Около две книги

извадки от бележника

8 юни 1998
В нашия литературен хаос никоя сензация не е била така грижовно подготвяна, както романът от спомени на Любомир Левчев. Още от публикациите-мостри се очерта автопортретът на борец за идеала - рицар на комунистическата идея, изопачавана и забравяна.
Винаги съм се съмнявала във възможността от спомените да се "извае" роман. И при субективна морална регистрация те имат стойност само ако са достоверни. Роман(т)изират ли се, вече са подвластни на вътрешната цензура, в голямата флотация се претопява истината. В случая от фаворит в действителния живот авторът-герой се представя за жертва, страдалец: властниците как ли не опитвали да го купят, с такваз цел години наред го издигали... но той не се поддал и все бил "следващият". Никой не го разбирал, дори Людмила (още по-борбена от него) го упреквала, дето така всеотдайно служи на баща й!
С какво се захващам, след като имам огромна лична благодарност към Левчев? (Преди 19 години, в съдбоносен за мене момент, като зам.-председател на Комитета за изкуство и култура, той ми уреди петнадесетдневна командировка в Париж. С нея подготвях многочасово предаване по "Франс Кюлтюр" за българската история, култура, изкуство, но направих и медицински изследвания: потвърди се напреднало развитие на злокачествен тумор... рисковано за ампутация. Вече на свои разноски се подложих на модернизирана кюритерапия, професор Пиеркен я приложи успешно...)
Благодарността е тежък данък - трае вече деветнадесет години и потиска възраженията, причинява угризения на съвестта. Но "Ти си следващият" се оказа прекалено предизвикателство и ме накара да се обърна към своите неромантизирани спомени, да се освободя от субективното, за да се върна в безмерно митологизираните "априлски" години на сервилност, когато (с малки изключения) поетите собственоръчно поднасяха на първия априлските си сърца... (Впрочем, по хрумване на Левчев!)
Пръв от поколението Левчев бе приет за член на Съюза на българските писатели - той предизвика умиление: мил, скромен, малко смутен. Представи ни се: политически инструктор в "Пропаганда и агитация" на ЦК на ДСНМ... Народна младеж... Кремиковци... (Може да е рано, но понеже ще стане дума и нататък, ще прибавя, че Константин Павлов бе приет за член на СБП последен, и то не като поет, а като киносценарист 20 години по-късно!) Добре помня предшестващото литературно четене на тримата млади - Павлов, Левчев, Цанев - то предизвика и любопитство, и одобрение, и... ожесточени реакции. (Но кое ново поколение у нас - дори първото след войната - моето - възторжено и наивно, не е било посрещано на нож?)
Всички реакции действат като ток. При жадните за слава желанието за утвърждаване бързо ги освобождава от етически задръжки. Започва стремително приспособяване. Душевно деликатните се прибират в себе си, размишляват, дълго ли, кратко ли, докато разберат, че не биха могли да се конформират, да се откажат от своята независимост.
Както в приказката за тримата братя, щом веднъж "епатираха"..., Левчев, Павлов и Цанев се разделиха на първия кръстопът. Павлов ("Иванушка Дурачок?") се прибра в черупката си, Левчев се разви(хри) като активист. "А аз печелех тези битки трудни,/ защото носех в себе си Април" - заявява в един от сборниците "Априлски сърца" (1981).
(Оттук нататък ще наричам Левчев Любо, Павлов - Коцето!)
Никой не може да отрече поетичния талант и способността на Любо да впечатлява със заглавия, формули, заклинания от рода на "Единство, творчество, красота", "Мислете за мен като за огън!"... предлагаше ги на "ненавиждащите" го, те ги приемаха, тупаха го по рамото.
