Композитор/ка

Юлия Ценова е родена на 30 юли 1948 година. Не крие възрастта си. Сигурно, защото и до днес се усеща със свежите сетива на дете. През 70-те избира професията композитор. През последвалите десетилетия с невероятната си активност и продуктивност (въпреки всичко!) постепенно ни накара да свикваме с факта, че "композитор" може да бъде и в женски род. И да звучи категорично.
Ученичка е на Богомил Стършенов и Панчо Владигеров. Личността й съчетава две от най-ценните им качества - деловитост и чувство за хумор. Има опуси в почти всички жанрове. Проявява склонност към парадоксалното. Типичен самоанализ на творчеството й е:"Моите произведения в последно време третират философски идеи, свързани с най-различни ясни и неясни неща, след което продължава да не е ясно."
Юлия умее да изплува с чест от всички отговорности, които я заливат като потоп: на декан/ка на Естрадния факултет в Музикалната академия, на преподавателка-доцент/ка, на съпруга (на скулптор) и майка (на студентка- пианистка). И на композиторКА.
На този истински тайфун с нежно име желаем здраве. И да продължава да фучи!

Е. Д.


Разговор с Юлия Ценова

- Какво е да си композитор в България?
- Ти ме уби! Не знам, ти правиш ли разлика? Или просто искаш да си говорим да това, което е около нас?
- Какво е да си композитор в България: всичко, свързано с това!
- Че съм в България не означава, че трябва веднага да започваме с "Виж, колко е лошо сега, колко е тежко." Това е мястото, където съм се родила и не се отказвам от него, не искам да го сменя, то ми е дало това, което съм сега - добро или лошо.
- В по-уредена страна по-малко ли щеше да постигнеш?
- Да. Някъде, в такава "бяла" страна може и да е достатъчно да миеш прозорци и това да ти стига да преживяваш. Аз сигурно бих се опитала и там да съм творческа личност просто защото не мога да избягам от себе си, където и да съм, но тук наистина провокацията е по-силна.
- Занимаваш се и с педагогическа дейност. Би ли искала да нямаш други ангажименти, само да пишеш и от това да живееш?
- Много е хубаво да имаш толкова време, колкото ти е необходимо, за да се вглъбиш и да потърсиш своето звучене, себе си, даже да не е чрез звук; да имаш време да се намериш. Но няма да можеш да го направиш, ако се изолираш. Не, не трябва да ми пречи това, което е около мен, трябва да ме инспирира. Може да се противя на някои ангажименти, които положително ми пречат и ме разсейват, но гледам да се концентрирам - трудно е; а тогава, когато остава време, аз вече съм уморена, изтощена, изнервена, но може би точно в такъв момент мога по-силно да искам от себе си, още по-настоятелно... Пилея се, и то много... времето не ми стига, но не искам да роптая...
- Значи, склонна си да се съобразяваш с условията, успяваш да превърнеш пречките в съюзници, оправяш се в ситуацията такава, каквато е и намираш средства за спасение.
- Ами аз мисля, че съм доста толерантна и умея да правя компромиси, които да не накърняват честолюбието и гордостта ми. Знам, че дълго време мога да комбинирам в определена ситуация и да намирам изход, запазвайки себе си, и в същото време, познавайки характера си, да очаквам изведнъж голям взрив, последван от смели решения, неочаквани за другите. Не само защото съм зодия Лъв, а защото търпимостта и комбинативността си имат граница. Но това е във всекидневния живот, в професионалния няма отстъпване, там ставам настъпателна, взискателна и лоша.
- Слава Богу, не съм те виждал такава, дори когато е трябвало да дирижирам твои произведения, без всякакво притеснение съм очаквал срещата с теб, а по време на работа оставах с впечатлението, че винаги си отворена за предложения и идеи. Спомням си например, че по време на записа на твоята "Фреска" тимпанистът влезе на погрешно място, но на теб "грешката" ти хареса и ти го помоли да я запази, веднага я нанесе в партитурата. Този случай показателен ли е за склонност да импровизираш, вярваш ли, че едно произведение се дооформя при контакта си с изпълнителите и това от джаза ли идва?
- Първо иде от това, че, бидейки взискателна към себе си, понякога трудно намирам окончателното решение. Има моменти, когато не съм сигурна дали съм го намерила и това забавя приключването на творческия процес. Затова, когато се яви някое хрумване, което е в услуга на общата идея, с радост го приемам. В този смисъл няма нищо окончателно...
- Кога за теб едно произведение е завършено?
