Не агитирам
никога никого за нищо

Разговор с Мартина Вачкова

Никола Вандов:
Ако приемем, че културата се дели на елитарна и такава, която апелира към по-широка публика, има щастливи случаи, когато тези две, по презумпция успоредни линии се пресичат. Мисля, че спектаклите на Александър Морфов, например, са подобен случай. Ти премина от едната писта в другата, при това беше сред малцината, които доказахте, че шоубизнесът има почва у нас. Интересуват ме мотивите ти - допускам, че те са плод и на колебания и съмнения - за това преминаване? Какво получаваш от новото си публично битие и с какво то те ощетява? В шоубизнеса човек може да се чувства и изявява като говорител на обществото. Това са отговорности, които товарят с други изживявания, защото участието в един спектакъл е сякаш по-безотговорен и еднократен акт. Докато в шоубизнеса натрупванията от предаване на предаване създават общо тяло, което се възприема като неразчленимо.
Мартина Вачкова: Не съм направила своя избор да премина от едното в другото, защото не съм скъсала с първото. И, казвам го категорично, никога няма да скъсам. Много бях притискана, още в предишната ситуация, когато работехме в екип с друг състав, да направя своя избор, като беше притискан Зуека да направи своя избор. И Зуека го направи, оставайки с театъра. Аз пък не искам да направя моя избор така...
Никола Вандов: Или/или...
Мартина Вачкова: Да, не харесвам да се гледа на нещата така - черно и бяло. Защото съм убедена, че артистът трябва да се изявява навсякъде и всячески. За мен е абсолютно еднакво отговорно дали играя на сцената на "Сфумато" пред 12 души, или пред 50 хиляди на някой стадион. Различна е радостта, различен е адреналинът. Едно е тишината и дъхът на публиката, който усещаш до лицето си. Друго е, когато стадионът буквално ме вдига и може да ме лашне и да ме отвее в звездите - това е невероятно усещане. Но, честна дума ти казвам, за мен е абсолютно еднаква отговорност. По различен начин ми пълнят сърцето, по различен начин ми дават крила и двете. И съм убедена, че имам невероятно щастлива актьорска съдба да преживея две толкова различни неща, и да съм получила овации и от критиката за неща, които съм правила преди в театъра, и които съм сигурна, че ще продължавам да правя, и да получа одобрението на такива огромни маси народ, да бъда обичана дори от баба, която никога не е чувала, че има Достоевски, Кафка...
Никола Вандов: Съдя за отношението към теб и по радостта, с която леля Митра, телефонистката ни, чакаше идването ти.
Мартина Вачкова: Да, тя стана на крака и искаше да ме целуне. И това е нищо, защото тя живее в града. Аз имам срещи с хора в селата, които не могат да четат. И те вярват, че аз не лъжа. Имам невероятен пример - моят баща. Той е моят съветник. Баща ми е пример за това, че можеш да бъдеш одобряван и от критиката, и от народа, че можеш да правиш изкуство елитарно, и да правиш изкуство плебейско. И да бъдеш и в двете еднакво добър. Защото, когато ти си добър актьор - а аз се надявам да стана добра актриса - и когато не лъжеш, когато имаш много неща да кажеш, на теб ще ти вярват все повече и повече хора. Ако ти вярват само едните или само другите, значи ти просто си тесен специалист.
Никола Вандов: Не ме разбра. Най-общо казано, под елитарно разбирам изкуство, което следва интуицията на създателите си, докато шоубизнесът се съобразява главно с аудиторията си и е изправен пред жестокия проблем как да намери онази мярка, при която не е под контрола само на аудиторията си, а и на своята творческа интуиция. Въпросът ми е как постигаш такава мярка, защото само тя може да те хармонизира в твоя избор, който отрича "или/или"?
