Ако не умра един следобед...

Разговор с режисьорката Лилия Абаджиева

Никола Вандов:
Започваш много успешно. Щастлив човек ли си?
Лилия Абаджиева: Мога да кажа, че не знам дали някога съм изпитвала истинска скръб или радост, но знам, че се люшкам между ада и рая на вълните на въображението и болезнената си чувствителност.
Никола Вандов: Какво значи "болезнена чувствителност"?
Лилия Абаджиева: Значи, че по някакъв начин страстите са тези, които определят биографията ми.
Никола Вандов: Кои страсти? Допускам, че именно те задвижват спектаклите ти.
Лилия Абаджиева: Не мога да говоря за тях... Не бих искала да ги изброявам като в някакъв лексикон, а и не мисля, че мога. Бих казала, че съм човек, който по някакъв начин е осъзнал безсмислието на съществуването си. Дори съществуването да има някакъв смисъл, аз не мога да го открия. Като казвам, че съм в плен на страстите си, това означава, че независимо дали искам да им се подчиня или не, те едновременно изгарят и опияняват сърцето ми.
Никола Вандов: Казваш, че не откриваш смисъл. Това ли е причината да поставяш?
Лилия Абаджиева: Копнежът по абсолютното съдържа в себе си неистовата страст да запълниш, да измислиш или да вмениш на съществуването си смисъл. Другата възможност е да го търсиш. Така че, дали в една или друга степен се привижда знанието или тъгата по изгубения смисъл в моите спектакли, това вече зависи от степента на интелигентност у гледащия - какво привижда и какво не. Сблъсъкът на човека със света вече съдържа определението за бунта. Невъзможността на човека да намери смисъл вече го поставя в ситуация на бунт. Също така, съмнението във всичко, което определя света, който ни заобикаля.
Виолета Дечева: Ти беше сред тези, които не просто участваха в антиректорската стачка, а бяха сред лидерите й. Кои са каузите, за които смяташ, че си струва да се бориш?
Лилия Абаджиева: Не бих искала да смесваме - поне в този разговор - същностните неща, които правя, със стачката, която направихме тогава, въпреки че тя наистина е част от нашата биография. Тя имаше конкретни причини, които не мисля, че имат много общо с фундаменталните въпроси. Поводът беше прост. Не мисля, че стачката беше резултат от желанието ни да променим света. Това просто бяха адекватни действия в конкретна ситуация... Истината е, че не устояхме. Всъщност започнахме война, която дори не загубихме, а избягахме от нея. Не мога да правя дефиниции за поколението, въобще за връстниците си, но мисля, че сме прекалено уморени, отегчени, по някакъв начин обезверени, и не знам дали някой от нас би посветил живота си на битката за някаква кауза. Просто не вярвам, че има такива между нас.
Никола Вандов: Социална или художествена кауза?
Лилия Абаджиева: Социална, разбира се. Не, не става дума само за социални обусловености. Говоря за конкретното проявление на онзи мним бунт - неслучайно го наричам мним, защото мисля, че беше случайно събирането на едно място на някакви млади хора, които казваха на някого "Ти не можеш да правиш така".
Виолета Дечева: Този "бунт", мним или не, беше израз на нетърпимост към непочтеността, която уморено се приема за норма. За теб тази нетърпимост не се ли свързва с категорично заявената в спектаклите ти нетърпимост към клиширания и банализиран израз на чувствата в общуването?
Лилия Абаджиева: Наистина повече бих могла да говоря за спектаклите си, и въобще как по някакъв начин всичките ми страсти и желания се проектират в тях. Мога да кажа, че истинският ми живот е в срещата ми с актьорите и в работата ми с тях. Всичко останало, освен най-любимите хора, по някакъв начин ме потиска. Не мога да кажа, че живея живота на връстниците си, че обичам да ходя на местата, на които те обичат да ходят. Просто наистина светът, който е нашето ежедневие в момента, ме потиска, действа ми силно замърсяващо и винаги търся начини за бягство.
Никола Вандов: Този изход го намираш от 1993 година, когато постъпваш в НАТФИЗ. Дотогава как си живяла? Как стигна до театъра като изход?