- Виж, тази дума "завършено"... По-скоро произведенията се очертават, фиксират в един миг от живота, от Вселената (не само голямата, но собствената, човешката), то е нещо все пак с продължение. Аз може никога повече да не се върна и да нанеса допълнително щрих, но думата "завършено" не ми е присъща. Имам по-ранни произведения, които по-късно съм огледала и пипнала нещо в тях наново, защото съм решила, че продължават да ме представят добре. Цял живот един творец изплаква нещо от себе си, то е като човешки калейдоскоп, който въртиш, търсиш нови цветове, нови идеи, нови дълбочини.
- Какво те кара да композираш?
- Това е въпрос на вътрешна необходимост, имаш нужда да кажеш нещо в определена звукова атмосфера, то се оформя в точен звуков израз, постепенно се ражда и философската концепция за произведението.
- Имаш ли чувството, че това произведение си съществува независимо от теб в пространството, а ти само трябва да го уловиш, да го материализираш?
- Ти страхотно задълба във въпроса, защото и ти самият си творец. Много често имам чувството, че произведението го има някъде в космоса, че то е адресирано точно до мен, а аз съм човекът, който ще намери нишката към него. Трудности по пътя - безкрайно, заради явяващите се междувременно сателитни идеи.
- Има една обремененост от образованието, от историческата музикална памет, която пречи, нали?
- Точно така, трудността идва от това, което се чува наоколо, което е лесното и веднага ти идва наум. От него трябва жестоко да се браниш...
- Но пък този багаж, който носим, нали ни е крайно необходим, на него стъпваме, за да вървим напред, като същевременно трябва да се абстрахираме от него...
- За да си намерим своето различно, неправеното, своя речник, своя саунд, среда, форма, идея, философия...
- Откъде тръгваш, от интонационното ядро, от ритмическа идея или, подобно на Моцарт, виждаш цялото от птичи поглед, общо?
- Виж к'во нещо, като Моцарт! А, ха-ха...Аз го нося в себе си и го усещам, и го натрупвам, и го композирам във времето почти изцяло, но в общи щрихи като сюжет. Мога да имам за определени моменти вече по-изяснена концепция какво и как да направя за дадената драматургия, но имам нужда най-вече от своя философска мотивация. Едновременно с това идва звукът, който най-много приляга.
- Познавам те като джаз-изпълнител, пианист-импровизатор и искрено съжалявам, че ти сякаш не държиш да се показваш и от тази страна.
- Това е една моя болка, че обстоятелствата напоследък наложиха да спра да свиря, но до 1992 година практикувах в чужбина по джаз-клубове и пиано-барове, обиколих доста страни.
- У нас щеше да бъдеш много интересна като единствена жена джаз-пианист.
- За мен джазът е нещо страхотно, велико, но разбрах, че не мога да му се отдам изцяло и моята ревност по отношение на композицията надделя, трябваше да жертвам едното.
- Удовлетворена ли си от разпространението на твоята музика в чужбина?
- Мисля, че съм доста скромен човек, прибран, не съм имала амбицията да се афиширам и да създавам шум около себе си, защото преди всичко моята самооценка е решаваща. Популярността е хубаво нещо, с времето постепенно може би направих някакво име като жена-композитор. (Това - жена - като че ли впечатлява, учудва, макар че аз, когато седна да пиша, забравям пола, духовността, нашата същност е човешка.)
- Вероятно у всеки творец има един естествен стремеж да се наложи, да се мери с другите...
- Аз не искам да се налагам, не обичам състезанието.
- А искаш ли да влезеш в историята на музиката?
- Не мисля за никаква история, това е много малко за мен. Искам да постигна своето духовно равновесие и да си кажа: "да, добре". Това е повече от историята. Аз съм много самокритична. До нажежено.
- Четеш ли критиките за теб?
- Да, да, някой път с усмивка, много е забавно да видиш как съвсем по допирателната минава дори и добрата критика, а друг път с изненада виждаш, че е усетено нещо, което си мислиш, че е било дълбоко скрито, а то - разкодирано, и този момент е приятен.
- Когато композираш по поръчка, пречат ли ти, или ти помагат всички тези ограничения, свързани с жанр, времетраене, сроковете за изпълнение и т. н.?
- Обичам да пиша по поръчка - това е едно доверие, а и една провокация, възможност за реализация, а не произведението да остане в чекмеджето. Това е и начин да останеш верен на себе си в зададеното условие, да се изпита професионализмът.
- Какво да кажем тогава за вдъхновението?
- А, вдъхновението се търси, то се предизвиква отвътре, много често се е случвало то по-упорито да не идва, отколкото е била моята упоритост да го търся.
