L'arte contemporanea
e sempre stupida

Преразказ с елементи на характеристика

Физика, химия, натурфилософия, геолого-геодезия, топография и риторика, капитански умения, живопис и антиживопис, риба и на всичкото отгоре "Художник Пластов" под формата на товарен кораб си дават среща в историческите части на Балчик. С моя "доцентски" рефлекс откривам, че компанията на поредния фестивал "Процес - пространство" се състои от две части: професионални артисти и студенти, на които аз възлагам надеждата да узреят по-бързо и да започнат да виждат по-далече от носа си.
Ние със студентите сме се самопоканили благодарение на отзивчивостта на Димитър Грозданов и на либералния регламент на това събитие. А събитието протича паралелно на бивш съветски житовоз, който, макар и да носи името на величие от времето на соцреализма, по-скоро става виц на фестивала, става и тема на обяснителен разговор (предимно с чужденците) относно символиката и даже "приемствеността" с думичката "Пластов". Рисуващият мотиви с непретенциозна реалистичност Кристиян Фетер не знае за Пластов и пресъздава кораб със самотното име "Художник" и така прекроява значението на този съд и неговото присъствие. "Харизматичната" същност на Пластов съпътства и творческото вдъхновение на Веселин Димов с неговата водно-пристанищна инсталация "Песен", преградила фарватера на Балчишкия порт с помощта на позлатени с варак непотопяеми пилони. Това става, докато "Пластов" бавно потъва от излишъците българско жито, а когато се влачи на буксир в открито море, същите тези пилони са вече собственост на един рибар-помощник - отплата за безценната помощ с лодка, оказана по време на инсталирането им.
Многото вода и морска техника инспирират неусетно участниците във фестивала. В Балчик многото вода я има и под земята, и което е по-важно, май не й се позволява да се оттича правилно. Това е и причината за активизираните свлачищни пързалки, настроили творческото мислене на Йонко Стоянов до степен да постави на кантар в буквалния смисъл на думата буца свлачищно-следствен асфалт и кофа с вода от онази, която спомага импозантни вили да потеглят към плажа. Интерактивността на неговата инсталация произтича от степента, в която относителното тегло на въпросната вода намалява вследствие на много на брой, но дискретни като грамаж топвания с нарочна четка. Възможните безчетни рисунки върху нескончаем вълшебен лист хартия "made in USA" променят естетическото равновесие и водят до резултат, за който е по-добре да не гадаем.
Като става дума за вода, нека поговорим и за тази в морето. Тя естествено е безкрайна и да се захванеш с нейното подгряване е като да "копаеш дупка в океана". Това прекрасно осъзнават група студенти от IV курс изкуствознание и когато с помощта на наръч раздрънкани нагреватели се опитват да кипнат водата в яхтеното пристанище, те всъщност го правят наужким, но с такава сериозност, с каквато се подхожда към правенето на изкуство. Тези студенти преминават Рубикона и от ученици стават "хора на изкуството". Електрическият пърформанс, на който ставам свидетел и документалист, ме довежда до тръпки и леко изправяне на космите при вида на оголени кабели и лаици, които си играят с тока. Стига се дори дотам, че лаиците се обаждат по телефона на родител електроинженер и, вече добили допълнителен кураж, дръпват "шалтера". Получава се късо съединение, което приемам за художествен образ с важно значение за естетическата температура на въпросната привечер.
"Москва, Калкута, Лос Анжелис, обединилис в одной колхоз". Тази глупава студентска песничка, в която ключовата думичка е "колхоз", нахлу по едно време в главата ми. За Москва вече казахме. Лос Анжелис присъства в лицето на Йонко. Значи остава "Калкутата", към която няма да причисля само безкрайно симпатичните роми на Балчик. Ще приема, че белезите на всякакъв вид екзотичност и оригиналност прилягат на това словосъчетание в кавички. Е, тогава думата ми е за Мариане Фрайдиг, майсторка на сътворената словесност, която, когато е на езика на Лудвиг Уланд и е артистично поднесена от една интелигентна дама с мил гласец, просто гали ушите, дори и неразбрана докрай. За това помага и авторката на живописната серия "Контакти" Мишел Гредел, асистираща в паралелна рецитация на текста, наречен "Мозъкът и планината".