Лилия Абаджиева: Не гледам на театъра като изход. Той е по-скоро форма и възможност за себеизразяване, а не убежище. Мисля, че театърът е единственото пространство, в което мога да проявя личността си. Театърът е метафизично пространство, в което е възможно да се случва естетическо проявление на непроявените мечти, желания, на копнежа по някакви неуловимо нежни и неуловимо страдащи създания.
Никола Вандов: Та как стигна до театъра?
Лилия Абаджиева: Как стигнах ли? Мисля за себе си като за ученичка на доцент Красимир Спасов и Борислав Чакринов. Въпреки че вече не сме техни студенти, завинаги оставаме техни ученици. Срещата ми с Красимир Спасов като че ли не беше случайна. По някакъв начин трябваше да мина през много - не бих искала да ги наричам болки - опити да намеря себе си в срещи, които се състояха, или не се състояха. Не мога да си представя какво щеше да стане, ако срещата с моите учители не ми откри възможността да давам плът на виденията си и имена на желанията си. Не знам какво щях да правя сега.
Виолета Дечева: Фигурата на учителя очевидно е силно значима за теб. Това е фигура на авторитета, на бащата. Защо тя е така важна за теб?
Лилия Абаджиева: След като преминах през кандидатстуденските изпити и стана ясно, че вече сме студенти на Красимир Спасов, още не осъзнавах, че трябва да го приема за авторитет. Сега просто съм сигурна, че ако искам да получа, да напредна в едно знание, трябва да се доверя на авторитетите. И точно това направих. Аз им се доверих.
Виолета Дечева: Личността се съизмерва с избраните авторитети и заедно с това заявява себе си, съпротивявайки им се.
Лилия Абаджиева: На авторитетите аз не мога да се съпротивявам, по-скоро мога да изпитвам всякакви други чувства на възхищение и благоговение, на подчинение. Просто не мога да си представя, че мога по някакъв начин да застана срещу някого, който ме респектира с умения и знания. Авторитетите се следват.
Виолета Дечева: А фигурата на автора, който избираш, не е ли достатъчно авторитетна за теб? Не й ли се съпротивяваш?
Лилия Абаджиева: Като говорим за авторитети, мислех, че става дума за учителите. Ако говорим за авторитетите в драматургията, те дълбоко ме респектират. Чувам за себе си всякакви мнения и мръсни слухове, че съм някакъв разрушител, някой, който не разбира, не уважава, не се подчинява, дори не зачита авторитетите. Не е така. По-скоро е опит, като влизам в света на големите авторитети, да се опитам да достигна, да разбера в някаква степен (която знам предварително, че е много малка) някаква истина, която да е и моя истина, да науча още нещо за себе си чрез тях. То дори не е опит да се съизмервам с тях, защото това също е нахално. В този смисъл работата с големите текстове е опит за себепознание. Изследването на собствената личност може да бъде безкрайно занимание. Не говорим за конкретни текстове в момента, затова ми е много трудно да обобщавам. Бих могла да кажа какво в един или в друг текст е било важно за мен в един или друг фрагмент от моя живот.
Никола Вандов: През 1993 г. ли реши да следваш режисура, или в детството ти е имало нещо, което да ти подскаже, че театърът е това, с което искаш да се занимаваш?
Лилия Абаджиева: Истината е, че още от много невръстно детство участвах в организирани или неорганизирани сценки... Звучи ужасно банално, не искам да говоря за това...
Никола Вандов: Много хубаво си звучи...
Лилия Абаджиева: Това бяха спонтанни детски проявления. Аз съм много свенлива, или по-точно тогава бях прекалено свенлива, за да мога да кажа на родителите си, или още повече, да призная пред себе си (да имам наглостта, както тогава ми се струваше), че бих искала да се занимавам с театър. Дълго потисках това желание, дори се опитах да го забравя. Може би точно невъзможността да го осъществя, го направи по-силно. Аз не мога да кажа, че по някакъв начин съм контролирала или предвиждала събитията в живота си, дори не знам как точно се стигна до тях, до най-важните срещи в моя живот. Но знам, че съм благодарна за това, че точно тези режисьори са учителите ми в професията.
