Мост (1)

Разговор с Владимир Левчев

- Защо решихте да се махнете от България? Вие се махнахте, нали?
- Аз спечелих Фулбрайтова стипендия. Шест месеца преди това настъпи разривът ми с "Литературен вестник" и останах без работа. Накрая започнах като главен координатор в Свободно поетическо общество, но, общо взето, положението ми беше такова, че наистина исках да се махна.
- А каква беше действителната причина?
- В един момент се оказа, че съм враг на всички. Влязох в конфликт с приятелите си от СДС и "Литературен вестник" заради гладната стачка на Едвин. Бях против нея и го споделих в едно интервю с Владо Трендафилов. Имахме уговорка, че всеки редактор, водещ на брой, ще си пише каквото си иска и до този момент тя се спазваше. Често пъти спорехме един с друг - с Ани (Илков) или с Едвин (Сугарев). Трябва да кажа, че напуснах сам, не бях изгонен. Напуснах в деня, в който се роди синът ми. Всичко там доста ме изтощи и си казах: по-добре да се махна, за да си гледам работата, за какво да стоя като безработен в България.
- Пред всекидневната преса разказвате как сте бил келнер, продавач или нещо подобно. Това митове ли са?
- Това не са митове. В началото в САЩ беше много лесно, защото стипендията беше добра, но когато тя изтече, започнах да работя в един деликатесен магазин с пекарска насоченост. Там правехме много хубави хлябове.
- Вие месихте или продавахте?
- Продавах. Но през цялото време съм имал и преподавателска работа. По онова време тя беше толкова малко, че не ми стигаха парите. Преподавах творческо писане. Първо в един писателски център, който, общо взето, е нещо като читалище. Само че за писатели. И всички местни писатели преподават там. Обикновено ги посещават хора между 18 и 80 години, които са с друга професия, но имат сериозно отношение към писането.
- Нещо като неделни писатели?
- В Америка, а мисля, че вече и тук, писането на поезия не може да бъде друго освен хоби. Това не е нещо, с което можеш да си изкарваш парите. Повечето известни писатели си изкарват парите като преподаватели.
- Там можете ли да правите това, което искате? Ако приемем, че вие сте преди всичко поет, то оставането ви там не е ли отказ от поезията?
- Аз не се отказвам, въпреки че в момента нямам много време да пиша. Затова пък имам по-добра работа и съм доволен от нея. Догодина ще преподавам на два класа: източноевропейска литература в Мерилендския университет, а другият - малко странен - поезия и религия.
- Как постигнахте това?
- Там правих аспирантура, взех научна степен, а след това издадох и книга 1. Тези две неща допринесоха да ми обърнат внимание. Издателството, което отпечата моята книга, е малко, но аз се гордея с преводача - много известен поет. Той ми беше професор в Американ Юнивърсити във Вашингтон. Изпратихме я на няколко издатели по пощата, хареса я един от Ню Йорк. Вече има и второ издание с твърди корици. Разбира се, общият тираж не надвишава 1500 бройки.
- Там вие сте възможен единствено като превеждан поет, нали?
- Ами аз съм написал две стихотворения на английски, но, общо взето, не е възможно човек да пише поезия на друг език, освен на матерния си. Проза може: Конрад, Набоков. Но поетът Йосиф Бродски пишеше най-хубавите от стиховете си на руски. Аз ще продължа да съществувам двуезично, но българският ще ми остане първият език. Представям си също така, че ще мога да продължа да работя както за популяризирането на българската култура там, така и за американската тук. Аз превеждам американски поети, а на английски съм превеждал Константин Павлов и Далчев.
- Можете ли накратко да опишете литературната ситуация в САЩ?
- Тя е много фрагментирана, но много богата. Най-известните поети на Вашингтон никой не ги знае в Ню Йорк. Национална известност имат може би само няколко десетки имена, които са носители на специални награди. Останалото огромно количество пишещи хора и писатели някак си се реализират на регионално ниво.
- Какво е отношението към фигурата на писателя там? Важен ли е неговият глас за обществото?
- Разбира се, че тази романтическа и доста славянска идея за писателя като глас на народа не съществува вече. Съществувала е може би по времето на Уитман и отчасти при битниците, макар и в рамките на една контракултура. Между другото, в момента има възвръщане на интереса към битничеството и хипарството.
- Това някаква цикличност ли е?
