Да си разрушил Хирошима

Разбира се, че става дума за книга. Защо си спомням това заглавие сега? Сигурно защото е 6 август, т.е. 53 години след Хирошима, а в днешния брой на вестник "Стандарт" думите за онова събитие са по-малко от думите за събитието "Зелена карта" (за "Лотарията"...) и сигурно това е нормално. 53 години след "денят нула", в Хирошима, където - казва самият Опенхаймер, един от ръководителите на лабораторията в Лос Аламос - "физиката позна греха". А само физиката ли?
Вероятно си спомням такива неща и защото в момента ме занимава темата за травматичните места на колективната памет и техните политически употреби; и може би и защото чета една друга книга, която е опит да се мисли "Аушвиц" и да се мисли как се е мислил Аушвиц от интелектуалци. (Различни реакции на интелектуалци, небългарски интелектуалци: преките жертви на нацистките лагери - Примо Леви, Жан Амери, Давид Русе, Паул Целан...; съблазнените или "вербуваните", симпатизиращи не на жертвите - Селин, Езра Паунд, Пол де Ман, Кнут Хамсун; емигриралите немски евреи едно поколение поначало от "вътрешни емигранти", като Хана Арент, Теодор Адорно, Гюнтер Андерс, Томас Ман, Херберт Маркузе... Близките до идеите на това поколение мислители, като Карл Ясперс, написал през 1946 година "Немската вина", Жорж Батай, Владимир Янкелевич...) Невероятно интересна е феноменологията на реакциите - от хора, които живеят в съседство с лагерите, но не ги виждат, до хора, които виждат само уникалността на Аушвиц...( Книгата е "Раздраната история. Опит върху Аушвиц и интелектуалците"; авторът й, Енцо Траверсо, е роден 12 години след затварянето на концентрационния лагер Аушвиц; публикувана е в Les Editions de CERF, Paris 1997, coll. Passages, поредица, водена от Heinz Wismann).
В Да си разрушил Хирошима става дума за един от американските пилоти, хвърлил атомната бомба над Хирошима, за Клод Итърли. Също "жертва на Хирошима", както показва авторът на книгата Гюнтер Андерс. Той дълго си е кореспондирал с вече психически болния Итърли, в психиатрична клиника след опит за самоубийство (със странното обяснение на състоянието на американския пилот, наречено от специалистите типичен случай на Едипов комплекс).
На Итърли пишат и японски момичета: "... изпитахме към вас чувство на другарство и мислим, че вие също като нас сте жертва на войната".
Итърли, според Гюнтер Андерс, е истинска антитеза на висшия служител на СС, отговорен за "финалното решение" - Айхман: По време на процеса в Израел през 1961 година Айхман не дава и най-малък признак за угризения - той си е вършил работата. Злото не е извънредно, вършещите го не са чудовища, а "обикновени хора" (Цветан Тодоров), нормални, злото е значи "банално" (Хана Арент), нормално нещо в общество на инструментализация на поведението, на човешки "винтчета". Докато Итърли - пише Андерс - персонифицира не "баналността на злото", а "невинността на злото". Той се е оказал в крайна сметка не "винтче от системата", той е избрал да не се скрие зад факта, че не е знаел - наистина не е знаел - мощта на носения от неговия самолет снаряд. Той е "останал" (или "станал отново") - все според Андерс - човешко същество.
Аз не познавам сериозни изследвания върху интелектуалците и Хирошима. Авторът на книгата за Итърли е един от малкото автори, които свързват Аушвиц и Хирошима, които ги свързват по този начин, които не говорят за "уникалността на Аушвиц". Самият Гюнтер Андерс (или Щерн) е евреин, роден в Силезия. Син на прочут психолог, братовчед на Валтер Бенямин, съпруг на Хана Арент от 1929 до 1936 година и по-малко известен от тях. Учил е философия (имал аурата на гений, според Ханс Йонас), писал е романи, като онзи за въображаемата страна с фашистки режим Молусия (впрочем роман неиздаден приживе). Занимавал се е с литературна критика, журналистика, бил е фабричен работник, мияч на чинии в ресторант и какво ли не още. Когато работейки В САЩ в Службата за информация за войната, е отказал да превежда текст, пълен с расови предразсъдъци към японците, е бил уволнен като "feeble minded", умствено недоразвит, интелектуално слабоват. Живял е и в Париж, и Виена. Бил е не толкова "гражданин на света", колкото "човек без свят". Но за цял живот белязан от четири фундаментални събития: масовите убийства, на които е бил свидетел като дете в Елзас; идването на Хитлер на власт в Германия и принудата да емигрира; еврейският геноцид; и атомната бомба над Хирошима и Нагасаки. Денят шести август той смята за "Ден нула" за човечеството, ден, когато човечеството е получило доказателство, че пълното изчезване е напълно реално, напълно възможно; че човечеството "е елиминируемо".