Никола Вандов: Гледала ли си спектакли на Красимир Спасов преди 1993 г.? Той беше ли вече авторитет за теб?
Лилия Абаджиева: Кандидатствах за първи път режисура и исках да уча точно при него, защото гледах неговия спектакъл "Васа Железнова". Това е култов спектакъл. Гледах го много пъти. В по-невръстна възраст съм гледала "Полет над кукувиче гнездо" в "Сълза и смях". Той е един от големите в българската режисура. В неговите спектакли винаги има атмосфера. Атмосферите, които постига, не съм виждала у друг. Освен това мисля, че неговите изследвания са колкото академични, толкова и модерни. Това ви изпълва с недоумение?
Никола Вандов: Напротив. Тъй като съм гледал много негови спектакли, му имам по-голямо творческо доверие, отколкото може би имат онези, които са следили само спектаклите му от последните години. Много го уважавам и като творец, и като личност.
Лилия Абаджиева: Случайно разбрах, че същата година той приема клас, и най-неочаквано за самата мен, за моите приятели, за тези, които ме обичат, кандидатствах.
Никола Вандов: Дотогава не си ли кандидатствала в друга специалност?
Лилия Абаджиева: Преди това бях кандидатствала актьорско майсторство. Беше ми много трудно да реша, защото беше невъзможно да избегна въпроса, дали точно аз съм тази, която има право да занимава другите със своя свят.
Никола Вандов: А имаш ли други образци: личности, постановки, книги?
Лилия Абаджиева: Красимир Спасов прие за вярно, че сме личности. Той не ни е карал да гледаме спектаклите му, още по-малко е искал от нас да ги харесваме. Не се е опитвал да ни вменява собствените си методи на работа като единствено верни. Винаги виждаше качествата на нашите работи и ни поощряваше за тях - което, мисля, е много важно, поне в началото на пътя. Още преди да кандидатствам режисура, съм се справила с библиографски материал, който по някакъв начин е посветен, или съдържа в себе си, ако не всички, то поне основните методи и известни театрални техники. Любимите ми режисьори с техните опити да опишат методите си на работа са Мейерхолд, Вахтангов, Питър Брук. Не мога да кажа, че познавам добре Станиславски, въпреки че акуратно съм си записала негови наблюдения за пътя от девствените впечатления до крайната цел, до свръхзадачата. За мен са важни бележките на Мейерхолд за пластичната статуарност и особено наставленията на Станиславски, да не се забравя, че мислите са паяжина, а мускулите са въжета. Но представата ми за театър, за театралното, се приближава до преувеличеното и ироничното.
Никола Вандов: Защо акцентираш върху ироничното в спектаклите си?
Лилия Абаджиева: Не мога да кажа, че само с ироничното се свързва представата ми за театралност... Естетическите пристрастия и търсенето на театрални лексики са подчинени на уникалната същност на режисьора. Много ми е трудно да говоря за резултатите и за това какво може да се привиди в тях. По-лесно ми е да говоря за мотивите, вместо да правя характеристики на вече готовите си спектакли. Иронията не може да не присъства по някакъв начин в спектаклите ми, след като аз самата съм твърде ироничен човек.
Никола Вандов: Свенлива и иронична - интересно съчетание.
Лилия Абаджиева: По-скоро противоречиво. Да, така е. В моментите, в които тръгвам да правя един спектакъл, съм събрала цялата сила и енергия да тръгна към конкретен текст. Това ми позволява да имам нахалството да застана срещу някого, срещу конкретна група хора, в случая актьори, и да им кажа: "Ти трябва да правиш това така". Неистовата необходимост да работя върху конкретен текст, който ме интересува и е важен за мен, ми дава сила и оневинява желанието ми да вменя на някого нещо, да го накарам, ако не да се отъждестви с мен, ако не да ми повярва, то поне да го симулира и да играе тази игра.
Виолета Дечева: Ти си сред режисьорите, които имат нужда от по-едро сценично пространство, от по-голям мащаб. Защо бягаш от камерността?
