Пътят към християнството

Една красиво разказана легенда, за която Светото писание дава крайно оскъдни сведения, но която въпреки - или може би точно заради - това обилно процъфтява в западноевропейското изкуство от Средновековието насам. Едно приятно четиво в горещините на лятото - нито тежко обременително с интелектуални усилия, нито нито пък дискредитиращо лековато с присъствието си край леглото на всеки "сериозен" човек. Разбира се, това не е Турние от "Горски цар" или даже от "Метеорите", по-скоро Турние в почивка, Турние, който разказва заради удоволствието от разказа, съблазнен от красивото, пищно слово. Ако погледът не се препъваше толкова често по нелепите наборни грешки, навярно и българският читател щеше добре да усети бавната, малко провлечена, разточително декоративна прелест на източното разказване. Съзнателно търсена, тази пишност на словото, на умението за дискурсивна свръхизразителност притежава тематично-символна стойност; тя материализира метафизичната идея за речта като съвършена храна на човешкия дух. Темата за храната изобщо, още повече за единството на храна и реч, доминира в книгата чрез нейната интерпретативна онтология на християнското у човека. Заедно с това "Тримата влъхви" е книга за пътя, по-скоро за пътищата, по които човек достига до потребността от Исус у себе си. Тя е генеалогична и историческа едновременно. Генеалогична - доколкото реставрира духовния проект на християнството като цивилизационна потребност върху фона на различни видове травматична психическа незадоволимост. Историческа - тъй като се опитва в границите на умерената обстоятелствена правдоподобност да пресъздава политическия климат, културния живот и духовните стойности на едно легендарно време. И заедно с това - метаисторическа, метагенеалогична, защото християнството е прилежно внушено в идеологическия формат на неговата собствена телеология: като кодирана матрица, "вечна" потребност, винаги-вече-тук начин за утоляване на жаждата по единство на дух и плът, слово и същност, добро и лошо; изобщо като стратегия на апокалиптично завръщане в рая на изгубено-блаженото човешко начало, като способност за изкупително единение на човешкото в себе си. Християнството не е исторически оправдано движение, политически акт, едно учение; всеки го носи у себе си и на човека му трябва път, стимул, обрат на съдбата, за да достигне до него през себе си. Бог може да бъде любов, естетическа жажда, желание за възмездие или даже гастрономическа пристрастеност... Общата изходна точка на потребността от пътуване е маргиналността на героите, маргиналност независимо от това, че са царе. Исус също е цар - и жертва. Текстът фино играе с амбивалентността на царствено-жертвените аспекти във фигурата на изкупителната жертва, в ритуално-религиозния смисъл на жертвоприносителното събитие. Символичният смисъл на този мотив завладява разказа с историята на четвъртия цар, внесена най-хипотетично и може би затова - най-откровено в жанровата стилистика на фентъзи-роман. Така тримата/четирима влъхви стават персонификации едновременно на пътя, на потребността от него, на вратата към изкуплението... В своя стремеж към Исус те са вече (и) него, човешкото начало у Бога и божествено-царското в човешкия син. Книгата на Мишел Турние звучи някак кротко, успокоително, тя не провокира, а дава решения - готови от векове наистина, но затова пък отново и красиво разказани.

Милена Кирова
_______________
Мишел Турние. Тримата влъхви. Превела от френски Екатерина Петрова. Литера Прима. С. 1998