Топките на авангарда

Преди година във в. "Култура" излезе статията на Десислава Димова "Медийният художник". Заглавието закратко обърка някои колеги - помислиха, че става дума за художници, които работят в областта на новите медии. Всъщност статията беше за художници, които се реализират и популяризират главно във и чрез медиите, независимо от наличието и качествата на продукцията си. И двата прочита на заглавието обаче показват промените и разслояването, настъпило през последните години в нашия художествен живот. Което впрочем съвсем не е завършило.
Навремето всичко бе далеч по-ясно и лесно: единен художествен живот, оглавяван и направляван от СБХ, няколко зали (без частни галерии), няколко ОХИ-та, редувани с индивидуални и групови изложби, за които се пишеха няколко статии в 3-4 специализирани вестника и списания. И толкова. "Народът", т.е. неспециализираната част от обществото, знаеше Майстора, Леонадро да Винчи и скулптора Анев, постоянно срещан в кръстословиците. Промените, както и във всяка друга област, започнаха в средата на 80-те години с появата на т.нар. неконвенционални художествени форми. Но едва в края на десетилетието те се превърнаха от забавно отклонение в значим фактор в художествения живот. Появиха се думите "авангард" и "авангардист", за да натворят впоследствие маса бъркотии в медиите и в някои художнически души. Защото термините възникнаха по съвсем конкретен повод - изложбата "Земя и небе" на покрива на "Шипка" 6 през октомври 1989 г., и за кратко време имаха смисъл. В тогавашната социална обстановка новите форми наистина се възприемаха като авангард, но с всички уговорки, че става дума за нашенски, закъснял (както винаги), предпазливо половинчат и наваксващ световните "постижения". Но това се разбираше само в специализираните среди, докато медиите - сигурно с право - не се интересуваха от уговорки и уточнения. Те радостно прегърнаха понятието "авангард", за да го прилагат и до днес за който им падне: от Априлското поколение до Иван Яхнаджиев. Така, парадоксално и без да искат, те очертават периметъра на изобразителното изкуство в масовата култура.
В началото на 90-те разслояването още не беше започнало, но много от тогавашните неконвенционални художници интуитивно избягваха да бъдат наричани авангардисти във вестниците. Те сякаш предчувстваха, че ще попаднат в един "кюп", от който няма излизане. А тези, на които им беше все едно, стига да се пише за тях, едва напоследък разбират последствията. Според манталитета и характера си. Някои от тях, битували като авангардисти в "Труд" и "24 часа", не могат да разберат защо не са такива и за "Култура" или "Литературен вестник". Други страдат от раздвояване - "класическите" им изяви се приемат в специализираните среди, а "авангардните" не. И причината съвсем не е в консервативността на "средите"; тя е съвсем банална - в качествата на произведенията. Трети не се затормозват от такива проблеми, разполагат се удобно в масовия периметър и използват всички негови възможности. Споменатият вече Яхнаджиев е чудесен пример за това.
Ще се спра на него, като веднага искам да подчертая, че го правя не с "лоша мисъл". Той е показателен за явления и механизми, които са нови у нас, набират скорост през последните години и като че ли вече не могат да бъдат пренебрегвани. С всичките им пасиви и активи.
За първи път видях произведения на Иван Яхнаджиев през 70-те години. Това бяха няколко пейзажа от негов ранен цикъл, посветен на Рилския манастир. И наистина ми харесаха: в керемиденочервено с оранжеви отблясъци, те бяха изпълнени с изтънчено носталгично настроение. После той някак потъна в ОХИ-тата до онзи скандал в началото на 80-те, който разтърси монотонния и равномерен художествен живот. Димитър Остоич разобличи Яхнаджиев, че е откраднал композиция на чуждестранен автор. (Накратко историята е следната: в бр. 12/81 на сп. "София" е публикувана въпросната рисунка с автограф на Иван Яхнаджиев - "Рисувам без компромис и сериозно мисля за времето, с което живея!"; в бр. 57 от 26.II.1982 г. на в. "Работническо дело" излиза статията на Димитър Остоич с уточнението, че рисунката е на Ханс Белмер от 1960 г.; в бр. 3/82 на сп. "София" е публикувано писмо на Стефан Продев до СБХ и извинение към читателите.) Скандалът наистина беше грандиозен - първият от двайсет години по мащаба си и единствен по своя характер. Коментарите, отекващи месеци наред, бяха в двете крайности. "Е, то всеки краде, но поне един го хванаха" - бе злорадият вариант. "Е, то всеки краде, сигурно Остоич има нещо лично против Яхнаджиев, за да го нападне" - гласеше съчувственият. Яхнаджиев бе изгонен от СБХ и всичко си тръгна по старому.
Но не съвсем. Първата реконструкция на бул. "Витоша", която го превърна във витрина на "Валентина", ЦНСМ, столицата и социализма изобщо, даде ново поле за изява на художника. В някои от непривично луксозните тогава магазини можеха да се видят негови акварели - леки, непретенциозни и в тон с тапетите. Впечатлението беше доста противоречиво. От една страна, не бяхме свикнали с извънгалерийното битие на картините: обикновено пътят им бе от ОХИ в НХГ или ОХГ като държавна откупка, като за цени въобще не се говореше (включително и в галерия "Досев", свързана тогава с Творческия фонд на СБХ). От друга страна, в "магазинната" серия на Яхнаджиев имаше нещо новаторско и привлекателно: тя говореше за западни нрави, обстановки и за внимание към купувача, което силно смущаваше свикналия от дете с грубости българин.