- Сигурно е така, но този път е малко повече в чаша вода, ми се струва, защото вече сме в компютърната епоха. Изобщо ние още не сме наясно какво е времето, в което живеем, а то със сигурност е съвсем различно. Сега добиването на информация не е никакъв проблем. Има хора, уви, които могат да си отворят компютъра и да извадят от там ръководство как да си направят атомна бомба. Разбира се, това има и своите предимства, да не говорим за електронните комуникации. Вече е пълно в Интернет с home pages на пишещи хора, които не могат да си издадат книгите, но нищо не им пречи да си ги пуснат в мрежата. Или Интернет книжарниците, като Amazon... Това всъщност е един много лесен начин за купуване на книги, а и по-евтин. От друга страна, хората ще си бъдат все по-самодостатъчни. В Америка те и без това живеят доста изолирано един от друг. Това обаче в някакъв смисъл е по-здравословно от тукашния начин на живот. Такава груповщина там няма - винаги всички заедно в кръчмата, всеки знае на всекиго проблемите...
- Искате ли да изглеждате безпроблемно вписан в американската култура?
- Не знам как искам да изглеждам, но истината е, че не съм безпроблемен. Основният ми проблем е, че тепърва се реализирам. Създал съм си някакво име на местна основа, имам работа. Но там във всеки момент човек е в напрежение, почти няма работа, на която - веднъж назначен - можеш да си останеш за цял живот. Всяка година, всеки семестър те атестират, включително и студентите те оценяват. Ако не 200, то поне 20 души се борят за твоето място. От друга страна, има идеални условия да си вършиш работата. Не остава много свободно време, дори време за писане не остава.
- Вашият роман "Любовни писма до свободата"2 излезе преди няколко месеца едновременно с автобиографичния роман на Любомир Левчев "Ти си следващият". Това случайно съвпадение ли е?
- Най-вероятно. Дал съм този роман в Университетското издателство още преди няколко години.
- На корицата е изобразен важен туристически обект от Вашингтон, който няма нищо общо със съдържанието. На гърба на книгата пък е сбъркано друго - описан сте като син на самия себе си. Ще коментирате ли начина, по който беше издаден романът ви?
- Не искам да коментирам. Може би са търсили някакъв касов момент с тази корица. Не знам точния тираж на книгата, но когато проверих, в издателството имаше 150 бройки. Имам и английски вариант, романът беше довършен там.
- Обратно на романа за изграждането, това е роман за разграждането на човека до вживотняване. Убийството, извършено на финала от главния герой, е неизбежната кулминация на вживотняването. Въпреки всичките ви уговорки в предговора, книгата остава на ръба на фикцията и документалния разказ. Събитията са твърде прецизно и педантично описани, а съвпаденията между личната ви биография и тази на героя - твърде много, за да не привижда читателят именно вас зад него.
- Ясно е, че сюжетът е измислен, финалът показва това. Но от друга страна, разбира се, аз съм писал за това, което познавам и главният герой съдържа някои автобиографични моменти, без да е изцяло автобиографичен. Имах амбиция да направя психологически портрет на седемдесетте и осемдесетте години, не толкова на себе си. Не мога да избегна ситуирането на тази история в конкретно време. За мен имаше две важни неща: първо - да опиша времето както съм го чувствал и второ - да покажа моралната деградация или още по-просто казано как насажданото чувство за вина води до престъпление. Не само с героя ми, до известна степен при комунизма беше така с всички.
- Един от най-силните моменти е разговорът, който героят чува в просъница: четирима души играят карти в едно забутано село на фона на бодра соцмузика и почти нечленоразделно, но изключително експресивно изговарят тази деградация - икономическа и духовна. И все пак защо един поет се опитва да разкаже в роман нещо, което може да бъде изразено със стихове?
- Това са две различни неща. Прозата трябва да има сюжет. Аз имах в главата си някои идеи, които бяха чисто сюжетни, макар че представляваха по-скоро кратки разкази с един и същ герой. Някои от тях бях публикувал преди години, но не бяха достатъчно изпипани.
- Вярно ли е впечатлението ми, че много сте работили върху думите в тази книга?
- Да, дори си мисля, че това е неин недостатък. Прозата трябва да се пише по-бързо. Там човек трябва да следи действието, а не, както е в поезията, да изпипва всяка дума. В прозата по-важно е да разкажеш нещо.
- Имате ли някакви страхове за това как ще бъде прочетен романът ви тук? Искате ли да приключите нещо с него?
- Не точно страхове, но ако книгата остане в досегашния си тираж, изобщо няма да има никакъв прием, ако не броя приятелите си.
- Не искам да прозвучи грубо, но на мен ми се струва, че именно вашата книга се оказа в някакъв смисъл най-отрицателната рецензия за автобиографичния роман на Любомир Левчев. "Любовни писма до свободата" е по-искрената книга.
