Митопаяжини

"Ето още едно парченце от голямата мозайка, която търпеливо сглобявам", откровение от "Горски цар", откровяващо "Елеазар или Изворът и къпината", последния роман на Мишел Турние. "По-късно, когато се замисляше за първоизточника на своето религиозно призвание, в съзнанието му винаги изникваше точно този спомен за сияйните нощи, когато носеше на ръце по пътя към къщи някое твърде слабо, за да може да ходи, агънце", продължава с разкритията си французинът. След толкова много фрази-"самопризнания" вникваме: "Елеазар", както и цялото творчество на Мишел Турние, представлява градеж на една лична митология, която неговите герои конструират и (в) която живеят.
Нямат чет препратките към библейския "Изход" в "Изворът и къпината". Близост с различието (бракът с католичката Естер), защита на своите (убийството на управителя), бягство през морето и тъй нататък: "За първи път получи прозрението, че собствената съдба можеше да му помогне да повдигне завесата, която толкова често превръщаше Библията в неразбираемо за него четиво". "Всичко на този свят е знак", пише Турние в "Горски цар" и сам себе си допълва в "Елеазар": "За Господ няма случайност", въпросът е единствено да можеш да четеш и да разбираш посланията, разпръснати навсякъде от Всевишния около и в съществото ти. Да ги събереш и изтълкуваш; книгите на Мишел Турние са колекциониране на знаци, символи, послания, подложени на една лична семиотика и херменевтика.
Французинът, мисля, се е надвесил и съответно желае да запълни една същностна бездна на модерното време - липсата на смисъл. Животът, който живеем, е прекалено прагматичен, страшно профанизиран, твърде комерсиален, отчайващо десакрализиран; съществуващ някак сам за себе си, без препратки отвъд, без трансцендентност и метафизичност. Сред тази пошла баналност човек се чувства безсмислен, изгубен, висящ; екзистенция без есенция. Закрепостеността в настоящето лишава съвременника от маратона на древните, когато времето се е движело в единен значещ провиденциален смисъл; той престава да го разбира, нещо повече, престава да иска да го разбира и то не защото отсъства желанието, а защото липсва умението. Бумът на психоанализата например не е нещо друго, а тъкмо търсене и изграждане на този изгубен от всеки отделен индивид смисъл; в аналитичните разкази той провижда своята лична история и своето лично "запазено място" в историята. Психоанализата е лечение не с истина, а с интерпретации.
Мишел Турние се труди по подобен начин, но не конструирайки лични истории, а конструирайки лични митове. Неговите герои са като паяци, като арахни, плетящи собствени митопаяжини; всеки от тях извлича нишката на смисъла от тялото си, от живота си, от общуванията и срещите си, за да я втъче и впише в елегантната и стройна зидария, способна да обясни, да ориентира и обозначи свише личното му съществуване. И Абел Тифож, отдаден на форията; и принц Таор, жертвал се за откровението; и Александър, хванат в боклукчийска обсесия; и накрая Елеазар с обзетостта за Обетованата земя: всички те изплитат своите митове не заради друго, а заради смисъла; книгите на Мишел Турние са всъщност литературен процес на задаване на смисъл, на създаване на собствен личен мит. Те са едно перманентно осмисляне, обмитяване на света, който в маниакалното си препускане през настоящето е изтърсил незнайно къде еликсира, способен да метаморфизира съществуването му в битие.
Това обаче, което отличава "Изворът и къпината" от предишните книги на Мишел Турние, е, че (смисло)тъкачеството на неговия последен герой е намиране, не създаване на смисъл. Преди Елеазар смисълът вече е бил дарен, светът е облъхнат, облечен е в дрехите на мита; трябва само талант, за да се видят тези приказни дрехи, а не отчаяно и сякаш смело да се крещи: "Светът е гол!" Елеазар, първоначално склонен към такъв вик, проглежда в пътя си към Новия свят: има знаци и тези знаци могат (и трябва) да се четат. Наистина, те като че ли са му дадени някак си наготово, ала това в никакъв случай не е случайност, още по-малко слабост на книгата: ако преди "Изворът и къпината" Мишел Турние е об-митявал света, то тук, край бълбукащия чист поток той е вече об-митен; задаването на смисъл е свършило, светът се е (смисло)изпълнил - остава единствено черпенето с пълни шепи от този обогатил се с трансцендентност свят. И тъкмо поради това вероятно не само слух е, че "Елеазар или Изворът и къпината" ще бъде последният, окончателният, завършващият цялото му творчество роман на французина; не би било учудващо, защото той е естественият, логичният край на мащабния литературен проект, който Мишел Турние е реализирал със завидна последователност през всичките тези години на усилно писане - осмислянето на света. И след като така превъзходно е свършил своята къртовска работа, той може вече успокоен да спре; както Елеазар успокоен спира в кедровата гора завинаги, щастлив заради погледа върху бленуваната Обетована земя - Калифорния: Този свят, пълен със смисъл.

Митко Новков

______________
Мишел Турние. Елеазар или Изворът на къпината.
Превел Георги Ангелов. Евразия-Абагар. Плевен. 1998