое ни дели?"
Произнесеното в последната нощ "неконсенсусно" решение на международното жури постави тези въпроси с принципно съдържащата се в тях полемичност. Зрителната зала бе млада - студенти от Торунския университет, бъдещи театроведи от Варшава, Краков. Възрастовите пластове се разнообразяваха от мощна група полски критици и журналисти (70 човека), от чуждестранните наблюдатели (54), от представители на местната общественост и театрални фенове. Залата решително отхвърляше празните театрални упражнения, игри и игрички. Така младо и старо напускаше "Чайка" на Юрий Погребничко (театър "Около дома на Станиславски", Москва), която херметично полемизираше с руския чеховски канон. Самоубийството на Треплев е наблюдавано от Шекспир, Наполеон, Юлий Цезар и не знам кой още по-трудно идентифициран "обект". Многообразието на препарирани орнитологични екземпляри и хвърчащи пера под звуците на балада за централния затвор в Лубянка и други "домашни радости" затрудниха достъпа на торунския зрител в театралния свят на Погребничко. Докато "Чайка" прави псевдоавангардни усилия да обговаря и иронизира руския театрален контекст, френското представление "Утопии" (Театър L'Oeil du Tigre от Реймс), монтирано по текстовете на модната по Горбачово време журналистка Светлана Алексиевич, е изцяло антитеатрално. Може би можем да го определим като радиопиеса (стига да не обиждаме жанра). Режисьорът Жан-Мари Лежуд фиксира върху трикраки столчета три жертви на комунистическото зло и не ги помръдна от там. Те четат своя ад, четат от отвъдното, а ние слушателите потъваме в адска скука. Рисковано е да бъркаш в казана, в който не си се пържил, още повече ако не ти стига въображение как още веднъж, тук, в тази точка на земята да предизвикаш с "това" емоционална вибрация.
Чехите успяха. И го направиха през своето уникално чувство за хумор. Алтернативният куклен театър "Buchty a loutky" (иронична игра с легендарният Bread and Puppet) подигравателно осмя и пародира съветските героически военни стереотипи и жестове, познати ни от патетичните филми, и то със средствата на впечатляващ веществен минимализъм. Летецът Алексей Маресиев, останал без крака, извършва подвизи ала Рамбо. Голямата война водят помежду си детски камиончета и миниатюрни танкове, вървят влакови композиции, преминават армии. Мъничката парцалива сцена (като в домашен Каспер театър) беше достатъчна за палавата ревизия на съветските абсурди.
С лаконична, черно-бяла, напомняща филмите на немския експресионизъм, естетика е зареден спектакълът на "гениалното дете" на литовския театър Оскарас Коршуновас ("Старицата 2" на Литовски академичен драматичен театър, Вилнюс). Черният, абсурдният хумор на обериутите (Хармс, Введенски) е литературната тъкан, върху която режисьорът пестеливо визуализира своите съмнения във фундаментите на човешката екзистенция. В света на обериутския сън е не по-малко абсурдно и страшно отколкото в комунистическата действителност. Три продълговати парчета плат на черно-бели райета (оп-арт) оформят един огромен ъгъл. Тук е "заврян" съставеният от различни фрагменти разказ за смъртта, тук режисьорът разпознава нейните знаци, изследва смисъла й. Привидният хлад, херметичността и лабораторният характер на работата не скриват личният изказ. Коршуновас ни предлага ледена студия на агонията. Какво има в отвъдния свят? Питането -"Има ли Бог?", тук в отвъдното вече няма никакъв смисъл. Има ли изобщо "там"? Отсъствието на Бога в сценическия свят издига метафизичен проблем. Господът е в тази липса. Изчистената фактура и колорит, съжителството между гротескното и ужаса във "видимите" и "невидимите" светове, построяването на премерена дистанция между ситуацията и текста разкриват дълбоки, универсални етични проблеми. Спектакълът на Коршуновас стана моят фаворит в торунския контекст.
Журито направи друг избор. Мотивите за присъждането на Първата награда на спектакъла "Носачи на вода" на театър Talipot от Реюнион, Франция (в Индийския океан), са ми стратегически ясни. "Екологично-антропологичният" чар на този "пърформанс" няма да остави никого безразличен. Спектакълът осъществява с пълна сила идеята на културния трансфер, разбирана в цялата й сложност. Търсенето на корените отхвърля модерните технологии, компютърните естетики, литературните образци, за да предложи "мъдростта на вековете", но с езика на модерната пластическа култура. Тримата чернокожи и един бял - едновременно танцьори, актьори и певци, с невероятна красота на телесността, - ни поведоха там, където първичната, традиционната прапамет се среща с модерния театър. Talipot ни показа "интеркултурната" сила, която ни тласка към разширяване на хоризонта, която сблъсква различното с универсалното.
Обяснението ми защо спектакълът на Югославския драматичен театър "Буре с барут" от Деян Дуковски (режисьор Свободан Унковски) не получи никаква награда е просто. Този "казус" доведе до споменатато по-горе разногласие в журито. Всъщност трупата от Белград си тръгна от Торун с "нежурираната" награда на публиката. Не се усетих част от тази публика, но не поради някакъв "аристократизъм". Балканските нрави, експлозивните междуличностни агресии са визуализирани в стил Тарантино, MTV, компютърни игри Doom, по малко, но не минава и без Кустурица. Това не е пиеса за войната в бивша Югославия, а по-скоро вивисекция на нейните причини, разрез на националния характер. Не ми пречеха локалните псувни, цъкането със зъби и онова "да сме живи и здрави", което оправдаваше поредното, дребното, безпричинно убийство. Колажните парчета вибрират виртуално, но трудно ни правят съпричастни към жестокото избиване. Пречеше ми "медийната" естетика на вторичното, на симулираното, макар и да не отричам нейната възможна адекватност към текста.
Още две награди присъди журито. Втора - на пленерния спектакъл "Пирам и Тизбе" на пътуващия театър Ton und Kirschen от Германия. Третата награда (на Естонския драматичен театър от Талин) отдавам на необичайната жега, която налегна Полша във фестивалните дни.
Българите (Театър "Кредо" с "Шинел") бяха определени в телевизионен репортаж като "окей". Торунската университеска общност даде на "наште" наградата на Университета "Миколай Коперник", а пък критиците, които познаваха успехите им от различни фестивали, застанаха в позицията на очакване на нещо ново.
Поляците се представиха с три спектакъла: "Унищожението на народа или моят черен дроб е безсмислен" от Вернер Шваб, "Историята за Богородица или завещанието на кучето" от Арияно Суасуна и "Женитба" на Гогол. Тримата режисьори са много млади и извършват поколенската смяна в полския театър, която ще се опитам да очертая в отделен текст. Както се казва, не "ЕГН-то" прави театър.

Барбара Олшевска