Никола Вандов: С други думи, защо те интересуват повече телата, а не очите на актьорите?
Лилия Абаджиева: Не е точно така, защото в "Зад канала" сценичното пространство е камерно. Там всеки жест се вижда като под лупа. "Хамлет", "Женитба", а се сещам и за "Отело", са поставени в голямо сценично пространство. Никога не съм си казвала, че трябва сега да работя на голяма сцена, после на малка и т. н. Просто знаех, че за "Хамлет" ми е необходимо това пространство. "Хамлет" е интерпретиран от поети, естети и философи, посветени са му театроведски, литературоведски и всякакви изследвания. Дали това е драма на отмъщението, или не е; защо Хамлет се бави; дали вярва в думите на призрака; защо веднага не може да отмъсти; конфликтите или неконфликтите, любовта му или нелюбовта му към майката... "Хамлет" ме привлича с тревожността си. Точно тази тревожност в момента ми е близка; незнанието защо е загубил цялата си веселост, също ми е близко; невъзможността да отговори на надхвърлящия го въпрос: "дали този свят съдържа смисъл, или не", също ми е близка. Като тръгнах към "Хамлет", опитах се да вменя на актьорите, че трябва да мислят за тази работа като за автобиографична, че все едно дали ще се разделим или някога ще работим отново заедно, нашата среща ще остане завинаги в сърцето и в ума ни. Това е автобиографично интерпретиране, защото всеки от тях, или поне аз си мисля така, има секунда сценично време, която е само негова, в която той проявява пресичането или отъждествяването си с Хамлет. Неистово беше желанието ми точно по този начин да интрепретирам "Хамлет" - нагло автобиографично. В мен седеше необходимостта да кажа всичко, което според мен е "Хамлет". Всичките тревоги, с които тръгнах към "Хамлет" ме оневиняват. И това, че са ми близки тези скръб, тъга, копнеж по абсолютното, меланхоличен унес. За мен образът на меланхолията днес е резултат от метафизичния ужас, от неяснотата на съществуването, от невъзможността да се привиди смисъл в него. Мотивите и копнежите, които ни пресичат с Хамлет, са мащабни и важни. Не че за Хамлет не може да се говори интимно, но за него може да се говори и интимно, и високо.
Виолета Дечева: Този твой копнеж по страстите, които осмислят живота, от какво е запален? От съпротива към банализираната от масовата култура поетичност, от съпротива изобщо към ежедневието ли?
Лилия Абаджиева: Не толкова съпротива, колкото бягство. Непрекъснато срещам определения, или по-скоро опити за определяне на моята работа като производна или подчинена на MTV-културата. Изненадана съм, защото не мога да гледам MTV, поне не повече от 5 минути, без да се изнервя... Не мога да кажа, че естетическото проявление на всичките ми желания е по някакъв начин близко до MTV-културата. Може би става дума за ритъма при монтажа на конкретните сцени, може би точно този задъхан ритъм обърква критиците, които ме определят като продукт на MTV-поколението. Но да се върна на въпроса. Наистина по-скоро е бягство, отколкото бунт. Не мисля, че индивидът може да променя някакви социални, дори културни обусловености, защото MTV например е медиа, която манипулира съзнанието на младите хора, или поне на тези, които имат нужда от това.
Виолета Дечева: Имаш ли визия на мястото, към което така бягаш?
Лилия Абаджиева: Бягството ми не е свързано с означения за място... Мога да се чувствам добре или зле тук, там и навсякъде. Това е въпрос на възможност да се усамотиш, да се абстрахираш от нещата, които не те интересуват, и да се съсредоточиш върху това, което те интересува. Едва ли трябва да си измисля такова място, което да е моята утопия. По-скоро утопията е в ума ми.
Виолета Дечева: Говорим за театрални визии... Кои са "твоите" художници?
Лилия Абаджиева: Любимите ми художници са импресионистите. Въпреки че може би бихте искали да чуете, че са експресионистите. Вълшебната игра на багрите, които създават илюзията за някаква сияйно чиста светлина, ме влудява. Иначе има и много други художници, които харесвам. Имам много албуми вкъщи, които обичам да разглеждам.
