Дони - поглед отстрани

Когато преди четири години описвах в книгата "Преживяно в България" впечатленията си от току-що проходилата свободно масова музикална култура у нас, сравних изгряващия тогава звезден дует "Дони и Момчил" (при който определящата фигура е Дони) със "случая Пигмалион" в, да речем, Бърнард Шоу-версия: от един човек се прави друг... То при повечето попзвезди е горе-долу така, но специално Дони-Илайза (в съчетание все с Момчил) стана "Дуетът!" не по обичайния за нашата попмузика стихиен начин, а в резултат на стратегия. Стратегията сработи успешно. Не съм я изследвала - налегнаха ме други задачи. Но като всеки гражданин на тази страна, който, както казва Дони в интервю за сп. "Егоист" от май 1998 г., не е "бродяга" и не е от "хората, които нямат телевизори", аз също получавам редовно своята порция Дони. Като пеещ, като артист, като правещ акции и пр. След като я получавам, без да я търся - медийният ми опит е извънредно ограничен и консервативен - то мога да си представя какво "Дони-обилие" залива потребителите на съвременната медийно-развлекателна култура. Струва ли си?
По мое мнение - да. Казвам го именно защото Дони не е "моята бира": в попмузиката или хлътваш веднага по нечий тембър, или го отписваш. Нека използваме един простичък инструмент, за да определим струването на Дони. Той (заедно с Момчил) владее свой ярко украсен с флагчета и балончета коридор в българската поп-сцена вече шеста година. Нека си представим тези шест години нова българска попмузика без "Дуетът!" - картината помръква. Не казвам, а и не знам с какво, но помръква.
У другите герои на попмузиката кариерата протича на парче - чуваме от време на време новите им продукции с малко приказки около тях. У Дони (+ Момчил, то се подразбира) попрището тече пред очите ни като филмова лента. При другите - борба, при него - "купон плюс творчество". Дони ни занимава, дори когато не сме му клиенти. Предлага (с Момчил) не само песни, но и най-различни други неща, които могат да минат за начин на живот. Бохемски, разбира се. Свалям шапка на неговия проф. Хигинс - Дони се оказа добър бохем. Бохем с индивидуалност - весели се с "вино и жени", както се казва, но живее с майка си и баба си. Нямаш чувството, че е нагласено, макар да виждаш, че е. Живот и осъществена измислица се преливат тук с шанжаниращи окраски едно в друго - като при хора, които с лекота и удоволствие се самомитологизират. Затова допущам, че е страдал, когато акцията му "Не на страха", при всичката помощ от страна на телевизията, бе приета от едни, но стана обект за присмех от страна на други. Дони май е взел да си вярва...
Дони е артист - вече колко години наред с Ивайло Христов "размазват публиката" със "Секс, наркотици и рокендрол" на Богосян. Дони преподава пеене в НАТФИЗ - с крака върху пианото. (Зер, отпуснете се!) Дони решава психическите си проблеми, като пее, качен връз Хималаите. Дони събира пари за благотворителни цели. Еротичен в "Червило", патриотичен в "Облаче ле, бяло", "симфоничен" в "Акустичен концерт", Дони (заедно с Момчил) окръгля шестата година на мита с албума "Хитовете 1993-1998": бял крайпътен камък на първите мили към увековечаването. Колко продължителна ще е "Приказката без край..." - няма значение. Нямат значение и киселите физиономии в съпровод на думичката "кич", с които мои колеги посрещат питането ми как намират "Дуетът!". Имат обаче значение думите на майки на тинейджъри, които в блицанкета ми казаха нещо в следния смисъл:
- Децата му вярват. Особено щерките. Вярват му, бе. Това е добре - да им харесва нещо българско, не само американско. Пък и не пеят за глупости. Полезни са "Дони и Момчил", разбираш ли?
Както виждаме, и в българската популярна музика най-сетне си пробива път дидактичното. Е, днешното дидактично...

Розмари Стателова