Мост (2)

Разговор с Цвета Софрониева

Цвета Софрониева живее от няколко години в Берлин. В България има издадени две стихосбирки ("Чикаго блус", 1992 г. и "Зачеваща памет", 1994 г.), а в алманах "Гестус" през 1994 г. беше публикуван театралният й разказ "Сага за разградения двор или Семейството на мемоариста". Има много публикации у нас и в чужбина
.

- Според теб имат ли интерес другите от общуване с нас?
- Мостовете са търсени и от тях. Защото на много хора им е ясно, че основни неща от съдбата на Европа се решават в нейните периферии. Не само България или Балканите, или страните от Източна Европа, но също и страни като Ирландия, Португалия, Финландия са интересни за Германия, въобще за центъра на Европейската общност. България е страна, в чиято култура се случва нещо различно, която има граници с други светоусещания. Те се впечатляват и от сравнителната неагресивност на нашата страна. Така че има различни интереси към България. И определено мисля, че те се опитват да градят мостове. Но и те не знаят как да го правят. Никой не знае, но трябва да опитваме. И ако някой преплува през реката, да разказва какво другите мислят за мостовете. Парадоксално е, че, от една страна, нямаме никакво самочувствие и си мислим, че нищо не сме направили, че нищо не можем и трябва ускорено да трупаме и да се включим в някаква външна култура като център. А от друга страна, имаме самочувствие, което някой път отива към самонадеяност, особено в културата - когато си мислим, че сме направили кой знае какво, че сме велики и те просто не ни разбират, че те просто нямат тия светоусещания. Това противоречие може би е ползотворно. Поне на тях то им е интересно. Там дори обикновеният човек е стъпил на определена основа, той има сигурността, която е цялата култура до момента, и тя си стои в него.
- Имаш ли нужда от поводи, за да си идваш в България?
- Предпочитам като че ли да имам поводи. Имам нужда от общуване. Много ми е трудно да си дойда като турист. Приятелите ми там непрекъснато ме убеждават: "Защо не си отидеш просто вкъщи? Така, както ние си отиваме по родните места, без поводи, без да вършим нещо конкретно..."
- А защо не го правиш?
- Не знам. Може би е от потребността за градене на тези мостове. От толкова време вече се опитвам да се откажа от това, но то явно си е някаква същност. И дисертацията ми е за културни влияния при пренос на наука и модели - т. е. търсене на мостове и какво влияе при изграждането им. И много неща от поезията ми и от разказите, които публикувах през последната година в антологии в Германия, са такива. Някак си не мога да избягам от съпоставянето и от търсенето на начин неразбирането между културите да не съществува. Може би е утопия, но вярвам, че хората могат да се разбират повече, че комуникацията между тях е по-възможна, и то не само на ниво информация.
- Казваш "не мога да избягам", а искаш ли?
- Понякога искам да избягам, защото ми е много тежко, защото всичко е толкова крехко... Не мога да се интегрирам в Германия, защото имам нагласи и към други държави. Носталгия изпитвам и към Германия, но и към САЩ, Великобритания и към други места. В Берлин има страшно много националности и не е нужно да казваш откъде си и да ти познават миналото или произхода. Но ще ми е по-леко, ако реша да съм някаква друга, някаква тамошна. Мога да реша да не съм германка, но да съм си там. Просто да съм си Цвета от еди-къде си. Но някак си не мога да го реша. Случвало се е решавам и в един момент идва някаква провокация, от нещо прочетено в "Култура" или в "Литературен вестник", или чуто по радио, или от познати, които се обаждат, и в такъв момент българското в мен ме поглъща цялата. Освен това пиша на български. И нямам желание да пиша на друг език, въпреки че може би на английския бих могла, защото съм почнала да го уча на 4 години. Едно от най-обичаните от мен стихотворения "Понякога", заради което Йосиф Бродски ме призна сред поетите, съм писала първоначално на английски. Немски съм започнала да уча на 28 години. Пиша къси разкази на немски, но сериозните неща, които пиша, са на български.
- С какво друго се занимаваш?
- Полетата на познания или дейности, които се е случвало да посещавам или да обитавам, са много и на много различни места по света. Просто имам някакво чувство, че това, което съм сега, е някакво случайно стечение на обстоятелства. И на различните места се чувствам различно. Когато правя различни неща, също се чувствам различно.