Мартина Вачкова: Точно това е. Аз се опитвам сега да правя в "Каналето" малките филмчета в края на предаването. Ето това е мигът, в който искаме да кажем на хората: и това е нещо много интересно, вижте и него. Искаме накрая да покажем нещо, от което сигурно някои се отегчават, сигурно си казват, ох, пак ли това, то вече не е смешно. Но аз присъствам в "Каналето" вече заради тези малки филмчета. Това е моят жанр, това е нещото, което аз харесвам, това е нещото, в което давам сърцето си, давам най-много от мен. По-интересно е това, което ти каза за отговорността. Защото ние емоционално реагираме на някаква ситуация, например ако е сгафил политик. В първия миг скачаме и реагираме, оплюваме или подкрепяме. А се оказва, че е била някаква политическа игра, че това е бил хитър ход. След време се чувствам излъгана - защо му повярвах, защо тръгнах след него... И не само аз, Мартина, тръгнах след него, а подкокоросах и толкова народ! Тук е отговорността, тук е моето дълбоко убеждение, че не искам да агитирам никога никого за нищо, че не искам да помагам в политиката на никого. Искам, ако мога, единствено и само да пропагандирам морални ценности.
Борислав Борисов: Един от "документалните филми" в края на "Каналето" показваше циганско семейство. Приятно съм изненадан, че вместо да заложи на негативните нагласи срещу малцинството, този филм беше тъжно-ироничен и добронамерен. Ти играеш роли на циганки още от времето на "Рома ТВ" в "Ку-ку". Тогава темата за циганите се появи предимно в комичен план. Каква е стратегията ви сега - да приобщите циганите към аудиторията си, или да отправите някакъв апел към обществото?
Мартина Вачкова: Аз просто харесвам да играя този образ и въобще да мисля за тези хора, защото смятам, че са много емоционални и много е богата гамата от чувства, които вилнеят в душите им. Изобщо не им се слагам.
Никола Вандов: Те са може би последният резервоар на българската спонтанност.
Мартина Вачкова: В това филмче персонажите бяха крадци и джебчии. Защитавах тезата: горките джебчии няма какво да крадат. Това не значи, че искам да печеля и крадците. Просто за мен циганите са едни суперобрази, които ми дават възможност да излея многото емоции от себе си. Но, да речем, играх една камериерка - това е мое авторско филмче...
Борислав Борисов: На мен то особено ми допадна, беше различно; не знаех обаче, че текстът е твой. В "Каналето" не пишете кой на какво е автор.
Мартина Вачкова: Аз написах цялата история. Много ми харесва да играя обикновени хора. Да намеря поетичното в един непоет, в един очукан човек, който надали изобщо е отварял поезия. И съм страшно щастлива, че има хора, които мислят като мен, че имаме режисьора Георги Торнев, когото го вълнуват тези неща. А той е и най-добрият режисьор на реклами и на клипове. В същото време интересите му са и другаде.
Борислав Борисов: Преди една година в "Каналето", по време на турнето ви, гледахме саморекламна поредица интервюта с хората от екипа. Тогава ти съвсем антирекламно каза, че не си звезда...
Мартина Вачкова: Да, казах това в първото интервю от серията. След което нямаше интервю с някое от момчетата, което да не влиза в непряк диалог с мен, и да не обяснява, че е пълна глупост да не сме звезди, че ние сме абсолютни звезди. Бях потресена...
Никола Вандов: Дамата не е така суетна, както мъжете, така ли?
Мартина Вачкова: Убедена съм, че е така. Страшна болест е мъжете да са толкова суетни. Самият факт, че си актьор, означава, че искаш да се показваш, че искаш да бъдеш харесван. И тези приказки на моя най-добър приятел, Владо Пенев, дето не го интересувала публиката - да ме извинява... Как така няма да те интересува дали те харесват и дали ти пляскат. Айде де... Като си толкова голям, направи го така, че всички да го разберат. Не може само Мюлер, има и други... Сега вече, след успехите на Сашо Морфов, единственият, който наистина слива и двата потока, нещата се изясняват. При Сашо е такава пищност, че той може вече да излезе пред мавзолея и да направи представление, адресирано директно към огромни маси. Друг такъв творец е Мариус Куркински... Имах щастието да работя с него едно представление, много плюто от вас, критиците. Ужасно е, че го гледахте съвсем неготово и толкова неубедително и жалко. То стана просто друго. Не съм виждала така сериозно човек да се отнася към работата си, такава всеотдайност, такова обричане. Единственото, което интересува Мариус, е любовта... Артист, който така се отдава на публиката, е голям. В работата му се доверявам до дъно. Там той е истинският, другото е суета и "петел пери пера".
Никола Вандов: Има ли в популярната култура неща, които те притесняват, или, поради прохождащия й характер, си склонна по-скоро да я поощриш?
