Президентски мемоари

Темата на президентските мемоари на г-н Желев едва ли можеше да бъде по-добре избрана. В областта на вътрешната политика и партийните боричкания след него останаха много критики - за неспособността му да се освобождава навреме от непригодните си за политиката приятели, съмнителните съюзи около така и невъзникналия център, своеобразния му либерален догматизъм в стремежа към връщане на земята в реални граници... Но затова пък въпреки традиционно късата памет на българина дори най-големите му противници трябва да признаят, че именно благодарение на неговите лични усилия стана възможна радикалната промяна в облика на страната на международната политическа сцена.
Начинанието бе толкова по-трудно, като се има предвид абсурдното положение, в което се намира българският президент: от една страна, той е пряко избиран от народа, което го прави независим от парламента, от друга, Конституцията не му дава нито законодателна инициатива, нито правото да разпуска парламента или да освобождава министър-председателя; отлагателното му вето е чисто формално и дори ролята му на главнокомандващ е странно дефинирана, тъй като той няма правото да контролира работата на Министерството на отбраната и на Генералния щаб. На практика съвършено лишен от власт, президентът разполага само с влиянието на своята персона; той единствен сред анонимните политически институции може да се заложи лично, да заеме непартийна позиция, да символизира нацията. В този смисъл едва ли беше възможен по-добър избор за периода на преход от дисидента Желев, приет и уважаван навсякъде по света. За да почнат да гледат на България като достойна, независима страна, начело на нея трябва да стои човек, доказал подобни качества в личния си живот - нещо, което впоследствие някои закъснели антикомунисти опитаха да му отрекат.
Мемоарите на г-н Желев ни припомнят трудния процес на промяна на външнополитическата ориентация - притисната, от една страна, от нежелаещата да се реформира неосталинистка БСП, от друга - от съвършено неопитните, потънали в партийната борба дейци на СДС, президентската институция показва забележително точна и категорична позиция по всички важни международни проблеми. Благодарение на Желев и неговия екип България поема ясен курс към европейска и атлантическа интеграция; първа признава Македония; установява политика на еквидистанция по отношение на двете най-мощни враждуващи сили на полуострова, Гърция и Турция, и започва да търси мястото си като лидер, посредник и умиротворител на Балканите. Тя взима позиция на намеса в югославския конфликт и решава да подкрепи международните санкции, както и да се включи, макар и символично, в антииракската коалиция. Тези две политически решения й костват на момента милиарди долари: едва днес можем да оценим огромната полза, която страната има в дългосрочен план от подобни тежки, но принципни решения.
Президентът залага на нови лица във външната политика: посланици, съветници, сътрудници, които макар и да не са професионалисти, идват в политиката необременени от тоталитарните години и будят симпатии на Запад въпреки едни или други технически пропуски. Книгата ни дава идея за главоболията, което му е коствало това. Конфликтите със СДС, породени на чисто вътрешна, партизанска основа (тук не обсъждаме кой е прав и кой крив) макар в по-малка степен, също рефлектират пагубно върху външната политика. Бави се изработването на национална доктрина за външна политика, на консенсус около нейните приоритети. И ако днес това изглежда сторено, то заслугата до голяма степен е на първия демократично избран и демократично свален държавен глава в историята на България.
Един акцент в този важен документ ми се струва много съществен. Това, което най-много тежи на България, е представата за нея като най-безропотен сателит на Съветския съюз. Да се възстанови идеята, че България е суверенна страна, това означава на първо място да се покаже ясно и еднозначно, че тя взима самостоятелни и отговорни решения без консултации с Москва. В едно такова прерязване на пъпната връв има опасност да се залитне в обратната посока: така във второто СДС от 1991-1992 година се развива една опасна антируска тенденция, която волунтаристки отхвърля геополитическите, икономически и културни реалности. Както разбираме от книгата, Желев се ръководи от разбирането, че Русия е процес, не застинала във времето същност; както и в самата България, там тече борба за демокрация и неговата роля на политик е да подкрепи силите, които се борят за нея.
Темата за промененото отношение към Русия е червената нишка в мемоарите на г-н Желев. Удивляваме се от куража на българския президент, подкрепил Елцин в обсадения "Бял дом" и излязъл с незабавна политическа декларация, която днес звучи далеч по-точно от двусмислените позиции на западните държавни глави от онова време; оценяваме прозорливостта на ясния му избор между Елцин и Горбачов; припомняме си прогонването на Жириновски заради недостойното му поведение, който тогава съвсем не изглеждаше толкова оперетна фигура.
А помни ли все още някой, че България беше първата страна, която призна Русия, установи дипломатически отношения с нея и по този начин погреба зловещия Съветски съюз? Веднъж и България да освободи Русия... Все по времето на президента Желев.

Ивайло Дичев

________________
Желю Желев. В голямата политика. ИК Труд. С. 1998