- Все пак къде най-добре?
- Не става дума къде е най-добре. Навсякъде е различно - и добре, и зле. Просто по друг начин. Това е основното, което научих...
- Има ли място или период, където не би пребивавала отново?
- Не.
- От нищо не се отказваш?
- От нищо не се отказвам.
- Вярваш ли в съдба, предначертание и т. н.?
- Не, не. Просто съм много любопитна и правя всичко възможно да съм много независима.
- Какво значи за теб "независимост"?
- Обичам думата "принадлежност". Много ми е приятно да принадлежа към нещо, но не обичам да съм зависима от него. Винаги и навсякъде - от Канада до Австралия, на мои четения казвам, че принадлежа към литературен кръг "Мост". Когато завършвах физика в Университета и писах дисертацията си, батковците и каките, които ме очароваха, образуваха група. Имам пожеланието тези хора да не са се разединили с времето, да не са станали други. Съзнавам, че е много утопично и може би глупаво. Вярно е, че ако съм останала в този кръг, ако съм продължила някакво развитие в него, може би след време съм щяла да го отрека.
- Наскоро се появиха настръхнали текстове с ключовата дума "кръг". За теб тази дума сякаш е по-романтична?
- Не, не е романтична. Въпросът не е в групата, а в усещане за общност на хора, които са професионалисти в нещо. Човек, за да чувства, че прави нещо професионално, има нужда от идентификация с професионална общност. Не е важно как ще я наречем. Мисля, че е много важно човек да има кръг, както е важно да има родина, език и т. н... За да може да не е в него! Много е важно локално да излизаш от някъде, за да можеш да си над локалното.
- Каква е връзката между "независимост" и "професионализъм"?
- Много е сложно да се каже какво е професионализъм. Дали е само да си знаеш много добре нещата от твоята област, или да мислиш много широко и да включваш твоята област в по-широки полета. Може би и двете. Различните култури го разбират различно. Но при всички случаи посветеността на работата е нещо, което се цени навсякъде. Тя води до професионализма, защото тогава ти си посветен на работата, а не на някакви хора или ситуации. Търсенето да сближиш различни области помага на еманципирането и прави хората независими. Когато си в ситуация на много зависимости, ти фактически си независим. При много зависимости имаш повече степени на свобода. Смешно е да се говори за напълно независими хора.
- Да се върнем към идването ти сега в България...
- Конкретният повод беше, че спектакъл по мой театрален разказ "Сага за разградения двор...", поставен от международен екип в Германия, беше поканен да участва във "Варненско лято". Беше ми любопитно да си дойда като автор, пък и не можех да оставя "моите" немци да дойдат сами, защото исках да се чувстват добре, да им е уютно. Освен това исках да гледам български театър. За личностното ми развитие това идване беше много ползотворно. Разбрах много неща за себе си, за крехкостта на мостовете, за това, че още не съм се научила как да ги строя.
- Може би вече имаш повече публикации в чужбина, отколкото тук?
- В различни антологии там имам издадени разкази и стихотворения на десетина езика. Тази година във възстановената от издателство "Библион" "Булгарише библиотек" на Густав Вайганд излиза моя стихосбирка на немски "Затворена в светлина".
- Разкажи за унгарския си проект от април тази година.
- Той всъщност е може би най-вълнуващото нещо, което правих през тази година. Много ми е интересно да работя с напълно различни хора и неща. Провокира се диалог. Това са мостове не само между националности, но и между различни изкуства. И така проектът беше с двама художници: Мария Шилф и Габор Сьорчи, които са унгарци, родени в Румъния, и работещи сега в Берлин. С тях ни свързва интересът към развитието на съвременната наука и отражението, осмислянето на това развитие в изкуствата. Проектът ни бе изложба от картини, инсталации, три мои стихотворения и един разказ "Мадам Т.", която бе организирана в Музея за съвременно изкуство в Будапеща. Нарекохме го "Под небето на Тюлпови", което идва от "Урок по анатомия на доктор Тюлп" на Рембранд. В изложените картини и инсталации на мадам Тюлп се търси какво са съвременната имунология, вирусология и генетика, как те изменят мисленето ни и дали обществото не стига до някаква задънена улица от развитието на тези науки. Много обичам подобни проекти. В Щутгарт изписах, по-точно издълбах свой колаж от стихове "Между" върху дълга 49 метра стена, покрита с дървени трупи (архитект - Енди Браунайс). И "Чикаго блус" я правих не като книга, а като обект. Тя бе първата книга на "Свободно поетическо общество" на два езика. Замисълът й го изискваше.