Фестивалът, разбира се, не е колхоз. Той дори не е и комуна, въпреки общото хранене в традиционен крайморски капан, чудесно приспособен за съзерцание, бирена медитация и най-вече приятелски разговори на три, четири езика. Там моето любопитство по всички възможни направления е просто в стихията си и като че ли по силата на стара лагерна солидарност бързам да заговоря на руски с колегата Кестутис Василиунас от Литва. "А как у вас развивается демакратия", питам, като се правя на глупак. "Прекрасно. 30 партии и все из КГБ", отговаря Кестутис, но като че ли с интонацията на Славик Шустер от радио "Свобода" или Игор Бунич от площад "Славейков". Кестутис май е звезда в родината си и освен че е прекрасен график, организира на свой гръб биенале на така наречената арткнига, което допълнително го издига в очите ни. Съвместното създаване на поредната такава, заедно с Мариана, като че ли доказва още по-ясно тенденцията всеки да направи каквото пожелае, но извън галерията, а самата тя да се превърне в щаб или център за бързо реагиране. На всички става ясно, че неразбиращата публика е по-добра от отсъстващата, а тя, имайки поведението като на върховния суверен по време на избори, дори ленива, пасивна и инертна, все пак е търсена и желана. В това отношение тазгодишният балчишки "авангард" е доста отворен за благоразположението на народа.
"Оригиналничене" в хубавия смисъл на думата е и присъствието на студентките Росица Ралева и Ина Бъчварова, чието текстилно пране неочаквано сменя своето местосъхнене. А антиспектакълът на представителки на Нов български университет от групата на Възкресия Вихърова, Зарко Узунов и Елена Иванова ни кара ту да влизаме, ту да излизаме от разкошната баня на румънската кралица, което всъщност предхожда посещението на характерни дворцови кътчета под звуците на това, което бе заявено като "музика от кутия". Фестивалът доказва своята особена притегателност за студенти и постстуденти, които тази година в лицето на Валентина Иванчева и Даниела Хаджиева, пристигнали в последния момент малко като на проверка, но и със свито сърце от това, дали донесеното от тях произведение ще получи одобрението на главния кюрейтър. Произведението им "Заминаване" намери място във финалната експозиция и стана по-скоро жест на тяхното желание да си заминат от артистическата анонимност и какво по-добро място за това от балчишкия "Процес - пространство".
Правене на болезнена жертва в името на изкуството или осмисляне на експеримент с физически последствия бих нарекъл творбата "Слънчев знак" на колегата Цветан Кръстев. Решил да обгори собствената си плът по логиката на древна скална рисунка, използвайки метода на концентрирания слънчев лъч, той превръща болката в аргумент с доказателствена сила. Красив, "героичен" белег на рамото документира завинаги присъствието му на 7-то фестивално издание.
Ето че стигам и до Бистра Льошавалие, която следва инстинкта си към материите с древно и вечно потекло. Купчини морска сол са разсечени или по-скоро те самите засипват стоманен елемент със саблено сечение. С визуалната антитеза между тези две материи започва глъбинното потъване в значението на инсталацията. "Според елементарните представи срещата на тези два извечни антагониста би трябвало да е в образа на мъчителна конвулсия или драматичен взрив. Тук, напротив, те са преплетени във външноравновесна, успокоена схватка, почти прегръдка - по своему красива и изискана в класичната си яснота. А и това като че ли е по-голямата истина, не тази на единичното, непосредствено сблъскване и болка, а истината за битийствения трагически жребий на човешкия свят" (Антоанета Войниква). "Непоносимата лекота на битието" по Кундера бе озаглавено това зряло произведение, с което приключвам разказа си за фестивала. Още повече, че мястото на отпътувалия метафоричен "Художник Пластов" е вече заето от също така метафоричния турски транспорт "Секирлар I", който от гледна точка на казаното дотук, ми говори други, ама съвсем други неща.

Божидар Бояджиев