Завръщането
на изгнаника

В средата на 70-те години един млад преподавател от тогавашния ИСИ и талантлив български архитект - Петър Чавов - напусна България. Причините? Както винаги - за повече хляб, за повече чест и достойнство. Двадесет години по-късно Петър Чавов се върна там, откъдето беше излязъл - Архитектурния факултет на УАСГ (днес институтът е университет, както изглежда - не задълго) и завари нещата такива, каквито ги знаеше отпреди четвърт век. Светът през това време се промени, но българското образование не се промени. Освен в смисъл, че днес е по-натоварено с излишни неща, по-неориентирано, по-скучно и по-лицемерно отпреди. Целта, с която се върна Петър Чавов и започна да обикаля инстанциите - МО, МРРБ, МК, САБ - може да се формулира "Реформа на архитектурното образование в България" като елемент от програмата ТЕМПУС - ФАР, на която в момента Чавов се явява нещатен координатор. Засега нещатен предполага и - неплатен - което прави неговата мисия изключително благородна и безперспективна. Достигнал до положението на висш служител в германската архитектурна администрация, Чавов се връща в родината си, за да помогне на Реформата. Тази реформа, на която не се вижда краят, ние (които останахме) провеждаме, откак се помня, с неотслабващ успех. Днес студентските книжки съдържат 20 "заверки" повече, отколкото моята студентска книжка точно преди 30 години. Това значи, че през всичките тези години студентските задължения са се увеличавали с по един предмет средно на всеки три семестъра. А това пък значи, че днешният студент има работа с още 20 души, чиито имена той не помни дори по време на текущите семестри, камо ли години след това. Петър Чавов беше едно от имената, които се помнят. Може би точно поради това той мисли, че на родната му страна може да се помогне. Бог да му е на помощ!

I. На своята среща с колегите си от Архитектурния факултет Петър Чавов даде всекиму по един формуляр, в който с германска педантичност е описал всичко - цели, етапи, срокове, организация, работни теми. Надеждата му е, че (доброволно и безкористно) преподавателите и студентите ще откликнат и в резултат ще се получи едно стройно (книжно) тяло, на което ФАР ще вдъхне живот и в крайна сметка архитектурното образование ще стане такова, че (към 2008 година) ЕС ще има пълното основание да ни приобщи по тази линия. Тоест - архитектурната българска диплома да стане общовалидна. Това пък конкретно ще значи българските архитекти да могат да проектират свободно от Турку до Палма де Майорка. Това пък ще изисква ново качество от съществуващия и не по-ниско качество за втория (необходим според нормите на ЕС) архитектурен факултет в България. Който се задава на хоризонта.
Първото скрито препятствие се крие във факта, че българският архитект иска да проектира в упоменатите краища, но не иска испански и финландски архитекти (с техните застраховки за качество) да проектират в България. Тук по-добри от българските архитекти няма, до доказване на противното. В този смисъл Чавов е един противен човек. Аз ще се опитам с всички сили да му помогна, чувствайки се напълно противен в същия смисъл. На първо време - като попълня стриктно формуляра, който той ми връчи, и като публикувам отговорите си на всеослушание, защото проблемът не е само мой и не е само на Чавов.

II.1. Анализ на съществуващото положение и оценка. Подробен анализ написах (много хора дотогава и след това писаха) още през 1975 година и съм го публикувал нееднократно. Нищо от това, което беше валидно през 1975, днес за жалост не се е променило. Освен количествено. Ще добавя само, че днес, както и преди четвърт век, е възможно българският студент да се дипломира не само без да е направил ни един истински проект за истинска сграда, но и без да е виждал такъв. От първия до последния ден, шест години студентът проектира на уж. При това положение той си мисли, че е гениален, а преподавателите му - че си гледат работата. Оценката се съдържа в качеството на построената архитектура - тъпанарите собственици с лекота си намериха тъпанари проектанти - масовата продукция на УАСГ.
