Quasi una morte -
бягството продължава!

Алфред Шнитке почина в Хамбург на 3 август т. г., преди да е навършил 64 години. Подобен род изречения обикновено слагат точка.
Спомням си и други изречения. Например: бягството от себе си е вътрешен стремеж на Шнитке, който се оказва най-верният начин за самосъхранение. Формулирана по специфичен начин, тази констатация съществува в различни изследвания върху композитора. Знаменитият руски писател Виктор Ерофеев го нарече "ключов" художник. Най-близкият му кръг изпълнители - Ростропович, Рождественски, Кремер, Башмет, Каган, Гутман, Лобанов, Гринденко - разказваха и продължават с удоволствие да го правят за внушенията на музиката му. Правят го не по-лошо, отколкото я интерпретират. И със същото удоволствие. Защото музиката на Шнитке създава около себе си една "аура", която не само търпи най-различни, дори противоречиви тълкувания и реакции, но като че ли ги и изисква. Разбира се, той стана олицетворение на думата "полистилистика" за повечето свои слушатели. (Началото на своята игра със стиловете Шнитке положи преди 30 години - 1968 - с Quasi una sonata, всъщност Втората му цигулкова соната. След това идва първата му симфония (1969-1972), споровете около която го правят повече от известен в Съветския съюз... А "хитът" на Шнитке - първото Кончерто гроссо (1977) - отдавна се е превърнал във визитната му картичка за музикалния любител.) Но това е само преддверието на същността... Същността би ни разкрила защо точно при него това се случи; дали защото беше голям романтик, та можа така "на острието" да "изтвори" отново дилемата човек-свят... А може би е бил просто много сръчен, научен професионалист - с огромен опит в киното - преди перестройката той се хранеше предимно с филмова музика (повече от 60 филма), който е "стигнал до това заключение в техниката си". Или не е имал друг начин да разкрие своята лична двойственост... А и досега съществува мнението, че "чиста своя" музика той не е в състояние да сътвори (въпреки че творби от края на 80-те години се дистанцират от колажната техника - като Втори концерт за виолончело), затова показва тази "неглижирана" музика... Сигурно около неговото творчество ще има дебати винаги. Точно защото носи неуловимия и неопределим белег на единственост... Който чуващият улавя безпогрешно... Та музиката му е дала толкова много именно на тях, чуващите, че смъртта му днес ще бъде едно може би вечно завръщане към нея... И ако използваме посланието на неговото Рондо (танго) от Първото му кончерто гроссо, но си поиграем и върнем въображаемо лентата - тогава първо идва разпадът, а от него изправя "снага" това същото танго - истинско, иронично, бутафорно, зловещо, еснафско, фарсово, весело, символизиращо... каквото искате всъщност! Музиката на Шнитке е за свободните да я осмислят както намерят за добре. И да я чуват в какъвто порядък искат. Ето защо предполагам, че повечето нейни почитатели ще "чуят" по съвсем различен начин онова, горното изречение, което ни връхлетя на 3 август и което няма да сложи точка. Бягството продължава!

Екатерина Дочева