Никола Вандов: В дома ти сигурно има и много записи?
Лилия Абаджиева: Трябва да имам конкретна нагласа, за да слушам точно музиката, от която имам нужда в момента. Не мога да слушам непрекъснато и все едно какво. Музиката заема много важна част в моментите на наслаждение.
Никола Вандов: Мъжът в спектаклите ти е червей, гнъс непотребна. В последния ти спектакъл обаче се чете подобно отношение и към жените. Значи въпросът е в друго. Би могло да се каже, че спектаклите ти се занимават с човека, който, осъществявайки някакъв избор в живота си, изглежда нелеп и жалък, който се гърчи в изборите си - никому непотребни, може би, дори на него самия. Поне досега всичките ти спектакли са в този сюжетен ред. Към тази ситуация на избор, в която се намира, към начина, по който той се държи в нея, ти си крайно иронична, може би дори жестока... Персонажът в нея, дори не е смешен за теб, защото е ограбен в спонтанността на чувстването, защото е обречен на банални емоции, на "вторични" страсти. Струва ми се, че това те вълнува, а не толкова разказът, историята. И за да го изразиш, избираш текстове, които са известни на зрителя. В неговото съзнание вече съществуват устойчиви представи за сюжета, за "героите", съществуват и различни прочити на съответната творба. Разчиташ ли на това предварително знание?
Лилия Абаджиева: Интересуват ме големите текстове. Това са текстове, в които семиологичното надхвърля лингвистичното и дава безкрайни възможности за интерпретации. В тях се съдържат много светове. Независимо дали всеки пореден опит казва нещо ново или не, дали открива нещо непривидяно до сега, големите текстове винаги дават невероятна възможност да откриеш, ако не своя свят, то поне себе си в тях. Не се опитвам да водя война или да съпоставям вече съществуващи интерпретации. Не съм гледала постановки на повечето от текстовете, които съм правила. В "Женитба" ме учуди и привлече възможността човек да пише иронично за собствените си проблеми. Неяснотата на взаимоотношенията на Гогол с жените, въобще от какви точно жени е бил привличан, неговите копнежи по тях... Всичко това винаги е спирало донякъде - заради неговия свян и невъзможност да общува нормално с тях. Но основният ми мотив да тръгна към "Женитба" беше невъзможността на жената да избере един мъж, защото, за да стигне тя до акта на женитбата, трябва вече да е направила този избор. Не мисля, че е лесно на жената да си забрани да бъде женствена и да привлича, не знам дали това въобще може да бъде направено съзнателно. Текстът ме привлече именно с това, а не толкова с надпреварата на мъжете. И не бих казала, че в спектакъла има присмиване и омаловажаване на мъжкото присъствие. В живота ми не е така. Мъжете ми харесват и ме привличат. Не мога да си представя моя живот без любимите си мъже. Не знам кой е привидял у тези персонажи присмех към мъжа. Архетипните ситуации в общуването между мъжа и жената са няколко. Възможно е жената да излъже мъжа и да го накара да опита ябълката и след това да си отидат от рая, не в ада, но то е почти едно и също. Другите възможности не са много, броят се на пръсти. В "Женитба" ситуацията е такава: няколко мъже искат една жена, а отказът или невъзможността въобще да я достигнат превръща всичко в надпревара. Измества се истинската цел, измества се дори споменът за това откъде си тръгнал и защо. Любовта към тоя спор, към надпреварата, желанието по някакъв начин да излезеш победител от това състезание става цел. Не знам дали в показването на самия ритуал, на целия оглед на жената като някаква стока, могат въобще да се привидят някакви феминистични мотиви. Освен ако съм неосъзната феминистка, но аз не мисля себе си за такава. Никога не са ме привличали изказвания, че жената, ако не е по-горе, то поне е наравно с мъжа. Напротив. Мисля точно обратното, и съм склонна да се съглася и с Вайнингер, че жената е резултат от падението на човека. В това е голямата й драма, че е превърнала съзнанието си за мъжа в свой начин на живот. Мисълта за мъжа е по-важна от всичко друго, все едно дали си го признаваме, или не. Дали в момента се обвързва с него или не, дали го осъзнава или не, дали е дала име на това желание или не, жената е в абсолютна зависимост от мъжа и за нея няма живот извън връзката с него. На нея не само че не й е известен страха на мъжа от разпад на целостта на личността му във връзката с жената, а тя дори е привлечена от тази своя вечна зависимост.