II.2. Законодателна база и институционална структура на архитектурното образование в България. Законът за висшето образование е именно тази база. Според него висшите училища имат свободата да съставят програми, правилници за вътрешно устройство и да организират приема на студенти, но нямат право да плащат на кадрите си по друга система, освен единните щатни таблици и да променят системата на приемане и оценяване на студентите без съгласието на МО. Според друг закон - закона за научните степени и звания - висшите училища в България имат право да предлагат кого да хабилитират, но правото да го вършат имат назначени от правителството чиновници, които разбират от конкретната материя колкото свиня от кладенчова вода. Не им трябва да разбират, и без това критериите им са оцветени политически.
Структурата на образованието в България предполага като основна своя единица Катедрата. Катедрите в Архитектурния факултет отдавна не са (ако някога са били) място за колективна научна дейност. Това, което Чавов намери тук, може да се характеризира с три думи: интриги, консерватизъм, бягство от отговорност. Когато и ако бъде отворен нов архитектурен факултет, най-доброто, което би могъл да направи, е да не взима никого и нищо от съществуващите катедри. Четете Норткот Паркинсон!
II.3. Перспективи на развитието на професията в България и Европа. Както никога досега, перспективата е обща - безработица. Разликата също е ясна - безработният европеец взима доста повече от претоварения с поръчки български архитект. Докато това не се промени, бонзите могат да спят спокойно - Европа нито ще дойде, нито ще ни пусне там.
II.4. Нужда от архитектурно образование, цел на архитектурното образование. От архитектурно образование, такова каквото е, България няма и няма да има нужда. Евентуално ще има нужда от друг тип образование след десет - петнадесет години, когато стотината, които все пак си разбират от занаята, изпукат от глад или се запилеят по света. Тогава курсове от по тридесетина човека (от които половината - само за вдъхновение на останалите) ще бъдат напълно достатъчни. Междувременно допълващо архитектурно образование за българските висши чиновници и политически дейци (които рано или късно стават чиновници) е наложително. В имперските лицеи на Русия и Австро-Унгария през миналия век бъдещият държавен елит е изучавал по три години архитектура (без да се дипломира като архитект). Аз лично с голямо удоволствие бих обучавал такива синковци (а предполагам - и Чавов), за да не ми се оправдават после с архитектите, както правеха техните именити предшественици.
II.5. Академична и стопанска автономия на учебните заведения, техните звена и отделния преподавател. Пазарни принципи в управлението. Автономията на книга я има. Щом на книга я има, но на практика я няма, това значи, че тя не е желана. Забележителни резултати на научната и педагогическата работа не могат да бъдат постигнати, защото няма идеи, които да обединяват и вдъхновяват екипи (катедри). Пазенето на статуквото обаче може да бъде обединителна идея на организираната посредственост. Преподавател, който не иска да бъде (или поне да се признае за) посредствен, няма никакви шансове. Няма никакви механизми за преценка на качеството на преподаване. Т.нар. атестация на кадрите е фарс - ръководителите не влизат (изобщо) в часовете на подчинените си. За атестиране отдолу нагоре въобще не става дума. Действащи механизми за оценка на качеството са единствената реална заплаха за статуквото.
II.6. Финансиране на архитектурните учебни заведения. Обучението по архитектура е от тези, които излизат най-евтино на държавата - тук и сега. Предвид голямото желание за архитектурна диплома по света и у нас, архитектурното образование може да се самофинансира. При условие, че не плаща на мъртви души и некадърници. При условие, че тези, които плащат, могат да избират кому конкретно да плащат.
II.7. Интернационализиране на образованието. Само в София ежегодно се обучават толкова гръцки и кипърски студенти по архитектура, колкото са били българските випуски в средата на 50-те години и колкото са достатъчни за естественото възпроизводство на проектантските кадри в съответните страни. За тези шест-седем години откак гръцки студенти се учат у нас масово, сме приготвили толкова дипломирани некадърници, че ослепените Самуилови войници могат да се чувстват напълно отмъстени. Добрите гръцки студенти (такива все пак има) са жертва на същата конюнктура и същата несправедливост, както добрите български - те ще има да се борят с пълчища бодри тъпанари, както ние го правим вече второ поколение. При положение, че от чужденците не се иска даже малкото, което се иска от българите, за да влязат (математика примерно), интернационализирането на архитектурното обучение в България има розово бъдеще. Ако под интернационализиране се разбира чужденци да дойдат да четат у нас - да, и това е възможно, при условие, че някой друг им плаща. Ако им се плаща по нашите тарифи, ще получават колкото за презервативи. В България и презервативите са скъпи. Ако ли пък дойдат някакви рентиери да четат безплатно, ние ще имаме удоволствието да им носим кафе.