Той "стартира" още в 1957 ("Звездите са мои") и само до 1976 издаде още 14 стихосбирки. От тях 13 по същото време бяха преведени и издадени в чужбина - Берлин, Дамаск, Лима, Москва, пак Лима, Киев, Сао Паоло, Атина, Будапеща, Варшава, Рим... Две години по-късно (1978) се прибавиха нови издания в Москва, Париж, Торонто, Хелзинки, Дамаск, Ню Делхи... Любо наистина галопираше между звездите, докато Коцето виждаше звезди по пладне: в 1960 излезе първата му книга - "Сатири". Ръкописът на втората - "Спомен за страха", заседна в "Български писател" още през 1963. Само преди месец-два най-сетне се появи фототипното издание и предизвика не по-малък взрив от реакции, отколкото "романът от спомени". (Но за това посрещане след 35 години - по-нататък!)
След много вътрешни разправии, страхове, колебания, в 1965 издателството се реши да пусне втората книга на Коцето, но с предпазливо предупреждение в карето: "Български писател" предлага една своеобразна и в някои отношения оспорима с авторското си виждане книга. Своеобразието й се дължи както на необичайната логика на образите, така и на изразните средства, които водят на места до неяснота на авторовия замисъл. Надяваме се, че книгата "Стихове" от К. П., публикувана като творчески експеримент, ще даде възможност за един полезен литературен разговор по тенденциите на творческото развитие на някои млади поети. Издателството моли читателите да изпращат свои мнения за книгата на адрес..." Неподписано. Така "Стихове" излиза в 1965 като втора и последна книга на Коцето чак до 1983. Известно е как десетилетия оттогава той е клеветен, подслушван, преследван от "хора" на СБП. За никого от нас не е тайна тази драма.
Аз лично съм свидетелка на един от фаловете в житието и битието му. Бях редакторка в отдел "Белетристика" от 1965 до 1975. Отделът ни високо ценеше работата на Коцето - извънщатен редактор, на когото буквално срещу стотинки давахме да рецензира постъпили ръкописи. Изключително компетентен, аналитичен, акуратен. През октомври 1968 на редакционно съвещание (той присъстваше и докладваше какво е чел), умувахме кой от двата ръкописа - на Стефан Цанев или на Иван Коларов - да се приеме, когато Коцето издума фаталното: "Ами то нали комисарите решават в края на краищата!"
Двама от вътрешните комисари - директорът и главният редактор, състезавайки се кой пръв ще стигне, преди да мръкне, докладвали в СБП и още на другия ден дойде разпореждане: "Павлов да си прибере вещите и повече кракът му да не стъпва в издателството!"
А как Любо роман(т)изира тези години?
На 15 април 1963 Живков произнесе прочутата реч за комунистическата идейност - висш принцип на нашата литература и изкуство (и аз имах честта да бъда рецитирана като пример за интелектуализъм, песимизъм, формализъм...) Любо твърди: "...критиката към мен беше завоалирана. Името ми не се споменаваше..." Но положението му продължило да се влошава все повече. Изкарал криво-ляво лятото на море, "допуснат бил" и да чете на празника на поезията, но... след стихотворението "Пясък", публикувано в "Литфронт", за него вече нямало милост - изпратили го да изучава живота в село Баня - настанен в резиденцията на Пловдивския ОК на БКП. (И за заплата не споменава, но я получава все пак от местния завод, а "те" вече нищо не искат от него, страх ги тресе от стиховете му...
Книга след книга, превод след превод в чужбина, все по време на моралните и материални страдания. За разноските по тези издания не мога да кажа нищо, освен което знам лично от Пиер Сегерс - сътрудничех му за "Антология на българската поезия" през 1978: луксозното издание на "Рицарят, Смъртта и Дяволът" (1975) е било изцяло възмездено. Сегерс имаше и други сделки с България, с българска помощ бе спасен дори от един банкрут... Получи и международната награда "Христо Ботев", вследствие на което тя загуби престиж). На корицата на "Рицарят..." поетът в немилост е изтъкнат като "...принадлежащ към онази генерация поети, които търсят нови стойности в социалната поезия, за да разширят собствената си песен, без да престанат да воюват срещу филистерските понятия в поезията. Антилиричен, нежен по свой начин, противоречив и разпилян, той разказва с пълен глас за мъките, огорченията, любовта си към епохата, в която живее, към съвременниците си и делото, на което служи. На преден план в песента му е поставен човекът, който той защищава, както го правеше Назъм Хикмет и Пабло Неруда. Левчев е един от големите гласове на нашето време."