Горе-долу по същото време възникна явлението "художници пред Кристал". Разбира се, първоначално те не бяха художници, а студенти или ученици от художествените гимназии. И не бяха пред "Кристал", а в екзотичните морски градчета като Несебър например, където рисунки с туш и акварели на старинни къщи, еркери и дувари вървяха добре сред чужденците. В кратки срокове явлението се разпространи в столицата и страната, но години наред не намираше точното си място и съответно определение в художествения живот. "Сериозните" художници го заклеймяваха, търсеха начини да го спрат или поне да го ограничат и обуздаят чрез журита, комисии и прочие. А същевременно някои от същите тези "сериозни" художници "тайно" рисуваха портрети на летуващите в Дюни през активния туристически сезон.
Междувременно възникнаха и гореспоменатите неконвенционални форми, за да атакуват изневиделица "в тил" установените норми на художествен живот. "В тил" означава просто, че те не подлежаха (и до днес не подлежат, въпреки променените условия и разбирания) на пряка покупко-продажба. Тоест според тогавашните представи те бяха "високо" изкуство, далеч над "кристалната" безценица и съмнителната прозаичност на "тапетната" живопис. А освен това бяха нови, интересни и атрактивни. Затова в началото на 90-те изложбите на Клуба на (вечно) младия художник бяха особено привлекателни - и за тези, които опитваха силите си в инсталацията и обекта, и за онези, които работеха в класически жанрове, но пък имаха някакви търкания със СБХ. Защото в тези първи изложби (от "протокураторския" период), в синхрон със зората на демокрацията у нас, нямаше нито журита, нито изисквания към вида и качествата на произведенията. В резултат се получаваха забавни моменти или драми (понякога и двете), една от които бе с първото и единствено участие на Иван Яхнаджиев в изложба на К(в)МХ. В залата на "Шипка" 6 картините му се оказаха в непосредствена близост до неприлично (от негова гледна точка) неконвенционално произведение - не си спомням дали беше двуметровия скулптурен пенис на Георги Тушев или прословутата "Путка" на Недко Солаков. "Класическият" автор на високо изкуство не можа да понесе това съседство и така безславно завърши опитът му да се приобщи към модната за времето си вълна от нови форми. (Впрочем той съвсем не бе единственият - според списъците в изложбите на К(в)МХ тогава участваха по двеста и повече автори. От тях в момента не повече от двайсет работят в това направление.)
Към средата на 90-те "първичният хаос" в художествения живот започна да уляга: и галериите, и изкуствата, и авторите им постепенно се профилираха, диференцираха, намериха своите "ниши" и форми за изява. Това е ясно за специалистите, но естествено, не и за журналистите. Пак в реда на констатациите ще отбележа лекотата, с която те подменят художествения живот със светския - най-често срещаната снимка във всекидневниците е на двама души, които си разменят правоъгълен предмет, а надписът гласи "Художникът Еди-кой си дари своя картина на ... (цар, депутат, певица, фондация и т.н.)". Самата картина не се вижда и нищо не може да се каже за качествата й, но вероятно журналистите и съответно обществото съвсем не се интересуват от тях. Те научават само, че Еди-кой си е "художник" и сигурно е добър, след като е подарил свое произведение на ... (да не изброявам отново). С всяка следваща поява на подобна снимка Еди-кой си става все по-художник и все по-любим на медиите. А ако той има и дар слово, няма отърване от нескончаеми интервюта с него по вечните въпроси на Живота и Изкуството, духовната криза в наше време и всеки текущо възникнал въпрос - от оценка на работата на правителството до евентуалния обединителен "конгрес" на синодите.
Иван Яхнаджиев не е така словоохотлив, но за сметка на това е деен. В отговор на медийната любов, той непрекъснато измисля атрактивни "акции", които да я поддържат. През март обяви например, че ще рисува Лили Иванова гола и това изпълни читателите с радостно пикантно очакване. На свой ред "примата на българската естрада" отложи събитието за по-топли времена (впрочем двамата артисти пропуснаха първите жеги за годината, но и сега не е късно) и обясни на населението, че това няма да са някакви простотии, а "body-art". Ето тук е голямата полза от медийните художници: те пускат в широко обръщение тясно специализирани термини, популяризират ги и осъществяват връзка с по-високите нива на изкуството. Макар че, както и в случая с "авангарда", най-често се бърка и обектът, и жанрът.
Междувременно Яхнаджиев изрисува тялото на манекенка (вероятно като суха тренировка за Лили Иванова) и се зае с топките на националния отбор. Изпращайки във Франция произведенията на своя "ball-art", той се включи в кампанията около надеждите на нацията за блестящи футболни победи. Но не се сгромоляса заедно с тях. Та той е художник - нито е сгрешил стратегията, нито е пропуснал положения, нито пък са му слаби магиите за победа. Просто е рисувал върху топки и толкова. А и всеки момент обществото ще се затресе в друга кампания, която няма как да мине без медийни художници. Дали не наближава времето, когато ще започне и конкуренция между тях?

Диана Попова