Гюнтер Андерс говори за "край на историята" (теза, която няма нищо общо с късните шлагери на интелектуални Лепи Брени) - краят на историята настъпва, когато самата техника стане субект на историята, когато се случи чудовищната хипертрофия на инструменталния разум. Както е при "постцивилизования канибализъм" в Аушвиц и Хирошима. Според Андерс това са двата класически примери за "реификация на смъртта". "Край на историята" е тогава когато вече няма война, а съществува просто техническа възможност за елиминиране на маса невинни индивиди, "суб-хора" или други човешки същества. "Човекът, който убива комари чрез средствата на модерната техника, не прави война, а просто изпълнява една техническа задача" - коментира множество текстове на Андерс Енцо Траверсо. В масовите изтребления жертвите нямат лица, не се преследват индивидуално. Просто има "добре свършена работа", job. В модерното общество работата не мирише, както парите не миришат.
В такъв случай атомната бомба не отрича ли - питат някои - историческата легитимност на Нюрнбергските процеси, защото не може едно престъпление срещу човечеството да се преследва чрез друго престъпление срещу човечеството. (Подписването на статута на Международния военен трибунал, създаден да съди фашистките престъпници за "престъпления срещу човечество", точно съвпадало по време с атомното разрушаване на Хирошима и Нагасаки - твърди Енцо Траверсо.) Разбира се, че няма нищо по-лошо от историческите неразличавания на жертвите и победителите, на едните и другите социални системи, но все пак струва си да се попитаме в деня на тази тъжна годишнина: съизмерими ли са наистина Аушвиц и Хирошима? А Аушвиц и Гулаг? И как политически се употребява паметта за тях? Дали и по други земи антифашизмът също така не е бил "параван" - изразът е на Шурек, но тезата не е само негова - и защо антифашизмът, въздигнат в държавна идеология, е скривал, потулвал паметта за геноцида? А в какъв смисъл Аушвиц е "уникален"? И защо в последно време (за разлика от годините след Втората световна война, когато в някакъв смисъл се мълчи за еврейския геноцид) се сменя дори наименованието на проблема - говори се повече за "изтреблението на евреите от нацисткия режим", отколкото за "уникалността" на тоталитарните престъпления, на "концентрационния универсум" (както е в анализите на Хана Арент, Клод Льофор и много други класически автори, които впрочем, когато говорят за уникалността, наблягат върху това, че лагерът е машина за тотална доминация, машина за разлагане на човешката идентичност, убиване на моралната личност, на юридическата личност, на човешките връзки, на елементарната солидарност между човешките същества...)".
И ако холокостът е логично следствие от логиката на модерността, ако е бюрократичното функциониране, доведено до своя логичен край, както подчертават въпросните интелектуалци, дали това предполага да отхвърлим модерността или да си дадем сметка за непознатите измерения, които самата тя има. Защото след Аушвиц вероятно не само поезията е невъзможна ("Да се пише поезия след Аушвиц е варварство", според Адорно), но и понятието за Бог е друго (ако си спомним заглавието на още една книга, книгата на Ханс Йонас). Защото, знаем го не само от Хана Арент, "тоталитарните режими се мъчат да издълбаят дупки в паметта, където потъват всички действия, и лоши, и добри..." Във всеки случай наистина си струва (и залогът е голям) да се говори по тези въпроси сега след края на старите тоталитаризми и техните "политически зло/употреби", след диспута на историците, наречен Historikеrstreit. Или диспута, който една великолепна книга, тази на Жан-Мишел Шомон, за състезанието на жертвите (J.-M. Chaumont, La concurence des victimes, Paris, 1997, La Decouverte), предизвиква. Защото наистина Историята се пише в повечето случаи от победителите. Всичко, което знаем за изтребените народи, е това, което техните изтребвачи са благоволили да ни кажат. Ако нашите врагове отнесат победата, ако именно те пишат историята на тази война [...], те могат да решат да ни изличат напълно от паметта на света, сякаш никога не сме съществували. Това не са известните "тези..." на Валтер Бенямин за "историята на победителите" ... А думи на Ицхак Шипер, еврейски историк, написал тези редове дни преди да бъде депортиран в Майданек.

Лиляна Деянова

6 август 1998 г.