II.8. Реформиране и допълнение на учебните програми. За перманентната реформа е писано достатъчно. Не искаме повече плавни преходи! Образованието няма нужда от "допълнение", а от изхвърляне на излишното заедно с неговите носители. Допълненията имат смисъл само ако конкурират легитимно и в резултат елиминират наличностите. В този смисъл има нужда от закон за образованието, но такъв закон бонзите няма да изготвят и няма да приемат. Проблемите на образованието (както и на архитектурата) са trans penis на управляващите, което те неведнъж са доказали.
II.9. Вътрешна структура на заведенията. Пропорция между студенти, преподаватели, администрация. Вътрешните структури на каквото и да е в България никога не са зависили (нито са бивали повлиявани) от т.нар. неформално лидерство. В напредналите страни то, казват, било балансьор, а понякога - и промотор на важните обновителни процеси. В България, по примера на царска и комунистическа Русия "начальник (всегда) лучше знает". При това положение всеки, който чувства новаторска тръпка, съобразно с местните условия първо се стреми да стане началник. Лошото е, че когато стане, по пътя е направил толкова компромиси и се е обвързал с толкова келеши, че когато дойде ред да реализира скъпо придобитата си позиция, вече сам за нищо не става. Отношението между преподаватели и студенти в България е по-благоприятна дроб, отколкото в Германия - в смисъл тук на един преподавател се падат по-малко студенти, отколкото там. В замяна на това тук преподавателите се сменят с такава космическа бързина, че не биха могли да оставят следа у студентите си дори да искат. Нито пък студентите имат интерес повечето от тях да оставят следи. Щеше да е прекрасно, ако преподавателят се занимаваше със студентите си (и те с него) според обявения хорариум. В действителност контактът по проектантските дисциплини се свежда до 15 минути средно седмично на глава. И то ако главата тази седмица дойде на училище. Тя никога не сяда да работи там. Ако преподавателят си гледа работата пълноценно (кучето скача според тоягата), той пък ще умре от глад - няма да има време и сили за pluriempleo, както казват испанците. Ако обаче методът на преподаване беше друг - преподавателят да си прави проектите пред и заедно със студентите - би могъл хем да се храни всеки ден, хем студентите да видят как изглежда истински проект, преди да се дипломират. Ако преподавателят се случи на ниво, младите ще получат възможност да се научат да крадат занаят - нещо, което в миналото, казват, било задължително. Сега всички се мъчим да им налеем нещо в главата с приказки, а те се дърпат, глезят се и се цупят, когато им пишем пет минус. Те просто нямат представа какво значи проектиране. Никой не се натиска да им покаже.
II.10. Диалог със студентите, участие на студентите в учебните и управленски процеси. Там, където от двете страни има желание за диалог, той и сега е налице - изцяло в областта на неформалните контакти. Във формалните не се предвижда нищо човешко. Участието на студентите в управлението е под всяка критика - те дори не запълват мизерните квоти на съ-участие, които правилникът им дава. Вината не е само тяхна - дори да присъстваха на всеки съвет като Гюро Михайлов до пълно изпепеляване, пак не биха постигнали нищо - няма механизми за оценка на качеството като база за спор (или сделка). Не можем да им се сърдим, че не желаят да слушат глупости - съветите не водят до нещо позитивно. Пропастта между поколенията е толкова голяма, че не може да бъде запълнена дори с трупове. От двете страни.
II.11. Степени на образованието - да или не. Не, докато не се утвърдят и не наберат опит критерии за качество. Иначе е невъзможно да се направи каквото и да било смислено разделяне. Ако Европа настоява да заявим веднага кой е магистър и кой бакалавър, можем да го направим веднага - по жребий. Няма да има никакво значение.