Виолета Дечева: Сред важните за теб имена, които изброи, нямаше нито една жена? Случайно ли е?
Лилия Абаджиева: Аз не мисля, че заниманието с режисура, нахалството да занимаваш някого, да отнемаш на някого един час от живота му със своите спектакли, може да зависи от това дали личността, която стои зад това, принадлежи към женски или мъжки род. Дори да имаше опасност да се породи такъв комплекс у мен, защото бях единственото момиче в класа, тя беше предотвратена още в първи курс, когато моят учител ме поощри, може би повече, отколкото трябваше. Тогава беше убита възможността да се породи комплекс за малоценност от това, че се занимавам с мъжка професия. Ами да, тя е мъжка професия. Но не мисля за режисурата като за професия, а като възможност за себеизразяване.
Никола Вандов: Явор Гърдев казва, че сега било време за манифести. Би ли нахвърлила някои основни тези от своя манифест?
Лилия Абаджиева: Манифестите са естетически акции, които винаги са ме привличали. Когато прочетох първия манифест на Андре Бретон, усетих, че коленете ми се разтреперват. Харесва ми някой да говори за естетическите пристрастия като необходимост и като догма, превърнала се в начин на живот с една цел - променяйки себе си, или непроменяйки се, да промениш света. Харесват ми изявите на общност, следваща конкретни идеи, независимо че опитите те да бъдат проявени в конкретна естетическа форма по-често се провалят. Гледам на работата си - от първата мисъл да правя спектакъла; през конкретната задълбочена работа по изследване на текста на всички биографични и всякакви други бележки за автора, за времето, за неговите перипетии по време на писането; след това първата важна и страшна среща с артистите; през всичките тези репетиции, които приличат на живота; до крайната цел, конкретният спектакъл - като на естетически акт. Режисьорът е този, който съзнателно или не, пише манифести. Той създава ситуация още от първата среща с актьорите, той си вярва, че им вменява страстите си, копнежите си и естетическите си пристрастия, опитва се да накара артистите да му се доверят и да правят от телата, умовете и сърцата си инструменти, които да обслужват неговата идея. Гледам на всяка среща с актьорите като на естетическо проявление на личността ми - независимо дали тя е в 9.30 часа, когато ядат мазни баници, или когато гледам представлението и вече са забравили всичките, случили се между нас малки лоши неща. Имам неистова необходимост от търсене на всеки жест, на всяка атмосфера, на онзи метафизичен резултат, от отъждествяване или неотъждествяване с конкретна важна цел, с конкретен персонаж, от всякакви опити да ги накарам или да не ги накарам да се съблекат, от всичките мои опити да се събличам и да не се събличам. Изпитвам безумна любов именно към този начин на себеизразяване. Не го наричам любовно чувство, защото така трябва, а защото е такова. Важното е да направиш от актьорите свои естетически съучастници, да имат съзнанието за това действо, да гледат на него като на проявление на собствените си личности.
Никола Вандов: Интересува ли те изобщо как възприемат спектаклите ти?
Лилия Абаджиева: Не мога да говоря за това. Знам, че когато нещо вълнува сърцето ми и занимава ума ми, няма как да не стигне до хората, които обичам и които ме интересуват. Те не са зрителят изобщо. Не знам дали някой може да отговори на този въпрос. Влудява ме първата среща на спектакъла с публиката. Тя е много важна за мен. Адреналинът, който излъчват артистите, се пренася в зрителната аудитория (не мога да кажа зала, защото аз гледам на нея именно така). Винаги съм в залата и усещам всичко. Реакциите на конкретни места, които не съм подозирала, ме изумяват. Учудва ме, че спектаклите ми са толкова масови, че така разсмиват хората. Недоумявам защо е така.
