Лебедово езеро под заплаха

От Виена долитат крясъци. Директорът на Виенската държавна опера Йоан Холендер тръби, че "по принцип е нехудожествено, консервативно и безинтересно" толкова често да се включват в репертоара хореографии, правени преди десетилетия от отдавна починали балетмайстори. И другите участници в международната конференция на оперните директори "Aido", проведена в края на миналата година във Виена, се оплакват, че тези постановки изобщо не могат да се платят. "В бъдеще, заплашиха в хор събраните накуп интенданти, ние просто няма да поставяме повече хореографии на Джордж Баланчин, Джон Кранко и Кенет Макмилън."
През този век тримата хореографи освежават класическия руски репертоар със собствени версии. Заедно с трупите си те преработват наново известни балети, като "Лебедово езеро" от Чайковски, "Ромео и Жулиета" от Прокофиев и т.н. Имената им завинаги се свързват с много от традиционните балети, защото интерпретациите на тези разказвачи на танцови истории и до днес въодушевяват публиката по цял свят и година след година пълнят касите на оперните театри. Както и джобовете на творците. Защото за разлика от оперните и драматичните режисьори, на които се плаща еднократно за постановка, произведенията на хореографите са защитени от Закона за авторското право, валиден седемдесет години след смъртта на твореца. Според този закон авторските права над хореографиите са наследствени, т.е. той недвусмислено осигурява на наследниците същите права, каквито са имали самите творци.
Кранко умира през 1973 г. на връщане от САЩ, където е пожънал огромен успех с прочутата си Щутгартска трупа. Баланчин, директор на Нюйоркския "Сити балет", умира през 1983 г., а Кенет Макмилън, през 60-те години балетен директор в "Дойче опер" в Берлин, умира през 1992 г. в Лондон. Оттогава наследниците прибират пари от всяка постановка на покойните балетмайстори.
"Ако искам да включа някакви експерименти в репертоара си, казва президентът на "Aido" Аугуст Евердинг, на сезон трябва поне веднъж-два пъти да покажа "Лебедово езеро" или нещо подобно". Публиката влизала на новите пиеси "само ако получавала и старите".
За правото в продължение на три години да се играе "Укротяване на опърничавата" по хореография на Джон Кранко наследниците му искат 100 000 марки плюс пет процента от приходите на всяко представление. В отделни случаи театри е трябвало да плащат дори до 500 000 марки авторски права за хореография. Толкова в най-добрия случай струват и новите постановки. Във Виена например тази ситуация е довела дотам, че директорът Холендер е разпоредил на шефа на балета да се откаже от постановките на класика. Но това не е всичко. Освен че с изискванията си за високо заплащане наследниците в крайна сметка могат да лишат публиката от това, което тя в качеството си на данъкоплатец вече веднъж е платила - при създаването на дадена хореография на сцената на субсидиран държавен театър - някои от потомците на хореографите държат да се месят в работата по постановките. Вече има случай, когато един далечен роднина на Макмилън заплашил да провали неговата "Песен за земята", ако балетът не бъде поставен от посочен от него балетмайстор и не играе балерината, която той си е избрал. "И художествено, и икономически напълно неприемлива ситуация", се оплаква Евердинг. На Виенската конференция на директорите всички са се съгласили, че е нужна твърда позиция. Ако успеят, тогава може би скоро наследниците на тримата въпросни хореографи ще се окажат притиснати в ъгъла.
Последните възстановки на работите на Кранко и Макмилън в Щутгарт и Берлин обаче показват, че е възможно проблемът да се реши от само себе си. Постановките на световните балетмайстори, изглежда, съвсем не са толкова неостаряващи, колкото си мислят потомците им. Според преценката на "Франкфуртер алгемайне цайтунг" например, "като обърнем поглед назад, едва ли бихме определили творчеството на единия или другия от двамата хореографи като крайъгълен камък в историята на танца, макар преди трийсет години това да е изглеждало точно така."

сп. "Шпигел", бр. 50/1997

Превела Ирина Илиева