Бездомният Киану

Киану Рийвс
отклони ролята в "Скорост-2". Привлича го Шекспир. Наскоро го гледахме в "Адвокат на дявола". Той няма дом, да не говорим за баровска къща на суперзвезда. За актьора, който отказва да играе по правилата на Холивуд, разказва Джеймс Каплан.

Прохладен хол в "Шато Мармон", покрит с теракота - не е най-лошото място за партия шах, когато в Лос Анжелис е адска жега. Никой няма да те обезпокои, дори ако си Киану Рийвс. Косите му са живописно разрошени, по леко сипаничавото му лице е набола неколкодневна четина със странни голи петна по брадичката. Той пуши твърде много, за отрицателно време привършва пакет "American spirits" ("Муфтих ги от една приятелка, засега ще ми стигнат") и допушва всяка цигара до филтъра.
Рийвс се държи удивително естествено за кинозвезда. Стараейки се да не привлича вниманието към собствената си персона, той се отпуска на облегалката на стола и се замисля над следващия ход. В своите очукани кубинки, омачкани черни джинси, черен пуловер и тъмносива фланелка би могъл да мине за вашия брат, дошъл от колежа за уикенда, или за съседа художник, решил да изиграе с вас една-две партии шах.
Най-сетне прави ход с пешката. По принцип Киану Рийвс обича да играе шах... когато забравя, че го мрази. Това увлечение е от детските му години. А неотдавна е наблюдавал шахматната партия между световния шампион Гари Каспаров и суперкомпютъра Deep Blue. И не само, че е следил внимателно всеки ход, но правил разбор на всяка партия в почивките по време на снимките на последния му филм "Адвокат на дявола".
"Играта страшно ме увлича - казва Рийвз. - Когато имам нужда да се разтоваря, аз се сражавам с компютъра. Звучи странно, нали?" Не чак толкова странно. Шахматните "атаки", за разлика от филмовите, не намаляват касовия успех на неговите филми и не вредят на репутацията му.
Актьорската професия - както я разбира Киану Рийвс - трудно би могла да се нарече удоволствие. За да се убедиш в това, е достатъчно да гледаш "Адвокат на дявола" - историята на съвременния Фауст, в която Рийвс играе Кевин Ломакс - млад амбициозен адвокат от южните щати, пристигнал в Ню Йорк, за да работи в голяма фирма, ръководена от Джон Милтън, своеобразен Мефистофел в изпълнението на Ал Пачино. По думите на Рийвс снимките, проточили се 85 дни, били много изнурителни. На актьорите и целия снимачен екип се наложило да се съобразяват с твърдия график и бюджет на компанията "Worner Bros".
"Веднъж през нощта се събуждам, а аз имам симптома на Ван Гог, - спомня си Рийвс. - От претоварване ми бръмчи ухото. От една страна, върху моя герой, който води сложно дело, се оказва натиск, от друга - мен самия ме притискат: времето ни е кът, парите ни са кът... А аз трябва да изляза на снимачната площадка и да си свърша работата. Мисля си, трябва да отида до болницата, там ще направят нещо. После си казвам: чувам звън - нали не е смъртоносно. Ще го преживея някак си и дори няма да си отрязвам ухото. Нека си звънти. - Рийвс се смее. - Сутринта се събуждам, ухото като че ли мълчи, отправям благодарности към небесата. А щом започнахме да работим, звънтенето започна отново."
В неговите уста тази история звучи като виц, но открехва прозореца към вътрешния живот на 32-годишния актьор, чийто стремеж към съвършенство има две страни: то е в състояние да предизвика възхищение, но може и да го отклони от изпълнението на главната му задача. "Той последен си позволява да се отпусне и се съмнява до края дали се е получила ролята му - казва Стивън Байгелман, сценарист и режисьор на филма "Да почувстваш Минесота" (1996). - Имаше дни, когато бях готов от нерви да се пръсна по шевовете. Терзанията са изписани на лицето му. Никой не пречи на Киану Рийвс повече от него самия."
Невинаги е било така. В средата на 70-те, когато Алис Купър записва в Торонто диска си "Alice Cooper Goes to Hell", Киану живее срещу студиото, в мансардата на голяма къща във викториански стил, чиято стопанка е баба му по бащина линия, престаряла коренячка хавайка с галеното име Моми. Купър помни "чернокосото симпатично момченце", което с часове киснело в звукозаписното студио.
