Духът извън отраженията
на илюзията*

Духовно-културното наследство на Петър Дънов (1864-1944, известен и с духовното си име Беинса Дуно, наречен от своите последователи Учител на Любовта) е съсредоточено в три основни направления: беседи и лекции (според различни източници - между 7000 и 8000 на брой), изнасяни в продължение на около половин век до самото му заминаване от този свят; музикално творчество (близо 200 песни и мелодии, някои от които аранжирани от негови ученици - професионални музиканти); т. нар. Паневритмия - система от 28 елементарни физически упражнения с музикален съпровод, предназначени да хармонизират енергиите на човека с тези на природата. В своята беседа "Явлението на Духа" Учителят Петър Дънов разглежда пътя на човешката душа (която е живата връзка между тялото и духа) през материалния свят на относителността - между светлината на Истината (ср. Йоан 8:32) и сенките на илюзията.

Поглеждам в огледалото и виждам едно лице, което хората назовават с моето име. Но това не съм аз. Това е само моето отражение. Премалцина са онези, които са успели да съзрат същността зад обвивката на материалното тяло. Ала само Духът е онзи, Който знае всеки помисъл на сърцето! Духът е създал живота и пак Той го поддържа, слизайки под формата на Светлина от слънцето. Духът е Творецът. И Той очаква от нас да Му бъдем помощници. Според Учителя Петър Дънов всичко, каквото притежаваме, се дължи на Духа. Божественото присъствие у човека - неговата душа, единствено умее да отгатва и прилага посланията на Духа. Той се проявява в нея, а тя въплътява импулсите му в широкия свят. Духът не може да сгреши! Душата, по пътя си към Него, твърде често се спъва и пада, наранява нежните фибри на извечната си субстанция, нерядко свърта встрани или понечва да поеме назад и невинаги разбира точното време да спре и се съвземе. Но най-важното е да не губи посоката. Понеже желанието да вървим по Божествения път е безсмъртно у всекиго от нас. И все тъй неизбежно е да грешим, влачейки веригите на миналото. Бог търпеливо ни очаква на последната спирка. А там ни предстои да узнаем, че пътят продължава и че той няма край. Истинският Път е безкраен. Крайни са само безбройните отражения на илюзията. Именно те изтъкават обвивките на всички неща и издигат стръмните прегради пред знанието. Зад лабиринта на заблудите, умело сътворени от ръката на Майя, цъфти с неувяхващо красиви цветове единствената награда за търсещия - Истината.
"Земята е Божествено училище." Има детска забавачница, подготвителни класове и редовни учебни години. Някои от новородените биват изпратени в ясли, други израстват в ръцете на баби и дядовци. Всички, без изключение, имат родители, макар че множество несретници не ги срещат никога през живота си. Баща на всички е Духът. Малцина се замислят над тази си роднинска връзка, прокарала червена нишка от Вечността. Повечето си крачат по инерция, обсебени от сивотата на делника. И тъй си заминават от земята, дори и неповдигнали крайчеца на завесата, за да зърнат неспирното представление на Духа. А другите, шепата зрящи, са постоянните зрители: зрители на пиесата с автор всемирната Илюзия и в същото време сътворци на Духа. Те никога, по думите на св. апостол Павел, не напускат своето дръзновение, за което имат голяма награда, която обаче за тях не е нито цел, нито съблазън, а само глътка въздух по траекториите на безконечността или лъч светлина сред мрака на невежеството и безумието на посредствеността.
"Злото е привидно", заключава Учителят Петър Дънов и добавя: "И хората са привидно лоши." Затова пък плодовете от злите им дела не са никак привидни. Те рано или късно ще налеят вода в мелницата на Доброто. Но въпросът е - след колко време и на каква цена? Ако можехме да съзираме жестоките рани, които нанасяме върху Божествения лик на душата си с неразумните си деяния, дали нямаше да станем поне малко по-мъдри? Запитването не е риторично за притежаващите ясновидско зрение и техният духовен товар поради това съвсем не е за завиждане. За останалите основният критерий е съвестта. Ала когато човешкият ум е дотолкова помрачен, че да ражда само зло, тогава заглъхва напълно и гласът на съвестта. Личността изчезва в пустинята на живота, пропилявайки конструктивния импулс на цялото жизнено проявление.
Единствената реалност в света е човешката душа, подчертава Учителят Петър Дънов. Но в кой свят? - На тленността и сетивното наслаждение, които са най-преките пътеки към царството на безнадеждната самота; или в света на неспирния съзидателен устрем на Духа? Учителят на Мъдростта знае отговора. Неговите истински ученици - също. Всички други продължават да се лутат по неравните друмища на материалното битие. Още много време и сили ще им бъдат нужни, за да узнаят, че Божествената Любов се проявява само в съзнание, оживено от порива на Духа. Стремежът към далечните светове е заложен в душата още от зората на нейното сътворение. Стоплена от ласката на Духа, отворила всичките си двери за Неговото живоносно дихание, душата-скитница никога повече не ще остане сама в своето изконно търсене на Непреходното. Духът е Женихът - царственият Промислител, а душата е невестата - сияеща със собствена прелест, извоювана в милиони битки с изкушенията на тленното, заплатена прескъпо с кръвта на сърцето.
Дори и слепецът вече е разбрал, че "животът без любов няма смисъл". Всичко извън Любовта е само сянка на безсмъртната Реалност. И понеже я нямаме, си измисляме заместители: семейство, деца, професия, кариера, имоти, богатства, престиж, ценни книжа и скъпи дрънкулки; хиляди притежания - веществени и въздухообразни. Дори сами си построяваме паноптикум на илюзиите - лабиринт на заблудите, и после се чудим защо понякога цял един живот не ни стига, за да излезем от него. Св. Никодим Светогорец пише, че човек се стреми към четири неща: любов, богатство, слава и власт. Любовта - като притежание, като удовлетворяване на чувството за собственост. Четири вериги, занитени към котвата на самоубийственото невежество. Четири посоки, които отвеждат най-далеко от селенията на Духа. Той може и знае да чака, защото е Отец на пространството и времето. Ние, човеците, от своя страна, непрестанно се учим да чакаме и да изпълваме с творческо усилие празнотата между всеки две спирки на очакването. Духът е Началото и Краят, алфата и омегата на Проявеното Битие. А ние сме винаги на път, неизменно раздвоени между полюсите на доброто и злото, закътали маршалския жезъл на Божественото в протритата раница на илюзиите.

Константин Златев, богослов
______________________________________
* Разсъждения върху беседата на Учителя Петър Дънов "Явлението на Духа", изнесена на 20.4.1914 г. в София