II.12. Достъп до архитектурното образование, критерии и механизми на избора на студентите. Близо четвърт век (или повече) архитектурният факултет е предоставил избора на хората, предполагаемо годни за архитектурно обучение, на шепа художници. Те от своя страна са обърнали подготовката за приемните изпити в източник на странични доходи. Имат пълното (морално и всякакво друго) право да постъпват така. Не е луд тоя, който изяжда зелника. Грешката на архитектите е, че оставят качествения контрол на "входа" на хора, които имат само периферно отношение към качеството на "изхода". Което пък косвено показва колко им пука за цялата работа. В един предполагаемо идеален (втори) факултет начинът на подбор на студентите би трябвало всяка година да се предоставя на този (тези), които започват същата година с нов клас. Предполага се, че който е годен да води клас, той ще е кадърен да си избере най-добрите. С това допълвам отговора си на II.9.
II.13. Принципи на подбор и избор на преподавателите, времетраене на трудовите им договори и контрол на качеството на преподаването. Днес не може да се говори за нищо от изброеното - подбор, избор и контрол. Става асистент този, който пасва на стратегията на шефа на катедрата (не че изборът е голям). Става доцент този, който харесва на ВАК. Става професор всеки, който напише нещо, след като е станал доцент. Въпреки това има остър недостиг на професори. Това няма да се промени, докато обществото (чрез законодателя) не се намеси. Организираната посредственост никога няма да се превъзпита сама. Образованието не е Мюнхаузен - да се изтегли за косите. Колкото до качеството - който е проектирал, строил, понаписал туй-онуй, може да го покаже. Студентите - биха могли да избират. Показването също няма да стане драговолно и непринудено. Много от построеното не е за показване, много от написаното не става за четене, малцина са тези, които имат правото да учат другите от морално защитими позиции. Без позиции всеки може. Трудовите договори на асистентите са срочни, но досега няма ни един изгонен. Което значи, че всички са екстра. Трудовите договори на хабилитираните са безсрочни. Всеки, достигнал до доцентура, е практически извън всяка (теоретична) конкуренция.
II.14. Методика и дидактика на преподаването. Това са неща, които съществуват. Откак съществува школото, мразените в началото преподаватели (като строги) са по-полезни от онези, които "пускат". Дете се целува, докато спи. Който се придържа о това правило, е по-полезен на студентите си. Те все по-бързо започват да го проумяват. Дали е така може да се провери - една безпристрастна анкета малко преди или след дипломирането може да покаже. Такава никога не е правена. А и да беше направена - щеше ли да се отрази на нечия заплата, като има щатни таблици? И хора, които им треперят...
II.15. Постоянни работни групи за развитието на архитектурното образование. Има. Именно те провеждат реформата. Техните лидери се отличават с непримиримост във взаимната вражда и капсулиране на убежденията. Никой не прави компромис не защото намира противната позиция за принципно погрешна, а защото е чужда или още по-зле - нечия, а българинът такова нещо не може да понесе. Именно постоянните и временни групи докараха образованието до параноята да се правят по пет проекта на семестър, веднага след тях да се държат по пет изпита на сесия и веднага след нея да започне поправителна сесия със същите изпити. Няма професор на света, не само у нас, който в качеството си на студент да издържи на такава програма, ако не манкира и ако образованието е истинско. Не е - и всички го знаем. Нещо, което е толкова на уж, не се реформира. То се ликвидира и се почва начисто. Или му се урежда такава конкуренция, че да надмине Мюнхаузен. Ако може.
III. Така, с немска педантичност, се опитах да отговоря на въпросника на Петър Чавов и да го предпазя (доколкото ми позволяват силите) от ненаучност. Научността предполага да се анализира опитът. Опитът е налице - документиран. Ако той продължи да смята, че със същите хора (преподаватели и студенти, министерства и обществени организации) може да получи добри резултати по метода на "работни групи", ще значи само, че Германия на нищо не го е научила.

София, 5 юли 1998
Павел Попов