Никола Вандов: Нали това не те притеснява?
Лилия Абаджиева: Не, учудва ме. Учудва ме, че съм масова.
Никола Вандов: Толкова ли си масова?
Лилия Абаджиева: Не масова, в смисъл, че са ме гледали всички, които пият кока-кола, а че реагират така мощно.
Виолета Дечева: Възторгът е много по-красив от съмнението, но пък то е много по-здраво, казва Чоран. Кои са здравите ти съмнения в режисурата, за която говориш с възторг, с любовно чувство?
Лилия Абаджиева: Аз говорих възторжено за периода на работа. След премирата винаги имам период на безкрайна тъга, на болка от раздялата с артистите... След тъгата по изгубената сладост от общуването започват моите съмнения, кошмари, идва чувството, че съм несъстоятелна, че съм провалена, изгубена, бездарна. Това е постоянно състояние. Винаги имам такива безкрайно мъчителни периоди.
Никола Вандов: Усещаш ли се като принадлежаща към някаква режисьорска или друга общност?
Лилия Абаджиева: Имам съзнанието, че принадлежа към поколение в режисурата, което сега се ражда. Усещам близост с някои от тях. Естествено е, когато говоря за тях, да мисля за тях като за себе си. Допускам, че те също са превърнали своята работа в начин на живот и това ме приближава, или ми се струва, че ме приближава, до тях. Мисля, че не са хора, които биха искали да променят света, още по-малко театъра, по-скоро са едни момчета, които говорят спокойно, свободно и леко за нещата, които ги интересуват. Не бих искала да кажа, че те си приличат по нещо, нито че аз си приличам с тях. Единственото, което ми се привижда, че ни приближава, е заниманието с режисура като начин на живот.
Никола Вандов: Кои са те?
Лилия Абаджиева: Явор Гърдев е един от младите режисьори, които ми се струва, че стоят най-близко до мен. Възможно е да греша и те да го отрекат. Харесва ми, че Явор проектира, превръща привидените в митологични текстове проблеми в театрална форма. Харесва ми Иван Пантелеев, неговото суетно отстояване, неговото нежелание да влезе в структурите и да направи спектаклите си популярни. Те са по-скоро клубни, за хора, които се интресуват, знаят, гледали са всичките му работи и чакат всяка следваща постановка с нетърпение. Това е суета, която ми харесва. В спектаклите му има някаква метафизична тъга, някакъв романтично унесен ритъм. Харесва ми Стоян Радев с начина, по който публично се усамотява. Не се сещам за друг.
Никола Вандов: А от предишното поколение?
Лилия Абаджиева: Мислех, че говорим за "невръстните" режисьори. Ако говорим и за това поколение, харесвам спектаклите на Стефан Москов.
Виолета Дечева: Защо не поставяш български автори?
Лилия Абаджиева: Това, че не съм се обърнала в началото на пътя си към български автори, не е случайно, но това не значи, че е завинаги.
Виолета Дечева: Исках да те върна към разговора на семинара, посветен на българската драматургия от 90-те, който се проведе по време на Летния театрален университет в Сливен миналата година. Тогава и четиримата млади режисьори, участващи в него, описвахте своите разминавания с някои от младите драматурзи...
Лилия Абаджиева: Струва ми се, че не бих се обърнала към модерен български текст, а прочетох доста такива. Просто имах тази възможност - бяха ми предлагани от самите автори, понякога от директори на театри. Може би един ден ще се обърна към големите български автори.
Никола Вандов: Кажи три заглавия.
Лилия Абаджиева: Ще кажа "Под игото" вместо "Чичовци". "В полите на Витоша" е текст, който не знам кога и дали ще интерпретирам, но седи в мен... Може би наистина изглежда, че никой от "сърдитите млади" или от "ленивите млади", от "нахалните млади", от "неуките млади" не прави български текстове. Но може би и не е точно така. Петринел Гочев постави Радичков, Явор Гърдев прави Георги Тенев. Сигурна съм, че един ден, ако не умра един следобед, ще се обърна към големите български драматургични текстове.

12 юли 1998 г.