Мартина Вачкова: Не, изобщо не поощрявам нищо в нашия шоубизнес. Подценяването, обиждането на публиката не мога да простя на никой мой колега. Да им го дообясним, както е в някои телевизионни шоута, да им го досмелим, да им го повторим, пък и да им го потретим, ако не са го разбрали. Не мога да понасям да мислим публиката все за по-глупава. Това и в театъра не мога да го понасям, а в шоубизнеса е масово явление - да играем нисичко, като за тях, като на масичка. Просто ми е обидно, когато гледам някои артисти да го правят. И изобщо не им го прощавам.
Никола Вандов: Шоуто като салатка с ракийка...
Мартина Вачкова: Този шоубизнес - да си пусна касетката с вицовете, докато си карам колицата, или докато си пием ракийката - не мога да го простя на никой. Разбирам, че има публика и за това, но не прощавам на твореца, който е по-интелигентен, по-умен от това, което твори... Надявам се, че никога никого не съм излъгала, на никого не съм се сложила, не съм обидила никоя публика.
Борислав Борисов: Струва ми се, че в нашата популярна култура е все по-устойчива тенденцията на целенасочено профанизиране на аудиторията. Не че ми се привиждат тъмни конспирации, просто знам, че в този бизнес има доста начетени, гъвкави и хитри хора. Те умеят да засилват аудиторията си по стръмното - към некачествения кич, примитивното и вулгарното. А ти знаеш, че подобни тенденции много лесно се самовъзпроизвеждат и самоусилват. Мисля, че просташкото умишлено се пропагандира, защото е всеядно, от него без особени усилия се печели.
Мартина Вачкова: В предаванията, които обиждат публиката с елементарни хватки, това най-вече се прави от глупост, от елементарщина на самите автори. Но съм убедена, че го има и това, за което говориш. Подозирам го отдавна. Нямам доказателства, че е някакъв страшен заговор, че е някаква страховита поръчка от някъде, но съм сигурна, че има едно младо момче - аз вече не работя с него, - което точно това прави. Абсолютно съм сигурна, че този човек е много вреден и много опасен. Много се страхувам, че един много интелигентен човек имат този мръсен хитър ход - да държим народа си невеж и така да е по-лесен за манипулиране. Изобщо не подценявайте този човек...
Никола Вандов: Чувствителен съм към всякакви прояви на национализъм. В един момент посегнаха към този резервоар за масовост, когато Слави Трифонов обвини ректора на великотърновския университет за нещо, което е най-малкото дискусионно... Как ситуирате новото "Каналето" по този периодично актуализиращ се въпрос? Имате ли предварително постулирани "китове", на които лежи предаването като светоотношение?
Мартина Вачкова: Много се радвам, че вече нямам поводи за такива спорове в екипа, в който сега работя. Защото наистина в предишния екип имаше едни момченца, много опасни автори, които изваждаха и развяваха тази карта, и те ще продължават да я веят при най-малкия повод, който намерят. В момента при нас пишат Мони Шварц и Лео Капон. Аз съм спокойна, че с тях изобщо вече няма опасност от подобно нещо. Става дума за абсолютно друга култура, за друга етика. Изобщо вече нямам страхове, че ще присъствам в предаване, в което има неща, в които се съмнявам и в които не вярвам.
Никола Вандов: Каква е степента ти на свобода в предаването? Ако получиш текст, който не отговаря на твои възгледи, можеш ли да откажеш да го играеш?
Мартина Вачкова: Имала съм такива случаи, когато съм отказвала да играя, но съм имала и случаи да изиграя нещо, за което съм абсолютно убедена, че не трябва да го правя. Помня например, една шега с госпожа Берова. Много повече са случаите, в които съм се преборвала. Разбира се, лично аз съм имала проблеми най-вече да се преборя с кича, с нещо неморално. Бях абсолютно против нещата, които се правеха с Желю Желев, бях единственият човек, който бе против - и в "Ку-ку", и в "Каналето". Не можех да се примиря с това. Участвах обаче в предаване, в което това ставаше. Не можах да се противопоставя.
Борислав Борисов: На какво се крепи във вашите среди противопоставянето между "плебейско" и "високо" изкуство?