- Какво значи искрена? Всеки има своя психологическа истина. Аз съм искал да предам своето субективно усещане за това време, в това съм се стремил да бъда искрен. Всеки има своя представа за нещата. Затова историците не смятат мемоарите за най-достоверния източник. Психологическата истина е субективна.
- Не смятате ли, че освен символичния тираж тази книга има още един много сериозен проблем - тя трябва да преодолява предубежденията, готовите очаквания.
- Аз не се съмнявам в това. Това беше и една от причините да напусна България. Знам, че каквото и да напиша, каквото и да направя, хората ще имат предубеждения.
- Връщате се в началото на лятната ваканция, литературните скандали тъкмо заглъхнаха. Имате ли отношение към днешната българска литературна ситуция?
- Хубаво е, че има литературни скандали, а литературната ситуация изглежда доста жизнена. Не съм се ориентирал напълно, но като че ли всеки е срещу всеки. И защо не, може би така е по-интересно, това има и своята добра страна. На Запад пък доста по-студено и дистанцирано се списват литературните списания. Те са толкова самостоятелни и уникални в своята насоченост, че дори не се интересуват от останалите, които са хиляди.
- Информиран ли сте за по-важните български заглавия, които излязоха през последните години?
- Като че ли не знам много добре какво става. Освен за Христо Калчев, май не съм чувал за друго явление в българскта проза. Но не съм го чел. Аз и Стивън Кинг не съм чел.
- Принадлежите към най-новата ни литература, но вашето физическо отсъствие от литературния бульон не ви ли прави някак отсъстващ от нея?
- Сто на сто. Може би ще стана достоен за рубриката на Владо Трендафилов "Литературата, която я няма". Тя беше за едни позабравени автори отпреди войната. За съжаление обаче българската култура по същия начин не присъства в световната. Защото една литература, която съществува на език, говорен от осем-десет милиона, от които може би един-два милона четат - това е все едно да пишеш на някакъв таен език за някаква секта. И светът нищо не знае за теб. Но има любопитство, има интерес, и в този смисъл смятам за много важно да има хубави преводи на българска литература на световните езици и особено на английски, защото това е езикът, на който може да се придобие широка известност. Разбира се, "Под игото" отдавна е преведен на английски, но то вече е музейна ценност.
- Списание "Глас", което започнахте като самиздатско през 1989 г., продължи да излиза и след падането на Живков, но през последната година съвсем изчезна. Напоследък се заговори за възобновяването му. Дали не му е минало времето, да не говорим колко нови литературни издания се появиха през последните години.
- Сто на сто му е минало времето в смисъл, че то не може да бъде повече това, което беше в самиздатския си период. От друга страна си мисля, че щом нещо вече е набрало инерция, ние трябва да се възползваме от нея. Всъщност списанието не е мое. През последните четири години го правиха Румен Леонидов и Владо Трендафилов, аз почти не съм се намесвал. Сега обаче с Румен имаме идея да му сменим изобщо концепцията, да го направим двуезично - за българска литература, която ще се превежда и на английски. В художествения съвет ще влизат Александър Шурбанов, Ани Илков, Владо Трендафилов и др. англицисти. Не искам, разбира се, да повтарям лошия опит на сп. "Обзор" от едно време, което се печаташе в огромни тиражи и отиваше неизвестно къде. "Глас" ще излиза в малък тираж, както и досега - 500 бройки, но аз съм сигурен, че ще мога да разпространявам 100-200 от тях в Америка.
- На какво разчитате?
- Разчитам на контактите си в университетските среди. Ще раздавам списанието само на хора, които наистина ще го прочетат.
- Какъв е образът на българския писател в САЩ и изобщо има ли там такъв образ?
- Няма такъв образ. Има само любопитство, дори Радичков, който е емблематичен за нас, не е превеждан там.
- Знаете ли как ще прекарате следващите десет години от живота си?
- Това е Божа работа. Доволен съм от избора, който направих и засега нямам планове да се връщам, което не означава, че по принцип съм решил да стана американец.
- А има ли за какво да се връщате тук?
- Понякога изпитвам носталгия за приятелите, за града... София сега ми харесва повече, но хората са мрачни и не разбират защо ми харесва. Впрочем, чудя се как българите успяват да изглеждат толкова добре, когато са толкова бедни.

Разгваря Симона Мирчева
_______________
1
Leaves From The Dry Tree, Vladimir Levchev, Translated by Henry Taylor, 1996
2 Владимир Левчев, Любовни писма до свободата, УИ Св. Климент Охридски, София, 1998