Според мен предложената на френския ценител сбирка "Рицарят..." защищава единствено себе си, и то... доста смущаващо, особено в своя "Автопортрет", изписан на плас "Тертр", сред самодейците художници. Той не е излизал на български дори в книгата със същото заглавие, но заслужава да цитирам поне финала:
"...от себе си ще се измъкна мълчаливо/ ще си оправя сметките/ с мъчителния затвор на мойта идентичност./ Автопортрета си ще ви оставя/ сюрреалистичен,/ както можете да видите./ Ще му говорите,/ а той ще бъде вашата храна./ Ще го убиете,/ а може би ще го обикнете./ Догдето аз ще се укрия/ дълбоко във сърцето/ на хората,/ които прагове поставят,/ издигат жестоки стъпала/ и произвеждат (нощта) на непознати знамена."
Който може, нека отговори къде е отишла идентичността и още повече социалното чувство, дето го сродяваше с Хикмет и Пабло Неруда, и грях ли е социален поет да стане "поет-мистик" и да настоява, че не пишел "стиховиденията си", а те самите са го "измислили"... Аз не го смятам за грях, ако всичко е искрено и на равнище. И ако не се хленчи!

12 юни 1998
Без да се е оплакал някога и някъде за каквото и да било, през 1980, както споменах, Коцето получава най-сетне "милостта" да го приемат в секция "Кинодраматурзи" на СБП. Втората "милост" идва три години по-късно след сложни маневри пак в "Български писател" - една сюрия рецензенти, от които в края на краищата се споменават официално четирима - Христо Радевски, Божидар Божилов, Петър Караангов и Добри Жотев. Редактор е винаги трептящият от страх и послушание наш незабравим Банчо Банов. Сега най-важната застраховка е предговорът от председателя на СБП. Така излизат най-после "Стари неща" с 25 стихотворения и два сценария. (Любо, председателят на СБП, хем и член на ЦК, и депутат също, за да се застрахова, е обяснил на Тодор Живков защо го пише. Оня му дал "зелена улица".
Има ли по-двусмислено и подигравателно заглавие от "Изкуството на "прорицателя" с прорицател в кавички? Набляга на "противоречивата природа на автора"..., "бягането му от себе си"(?), а талантът е "по-скоро интуитивен, отколкото интелектуален, какъвто непрестанно се стреми да се представи..." (Същото твърдял и Камен Калчев при отхвърляне на "Спомен за страха"!) В предговора си Любо се "разхожда" из Ескуриал, разговаря и с бивш директор на Лувъра, за да установи, че между Гоя, Бош и Константин Павлов "всякакви творчески паралели са смехотворни". И като се увлича още и в общи разсъждения за неяснотата в изкуството, стига до многозначителен финал: винаги нещо не му достигало, за да разбере "некогашния странен бегач на средни разстояния", който си е останал бегач... "окован от скрупули и комплекси, невероятен човек от ХХ век, който непрекъснато се опитваше да избяга от себе си..." (Но самият Левчев искаше да напусне "мъчителния затвор на свойта идентичност", а сега излиза, че това бил Коцето!) "Един много талантлив, един много неосъществен, един труден поет."
Ядосвам се на отклоненията си, но пак ще се отклоня: дано поне психоаналитиците успеят да "хвърлят светлина" върху две стихопосвещения. Първото е на Любо - и в романа говори за него - непонятно го свързва със смъртта на Димитър Димов (1966): как Джагаров станал председател на СБП, а той написал "Некролог", но не знаел защо: "От обич ли?/ Или от завист?/ Или от някакво предчувствие?/ Ах, всеки трябва да направи/ това, което другите не могат./ Сега аз трябва/ да ти напиша некролога,/ пък ти когато щеш умри..."