- Можем ли да кажем тогава, че и композирането на музика е занаят, който се упражнява ежедневно, като правенето на обувки, например?
- Ами аз си спомням, че моят учител Панчо Владигеров сядаше на пианото в 10 часа и ставаше в 13, за да обядва, почиваше и от четири следобед до седем отново - това беше неговият режим.
- Мога само да ти завиждам за такъв учител. А кои са другите ти учители - не в прекия смисъл, а косвено, от световната музика?
- През седемдесетте години, когато учех и се оформях, много ми влияеха Онегер, Хиндемит, Стравински, Барток.
- Дали един композитор трябва да се стреми да бъде модерен?
- Думата модерен отпада за мен. Когато пиша, най-малко мисля за изнамирането на новината.
- Съвременният композитор, сядайки над празния нотен лист, има зад гърба си толкова много музика, написана преди него от гениални композитори. Не чувства ли той като свой дълг да не повтаря вече казаното...
- Не е възможно да го повторим, ако се самопознаем, задълбаем навътре и се намерим.
- Ти търсиш своето собствено Аз, своята идентичност. Когато я показваш пред публика, имаш ли чувството, че това е един вид душевен ексхибиционизъм?
- Да, така е, но понеже е със средствата на музиката, не е толкова...
- Но е като стриптийз?
- (Смях)
- Музиката се развива във времето. Когато композираш, имаш ли чувството, че създаваш друго време, различно от физическото?
- Правя звукова пластика.
- А по отношение на реалното време музикалното как протича? Как го организираш?
- Изисква се голям професионализъм и силно вътрешно чувство за мярка, за да убедиш слушателя, че това, което слуша, това е точната картина, точната дължина за дадената драматургия.
- За мен е много съществен въпросът за баланса между спонтанността и рациото.
- Рациото може да е отгоре, като някаква шапка, но понякога спонтанността е нещо велико, като просветление.
- Кое е водещото при теб?
- Непременно интуицията, с нея почва всичко, в тъмното, като затвориш очи и не знаеш къде се намираш.
- Това не е ли опасно?
- Не, възбуждащо е, това е върховно изживяване, когато отваряш сетивата си за тайнството и тръгваш по някакви неизминавани пътеки, без да знаеш накъде. За цялата ми същност, емоционалност и интуитивност е нажежаващо и изнервящо и се стига до момент на пренапрежение, в който непременно трябва да спреш.
- Както паузите в музиката са крайно належащи.
- Да, да поемеш дъх, да се концентрираш и да продължиш.
- Има ли такъв жанр, който да те изразява оптимално?
- Мисля темброво. Най-малко предпочитам пианото. Обичам симфоничната музика, макар че засега по-добрите ми попадения са в камерната.
- Аз много харесвам триото ти "Водата ме приспива". Имаш ли подобни опуси, в посока на импресионистичното и сюрреалистичното?
- От това произведение и около него се яви едно ново просветление в моето развитие, родиха се и няколко други творби - и "Безкрайният кръг", и "Призовавайки боговете", и "Лебедова песен", и "П = 3,14".
- Определяш ли основни етапи, през които минава творчеството ти?
- След завършване на Академията (1972 - пиано, 1974 - композиция) имаше един взривен момент на преоткриване на нещо, което съм имала от дете, когато "измислях" музика и имах чувството за предопределеност, че аз трябва да пиша музика. Последва период, в който създадох произведения, които бяха добре оценени, и ми създадоха име на професионалист. После малко се позагубих, докато в края на 80-те последвах една линия в моята същност, която е силно артистична, игрова, театрална, с чувство за хумор и самоирония.
- А сега, в края на 90-те?
- След 1992, когато преживях нещо страшно, дойде момент на преоценка - това ли съм аз, дали не сгреших, не пропуснах ли нещо? Но не се отказвам от игровото и динамизма.
- Вече чувстваш ли се спокойна, ясна със себе си, уравновесена?
- А, страхотно, страхотно би било. Но ако бъда в това състояние, сигурно ще съм вече умряла. Сега всичко е малко по-мъдро, по-мотивиращо ме, по-зряло, но не трябва да ме успокоява. С всяко следващо произведение трябва да се откривам наново, страхувам се да не се повтарям и да пиша цял живот едно произведение с единствената мотивация, че ето на, аз намерих себе си, това съм аз и сега вече ще ме виждате само в различни звукови нюанси и образи на една и съща идея.
- Проблемът е, че ние се променяме непрекъснато и затова не трябва да спираме да се търсим?
- Да, да! Парадокс!
- Парадокс - чудесно е за финал!

Разговаря Любомир Денев