Рийвс е на две години, когато майка му, англичанка, художник по костюмите на естрадни изпълнители, се развежда с баща му (в жилите на който тече смесена китайско-хавайска кръв) и се омъжва за театралния режисьор Ървин Стоф, който впоследствие става негов постоянен мениджър.
Още на 15 Рийвс твърдо решава да стане актьор. Той винаги се е отнасял сериозно към своята професия. "Подготвя се страхотно за ролята - разказва Тейлър Хекфорд, режисьор на "Адвокат на дявола". - Но в един момент актьорът трябва да се отдаде на стихията на свободната игра и тогава се случваха истински баталии. Беше ми нужна от него непредсказуема реакция. Камерата фиксира тези моменти и именно те ни разтърсват най-силно. Киану често се приближаваше плътно към тази черта и се спираше."
Внимателно питам Рийвс как е работил с Ал Пачино. След дълга пауза той изрича: "Много, много добре. Той... той... е, какво мога аз да кажа за него? Това е актьор!"
Подтискал ли го е авторитетът на Пачино? Отново дълга пауза. "Да. В този смисъл, че аз се намирах под впечатлението на неговите роли - като зрител и като актьор. Неговите образи на екрана - това... разтърсва въображението. Когато разбрах, че се е съгласил да играе тази роля, кожата ми настръхна. Просто нямах търпение да започнем. Имаше моменти, когато ми се струваше, че нищо не се получава. Но в крайна сметка мисля, че от нас излезе доста добра двойка."
А как ще коментира слуха, че Ал Пачино уж веднъж кипнал, когато Рийвс на снимачната площадка почнал да бъбри каквото му дойде? "Да, имаше една трудна сцена. Моят герой за пръв път вижда Милтън. Тогава започна звънтенето в ухото ми."
Неговият Хамлет на сцената (спектакъл от 1995-та) се оказа, както свидетелства лондонският "The Sunday Times", не просто добър за един филмов актьор - ролята е изиграна блестящо. В това няма нищо чудно - той е изучил основно Шекспир, а колкото до вътрешните съвпадения с Хамлет, включително изгубения баща, то те са допълнително предимство. Киану Рийвс е кълбо от противоречия: той е мъжествен и женствен, решителен и несигурен, съсредоточен и забавен, хаплив и високопарен. Актьорите често стават кинозвезди благодарение на миловидната си външност, малко талант и, преди всичко, бесния инат. Но отвреме навреме се появява истинска звезда - Монтгомъри Клифт, Джеймс Дийн - притежаваща някаква неуловима способност да разкрива своята беззащитност, и ние, зрителите, се оказваме въвлечени в бездната на загадъчната им душа.
Рийвс също притежава тази дарба, но освен това той има способността да играе герои на действието, антихамлетовци, както се убедихме през 1991-ва от филма "Критична точка". Във века на касовите филми неговата пластичност и динамизъм, в съчетание и с изтънчената му външност, се оказаха безценни. Което Рийвс и потвърди след три години във филма "Скорост". А в средата на 1996-та той изведнъж обърна гръб на тази златна мина, отказвайки да се снима в "Скорост-2". В наше време са малко постъпките, стъписали Холивуд, както отклонените от Рийвз единадесет милиона долара за вече познатата му роля на Джак Травен, атлетичният и необщителен командир на специалния полицейски екип, който спасява пътниците на автобус, и, щастлив и леко озадачен, се оказва възседнал Сандра Бълок. Отказвайки да повтори вече направеното, Рийвс отправи предизвикателство към двете основни опори на днешен - големите пари и суперпродукциите. Вместо това той сложи в джоба си осем милиона долара за "Адвокат на дявола" и изигра малка роля на пънкар-пияница в "Самоубиецът" ("The Last Time I Commited Sui-cide"), - независим филм, заради който на актьора му се наложи да надебелее с тридесет фута ("Трябваше много да пия и да ям, за да изглеждам такъв отнесен повлекан и особняк").
