Драгомир Петров

Отиде си самотно и тихо, така, както живя, оплакан от малцина приятели, един от значимите творци на българското слово.
Твърде взискателен, за да бъде плодовит, прекалено изтънчен, за да бъде популярен, Драгомир Петров бе усамотена фигура в българския пейзаж, несвоевремен аристократ на духа във времена на тържествуващата злоба на робите. Поетът Драгомир Петров остави на българската литература един драгоценен том лирика - меланхолична изповед за драмата на личността в една "земя - харман на ветровете", оглеждайки един личен мит в кладенците на историята. Още през 60-те години като преводач даде своите препеви на класически и модерни италиански и френски поети, които разширяваха сиромашките духовни хоризонти на българина, култивираха нови литературни стандарти. А като есеист предприемаше дръзки интерпретации на традицията, в които бляновете на поета творят откривателски хипотези.
Не е случайно, че Драгомир Петров навлезе в българската поезия с благослова на поета на смиреното мълчание Николай Лилиев. Поезията му беше непрестанно сбогуване с нашето "тук и сега", одухотворен живот в отвъдното, към което и Драгомир прекрачи прага, за да намери най-сетне покой в онази последна "стая", за да намери края - както казва Джон Дън, там където бе и началото.

Светлозар Игов