Струва ми се писано по-рано и го тълкувам елементарно като отърване от призрака на Коцето, който го плаши.
Ето и посвещението на Коцето - "На Л. Левчев" с автентична дата 2.2.1989 по конкретен повод: като председател Любо му нареждал по телефона да се яви на срещата с генерал Коцалиев (по повод задигането на литературния архив на Петър Манолов). Той отказал, едновременно написал и познатия отказ от членство в СБП, и това посвещение:
"В една лодка се возим./ И какво значение има -/ дали ти ще въртиш кормилото,/ или аз ще въртя веслата,/ щом лодката потъва?/ Потъва, потъва.../ Обърни се за миг и ще видиш/ как ней-верният плъх/ ококорено рони сълзи,/ маха с мокра лапичка -/ сбогом!"
Изкушавам се да цитирам и едно негово неадресирано стихопосвещение: "Скъпи приятелю.../ Хайде да си разменим гърбиците/ ти вземи Славата,/ аз ще поема Позора./ Относителната тежест е една и съща -/ просто за разнообразие./ И моля те,/ престани да плачеш -/ натъжаваш ме."

12 юли 1998
Оставям "Ти си следващият" - авторът си има отбрана, далечни и близки планове, самочувствие и перспективи. Той е ясен... Ясни са и неговите защитници, както и моите подбуди - без да пренебрегна личната благодарност, да потърся истината от човешка справедливост. По-скоро ме тревожат и удивляват някои диви реакции около "Спомен за страха". Върху един беззащитен горд човек изведнъж се нахвърлят, за да му оспорят правото на завръщане. Какво означава това? - eлементарна завист? инфантилен страх от съперничество? страх от съпоставяне? Изключително грубиянски звучат в един литературен вестник обяснения как сега, от няколко години "трупаните от десетилетия текстове изведнъж се изсипват", а поетът Константин Павлов, с когото можем да се гордеем както с никой друг, се оказва "артикулиран мит" в някаква "голяма вълна на вангелизацията в България, достигнала истеризиращ предел...". В друг литературен вестник критикът се кахъри, че "книжното тяло е затворило живия К. П. между черните си корици"... "пленник на книжното тяло" - все варианти на грубите внушения за зависимостта му от онзи, който прави книгата от най-чисти чувства и с високи изисквания за оформлението й: Светлин Русев. И двамата с Коцето, отритнатият от десетилетия поет и утвърдилият се през същите десетилетия художник, доказал огромния си творчески капацитет, са толкова различни по съдби, с различни позиции и в различни сфери, но са свързани през цялото време с дълбоко и искрено приятелство. Приятелството няма обща "идейна" или "идеологическа" (политическа, религиозна) база - то почива само на етика, на човешка обич и взаимно уважение.
Всички инсинуации са непочтени. И ако в книгата "липсват" десет от отхвърлените в 1963 стихотворения, то е от коректност: поетът не ги е прибавил, след като ги е възстановявал по памет и са намерили място в "Стихове". "Спомен за страха" нямаше да стане с тях "по-автентична". Една глупост е на мода в разни отрицателни нюансировки: "Биографизъм на биографията"... "Биографията срещу поезията" - как тя уж подменяла стихотворенията: нали "нуждата от съдба е по-силна от съдбата в текста"(?!). Но сред най-хубавите ранни поеми на Коцето е "Спомен за страха" - колкото метафорична, толкова и "автобиографична". Личното не е ли в самата същност на лириката? Защо да се измисля, а да не се ползва капиталът на преживяното?
Разговаряйки с Рембо и Едгар По, един млад наш автор се изживява като "Български гарван в български вълк/ - аз съм Наследникът - честен и зъл." - и се заканва - "Само оттук да изляза жив - целия свят ще превърна в молив!" - Ами чудесно! Колко му е сега да не разрешава на Константин Павлов да се завърне завинаги?

Невена Стефанова