Утехата от философията*

[...] За Емануел Радл говорят като за философ от Първата република1, макар че неговият завет, "Утехата от философията", е излязъл едва след смъртта му и след войната, през 1946 г. Говорим за него като за чешки философ, макар че в "Утехата" Радл не се занимава с онзи вечно предъвкван чешки въпрос. Той пише за естествения свят, който не ни принадлежи, нито на нас чехите, нито на нас хората. Вярно е обратното: ние, хората, принадлежим на естествения свят. За това пише Радл.
Че принадлежим на естествения свят отдавна сме забравили. Всъщност забравили сме изобщо за съществуването на някакъв естествен свят. Оставили сме икономистите на ХIХ в. и революционерите на ХХ в., за които човечността е тъждествена с изграждането на електроцентрали, да ни убедят, че нашият свят е мъртъв материален свят, в който човекът - производител и потребител среща отчуждения продукт на труда си: безсмислен човек в безсмислен свят, производител и потребител! Може би сме се оставили да ни убедят защото действително сме си създали такъв свят. Вече прекарваме своето ежедневие само в изкуствения свят на неживите продукти, в които срещаме само резултатите от работата си.
Този свят не ни укрепва, не ни обновява, не ни очовечава: на работа ни убива ревът на машините, а след работа ние сами се убиваме с техниката на електронните развлечения. Не живеем, защото и нашият свят няма собствен живот, няма свой ред. Редът на човешкото битие тук може да изглежда своеволен и истината - отражение на властта, нещо което човек според вкуса си може да създава и въвежда.
Увлече ме "Утехата от философията" на Радл, макар че това е проблемен труд, грубо нахвърлян в последната година на дълга болест. С много неща тук не би се съгласил и самият Радл, какъвто го познавам от предходните му работи. Въпреки това тънката книжка ме завладя, защото сред живата свежест на предпролетния свят аз знам, че мъртвият свят на производството и потреблението не е действителният свят. Това ясно разбира и Радл, може би защото е бил биолог, или по-скоро защото и в биологията е бил философ. Той не създава изкуствено конструирана понятийна схема. Наблюдава с чувство калинките, покълването на фасула, живота на кошера и във всичко това разпознава един различен свят. Това не е светът на мъртвата материя в безсмислено движение. Това е естественият свят, пълен с живот, светът със собствен ред, който насочва пчелата, калинката и фасула. Този свят не е случаен. Цялото битие в него е целенасочено и смислено. Моята гора не извежда смисъла си от мен, тя си има свой собствен смисъл и ред. И без мен ще пораснат дърветата, бобрите ще построят бента си и семейството бодливци ще изведат напролет малките си изпод бента.
Изживявам цикъла на деня и нощта, ритъма на годишните времена, чувствам как отпочивам през зимата и укрепвам напролет и знам, че принадлежа на естествения свят. На изкуствения свят с безмилостния кръговрат на производство и консумация човек би могъл да принадлежи само с цената на своята човечност.
И за това пише чешкия философ Емануел Радл. Човешкият живот има свой ред, не само витален, но и морален. Ползата от него не е само в потреблението и производството, нито в случайностите на историята. Той има собствен, валиден извън времето ред и смисъл. Днес се стремим да изразим с понятието човешки права абсолютната норма на нравствената човечност, която стои над развитието на производството и потреблението в една или друга епоха. Не знам дали Емануел Радл би бил доволен от подобни понятия. В старото чешко мислене думата право бележи още ред, смислено подреждане на живота и общуването. Днес тя е придобила донякъде различен смисъл на изискване, което човек предявява срещу някого или срещу нещо, а от това Радл не се е интересувал.
Разхождам се в предпролетната гора, кучето Миша бяга възбудено пред мен. Поздравяваме пробуждащите се дървета. Чувствам живота им и редът на този живот: зная, че не са мъртва материя, приведена в движение от сляпа сила. Служат ми, но същевременно ме и учат на ритъма на живота. Зная, че дървото, язовецът и канарата са достойни за уважение. Опитвал съм се да преведа това чувство с терминологията на правото. Не е особено подходяща. Да се каже, че дървото има "право" далеч не обхваща пълно разбирането, че дървото си заслужава уважението. Вечерта наблюдавам звездите над просеката: Зная, че това не е само механизъм от сили и материя, но и метафора на смисъла. Небесата провъзгласяват слава на Господа, звездното небе над нас хармонира с нравствения ред в нас. Не смогвам да го преведа на терминологията на правото и претенциите.
Все пак това е някакво начало. Със съзнанието за човешки права, макар и понятие незадоволяващо, се връщам към Радловото разбиране, че човек не е само материя в движение. Полага му се и уважение и не затова, че е в състояние произвежда и да консумира. Полага му се защото и в неговия живот се проявява моралният ред на космоса. Човекът е способен на правда, справедливост, добро, красота, способен е да цени и да уважава. Светът, към който той принадлежи, не е нито материалният свят на икономиката на ХIХ в., нито светът на ламповата техника на ХХ в. Това е естественият свят със собствен ред, изпълненият със смисъл свят. Човекът не е владетел на мъртвата природа. Той е близък на живата природа.
Чешкият философ на природата и нейния ред е схванал още преди половин столетие това, което днес кьопаво се опитват да изразят и движенията за човешки права, и екологичните движения за "правата" на природата: че витален нравствен ред владее космоса на всички същества. Нравствен ред за човека означава ред, който човек съзнателно и волево приема и му се подчинява. Човекът принадлежи към естествения свят не защото е от същата мъртва материя, от която е природата в представите на ХIХ век, а защото и природата е жива като човека, и като него има своя ред.
Разхождам се из свежата пролетна гора. Тук е мястото ми, то не може да бъде в кубче от бетон и пластмаса. Гласовете на тишината тук говорят, както електронната комуникационна техника не може да говори. Този свят, който не е човешки, а Божи, все пак е светът на нашата човечност. Съвсем незабележимо пролетното слънце разтапя ледените кристали на повърхността на снега. Прахолякът на зимата остава, слой подир слой се сгъстява. Повърхността не се променя, само пропада и тук-там се показва пън. Невидимо, нечуто прокапва водата през снега към смръзналата земя. Стича се под снега и пълни коритото на планинското ручейче. Повърхността е покрита от лед и сняг, само дълбоко под двуметровата покривка се срещат капка с капка, потокът си умива тунел, нивото се качва. Достатъчен е само един ден топъл дъжд. Водата рязко възмъжава, рути ледената покривка и с хищно течение отнася леда, снега и цялата мръсотия на зимата.
Защо трябва да е различно в човешкия свят? Така стана и в Полша, и у нас. Ще става пак. Чета си Радл, гледам звездите и се разхождам в предпролетната гора. Вчера беше като извечно обречена на лед и сняг. Днес ручеят бързо отнася леда и в гората се пробужда нов живот. След насилието на дърварите и след мъртвешкия зимен сън отново редът на естествения свят призовава гората към живот. Защо трябва да е различно при хората?
Знам един единствен довод: хората са отказали реда на космоса, виталния ред на природата и моралния ред на обществото. Днес обаче отново търсим този ред. Отново разпознаваме принадлежността си към нравствения ред на света и човечеството. В гората неусетно се топи снега, а ние принадлежим към гората.

Еразим Кохак

От чешки Валентин Траянов

__________
*Откъс от радиобеседа, четена по радио Свободна Европа в началото на осемдесетте години

1Чехословашката република от 1918-1938 г.