- Какво според теб се промени в културната ситуация в България през последните години?
- Непрекъснато се хващам в неадекватност. И все пак спрямо атмосферата от преди две години промените са видими и позитивни. България изглежда по-нормална. Но това усещане е до момента, в който реша тук да правя нещо конкретно. Тогава разбирам, че някои неща дори са се усложнили. Хора, които са били заедно - и в театъра, и в литературата, и в икономиката, все повече се разделят, разпадат се общности. Липсва някакъв необходим консенсус и хората стават все по-самотни. При това не говоря за самотността на един Иван Цанев, която е вглъбеност, а за онази самотност, която поражда обвързаности, зависимости, които пречат на независимостта на човека. Започват пререкания, разни истории... Парадоксално, но при цялото разведряване в България сме свидетели на ожесточаване на ниво общности, и дори на ниво семейства и родове. При това не вярвам, че само материалните неща разединяват хората.
- Това поколенски въпрос ли е или общоситуационен? Разделят се общности от твоето поколение...
- ... защото поколението трябва да заеме позиции и да стане движещо процесите... Струва ми се, че една от причините за нетолерантността - колкото и грубо да звучи, - е, че в България държавата все още много се грижи за работещите в областта на културата. Ако си оставен действително на пазара, няма да се занимаваш със себе си или със собствения си сос, а ще кажеш: виж какво, дай да се стегнем и да сме заедно, защото иначе нямаме никакъв шанс да оцелеем - просто ще бъдем изритани от ситуацията. Тук все още много некадърни институции по някакви политически, милосърдни или свързани с общото ни развитие причини остават, биват подкрепяни и това пречи на професионализма. Защото хората, които работят добре, трябва да получат повече - не само като признание, а и материално, за да имат силата да продължават и да налагат професионализма като критерий. По принудата на този свой професионализъм те ще бъдат толерантни един към друг, дори когато като хора или позиции се различават.
- Различията трябва да се схващат като ценност, а не като причина за започване на миши битки...
- Това е прокобата, която идва не само от тоталитарното време, а е свързана с някакви наши по-дълбинни, исторически напластявания. Тук е много трудно да си различен. Това е свързано и с политиката, и с религията, и с нагласата на обществото, с неговата затвореност. Това е най-вече причината да съм навън. Тук просто нямаше да оцелея. Ако различността ти е непроменлива, все пак е по-лесно. Слагат те в някакво чекмедже и край. Но ако се променяш непрекъснато в тази си различност, става страшно трудно. Никой не ти го прощава. И трябва страшна сила, която аз нямам.
- Излиза, че ако човек иска да следва себе си, трябва да се маха оттук.
- По-силните могат и тук. Но като цяло ситуацията тук не ни иска. Най-странното е, че и когато сме навън, пак не ни иска. Не знам защо е така. В неговата крайност това, което казваш, е много прокобно, защото навън, колкото и да се утвърдиш, ти си екзотичният друг, просто защото идваш от другаде. Много е важно тук да бъдеш възприет като различен.
- Интелектуалецът ли е фигурата, която прогнозира изходи там, където другите виждат само безизходици?
- В Западна Европа всеки, който осмисля света, който си задава въпроси, може да променя както себе си, така и другите. И това не е мисия само на интелектуалеца. Там той не се изживява толкова много като интелектуалец, както е у нас. Просто прави конкретни неща. И това като че ли повече влияе, отколкото големите разсъждения. Докато ние тук много говорим, много обсъждаме и много се самоизживяваме... Всички тези мостове, които правим отвън, не могат да имат истинската си функция, докато не се извършат натрупвания в културния фон. По тези мостове или реки първо идват някакви наслагвания и чак след години ще имаме основата за диалог, за разговор с другия. Много трудно е да има в една страна Хайнер Мюлер. Първо трябва да има Германия, за да има Мюлер.

Разговаря Никола Вандов