Мартина Вачкова: Аз го преживях, когато работех и в театъра, и в "Ку-ку": не ме поздравяваха колегите, когато влизах в театъра, те ме презираха. Точно от колегите, от които очаквам да оценят това, което съм направила... Бях на път да се откажа от телевизията. Внушаваше ми се непрекъснато, че това ме ограбва. Колеги на баща ми непрекъснато ме съветваха: "Мартина, не си пропилявай таланта, внимавай - съсипваш се, пилееш се на вятъра, ще ти се смъкне вкусът..." Намериха се все пак по-добри и разумни хора, които ми казаха: "Мартина, никой от хората, които ти дават тези съвети, не би отказал твоя шанс". Абсолютно съм убедена, че не съм се "развалила", че популярността не може да ме развали.
Борислав Борисов: В свои изказвания редица режисьори отхвърлят шоупрограмите по телевизията и ги противопоставят на тяхното изкуство. Диалогът между елитите в нашата култура ми изглежда все по-невъзможен.
Мартина Вачкова: Точно затова съм благодарна на Мариус Куркински, единственият човек, приет от критиката, който иска да навлезе директно в шоубизнеса. И го прави много успешно. Защото Сашо Морфов, да речем, опита, но...
Никола Вандов: Теди Москов го направи с "Улицата"...
Мартина Вачкова: Не беше толкова успешно. Не казвам, че не ми харесва, но не се наложи сред широката публика. Въпреки че за нашата телевизия изобщо няма значение дали публиката те подкрепя.
Борислав Борисов: Как си го обясняваш?
Мартина Вачкова: Какво от това, че нас публиката ни подкрепя? Държат ни в някакво убито време. А в най-гледано време се показват други, суперкичозни шоупрограми. Казахте, че помежду ни няма диалог. Добрите театрални режисьори не гледат "Каналето". А и колегите ми от "Каналето" не ходят на театър. Нямат време, работата е много. Аз ходя, но аз не се занимавам с шоубизнес, не съм продуцент. Никога в живота си не съм слагала подпис - нито в "Ку-ку", нито в "Каналето". Още в този миг мога да престана да участвам.
Борислав Борисов: Защото искаш свободата ти да бъде гарантирана ли?
Мартина Вачкова: Аз съм си я спечелила с цената на това, че финансово губя много. И губейки финансово, аз съм си запазила свободата, та в мига, в който ми се предложи нещо по-интересно, да мога да участвам в него. Не съм в шоубизнеса, просто така се е стекъл животът ми, че това е мястото, в което се изявявам като актриса. Нямам къде другаде, просто нямам къде. Покажи ми в кой театър, в коя пиеса аз щях да покажа всичко това, което съм изиграла в "Каналето"?
Никола Вандов: Мечтаеш ли да работиш с някой режисьор? С кого?
Мартина Вачкова: Винаги при Сашо Морфов, при Теди Москов, при Маргарита Младенова, при Иван Добчев. Но те репетират невероятно дълго. Това, че работих през тези години в шоубизнеса, ме научи много да ценя времето. Безотговорно е да си пием кафето, когато тече репетиционно време, почивката да се разтяга, защото на масата сме стигнали до някакви дълбини и аспекти на проблема... О, моля, горе, на сцената - там е мястото. Това, че една режисьорка имала нужда от още репетиции и това преминава и в следващия сезон - не мога. Безкрайни репетиции, не знаеш от колко до колко си на работа. Не знам дали мога да се върна пак в театъра. Трябва да дойдат нови, мислещи като мен хора, които ценят страхотно времето си, които работят по план. Какви се тази думи - "в изкуството не може да има план"? Я виж Иван Пантелеев за колко дни направи "Трейнспотинг"! А какво представление само... Обичам този човек. Чрез Еми Азарян получих от него поздравления за филмчето с камериерката. Както и от Димитър Коцев. От тези момчета чакам много. Чакам много и от Андрей Кулев. Има прекрасни млади режисьори. За жалост нашият режисьор Георги Торнев като че ли няма засега интерес към театъра, но пък има много сериозен интерес към киното. Надявам се с него да заснемем поне малка новела. Ще се пръсна по шевовете - толкова съм натрупала, толкова мога, искам някъде да го излея, искам да покажа на какво съм се научила. Не знаеш каква техника имам за помнене на текстове. Аз съм потресена, репетираме "Дванайста нощ" и идват знаменити актьори с ненаучени текстове, до премиерата не си знаят текстовете. Как е възможно, има актьор, който до 20-ото представление не си знаеше текста. Актьорът не е машина, може винаги да засече, обаче аз се явявам на първа репетиция с научен текст. Не знам какво можем да репетираме, когато някой идва с ненаучен текст. Подава му го суфльорката, а той ме лъже, че репетира с мен. Ами ти не репетираш, а на мен ми изтича енергията в земята.
Никола Вандов: Шоубизнесът дисциплинира актьора, така ли?
Мартина Вачкова: Може жестоко да го развали, но може, ако актьорът е интелигентен, със сериозни интереси, страхотно да го дисциплинира. Жесток респект имам към хубаво написания текст. Как ще пипам текст на Мони Шварц, като толкова хубаво го е написал. И от авторите в предишния екип имаше много талантливо написани неща.
Борислав Борисов: Теди Москов показа виртуозно владеене на телевизионните изразни средства в "Улицата". Защо в "Каналето", където режисьорът е много талантлив, тъкмо телевизионното остава на втори план?
Мартина Вачкова: Всичко зависи от приходите, защото тези пари отиват за работата върху визията на предаването. За съжаление в сегашния си вариант "Каналето" има стеснени финансови възможности и хората, които искат предаването да бъде съвременно, наистина телевизионно, нямат технологична възможност за това. Вече снимаме само един ден. Поставени сме в друг часови пояс, всичко се монтира за една нощ, режисьорът ни остава без очи от взиране в мониторите и компютрите. Техниката, която вече има в България, се използва в минимална степен спрямо нейния потенциал. Все едно да ползваш персоналния си компютър само като пишеща машина. Ние не можем да си платим, за да се учим на тази техника, изобщо нямаме обучени кадри. Печалби нямаме, просто работим за по-малко пари от преди. Няма надежда да започнем да инвестираме. Това е страхотно драматично. Защото след отделянето ни се оказа, че тези, които имаме сериозни намерения в тази област, сме притиснати и изхвърлени.
Борислав Борисов: Защо "Каналето" се излъчва около полунощ?
Мартина Вачкова: Това е политика на телевизията. Уж толкова бяхме известни, толкова много диктувахме и толкова много ни вярваха, пък ни казаха: вие кои сте? Я там, когато легнат бабите, когато легнат децата, когато няма кой да те гледа. Уж те оставят, уж те има, уж няма цензура, а пък това си е страшна цензура.
Никола Вандов: Спомена учителката си Маргарита Младенова сред режисьорите, с които би работила. Носталгия по предишното ти битие ли е това?
Мартина Вачкова: Просто завиждам на хората от "Сфумато". Там са най-добрите ми приятели Владо Пенев и Таня Шахова. Когато ги видя уморени от тези безкрайни репетиции, уморени от еднообразното общуване, на което те са жертва, се чудя откъде тези хора се зареждат творчески. За мен е непонятно. Когато ги виждам отчаяни, обезнадеждени, винаги им казвам, че не знаят какво щастие преживяват. Тези хора са страхотно богати и щастливи, че са намерили тази среда, своите съмишленици, с които наистина влизат в дълбочини и правят страхотни спектакли. Аз съм такъв фен на "Апокриф"... Страхувам се, че просто в умората си, в безпаричието си, те може би не оценяват това, което правят. И искам дълбоко да се поклоня на Маргарита Младенова, която намира сили, продължава да ги държи заедно. Когато го загубят - не им го желая, - ще разберат какво са имали. За себе си не искам нито само преживяванията на шоумена, нито само това, което приятелите ми от "Сфумато" преживяват. Но си давам сметка, че така не мога. Знам, че Маргарита Младенова ме обича, знам, че тя би работила с мен. Като вкус вървим в една посока, обаче моят ритъм е просто луд, див, друг. Не можем като ритъм да се догоним. Ако аз мога да намаля моя ритъм, ако те малко забързат техния - това са моите хора, това са хората, с които чувствам, че искам да дишам в един ритъм. Убедена съм, че в един момент по някакъв начин ще се срещнем. Надявам се да се забързат. Надявам се и Сашо Морфов да го направи... Чувствам се убита от това, че хората от театъра, които харесвам, са изолирано общество, от което сякаш съм отписана. Не мога да кажа, че не искат да ме приемат, но така го усещам. Нали в началото ме попита какво съм спечелила и какво съм загубила. Е, това е, което съм загубила.

14 юли 1998 г.