Преломна за кариерата на Киану Рийвс е 1990-та. Изгряваща звезда, той е възприеман преди всичко през призмата на младите му герои - объркани, дългокоси, магнетични ("Брегът на реката", "Великолепното приключение на Бил и Тед", "Родителски грижи"). Рийвс тъкмо е завършил "Бил и Тед", когато Гас Ван Сент кани него и Ривър Финикс за главните роли в историята за двама скитници от северозапада - "Моя личен Айдахо". Рийвс можеше просто да откаже - заради малкия хонорар, да не говорим и за самия материал: наркотици, хомосексуалисти. Но той веднага се хваща за ролята. Филмът се получи неравен, но достатъчно интригуващ, а фината и смела игра на Рийвс в ролята на злочестия бисексуален син на портландски кмет, ознаменува неговото пълнолетие в киното. Рийвс говори дълбоко чувство за Финикс, починал през 1993-та от свръхдоза наркотици. След неговата смърт Рийвс остана едва ли не единственият актьор за амплоато "млад загадъчен герой".
А след това игра в "Дракула". Филмът на Франсис Форд Копола имаше сносен касов успех, но Рийвс изглеждаше скован в ролята на честния Джонатан Харкър. "Бях снимал няколко филма подред и се чувствах уморен - обяснява той мрачно. - Но възможността да работя с Копола... нали разбирате, дожаля ми да изпусна такъв шанс. А вече нямах какво да дам от себе си."
Може би се е уморил, а може би просто се е пресилил. Само за няколко години той направи трудно издигане, а на тези височини въздухът е много разреден. Постдракуловският период на Киану е абсолютен провал: незабележими роли в "Много шум за нищо", "Дори и каубойките понякога плачат" и не чак дотам странният завой - ролята на самия Сидхарта Гаутама в "Малкият Буда" на Бертолучи. Филмът се оказа несполучлив, но играта на Рийвс направи впечатление.
А после му предложиха "Скорост". "Той не искаше да се снима, а аз го натисках, натисках - спомня си Ъруин Стоф. - Смятах, че Киану е постигнал голям успех в този жанр с "Критична точка". Рийвс се съгласява с неохота. "На моя герой му се случваше да стои на ръба на бездната, но той нямаше навици, които да му позволят да опознае себе си и да разбере какво е животът. А героинята на Сандра му помага да направи това. Видяхте ли неговата усмивка в края на филма?"
Предполагам, че самия Рийвс също са го виждали усмихнат, след като "Скорост" счупи всички касови рекорди и му осигури място в елитния клуб, чиито членове получават минимум десет милиона за филм. Впрочем, ако можем да вярваме на Стоф, Киану никога не се е снимал заради парите. Тази ориентация може да доведе до лека лудост мениджърите на Рийвс, както се случва с отказа му да се снима в "Скорост-2".
"Да ви кажа честно, спорих с него - продължава Стоф. - Но Киану прочете сценария и отсече - боклук. "Между другото, филмът се казва "Скорост" - каза ми той. - Интересно, с каква скорост се мъкне един параход?"
Обаче художественият инстинкт на Киану Рийвс не би могъл да се нарече изцяло безпогрешен. Малко преди да каже "не" на "Скорост 2", той каза "да" на "Джони Мнемоник", "Верижна реакция" и "Да почувстваш Минесота". Това бяха като че ли интересни сценарии, за които се захващаха интересни режисьори, но като резултат се получаваха филми, за които след две години вече никой не си спомня. "Не само в комерсиален, но и в художествен аспект тези филми не се получиха и не бяха добри поради компромиси на ниво монтаж и продуцентски поправки", споделя Рийвс. Понякога на него самия му се налага да отстоява своето виждане за филма. Например, когато зрителите на предварителните прожекции не харесали финала на "Да почувстваш Минесота", той за нищо на света не се съгласил да го преснимат. В случая с "Верижна реакция" на Ендрю Дейвис по необясним начин се "отстранил" още преди началото на снимките. "Приех идеята на режисьора, но не видях сценария в готов вид. Заминах да репетирам Хамлет и не проследих в каква посока го пишат. А когато се върнах, това вече беше съвсем друг материал."
Прекарвайки почти целия си живот в постоянни пътувания, премествайки се от един към друг хотел като номад - на мотор или с микробуса на своята рок-група "Dogstar", Рийвс невинаги съумява сериозно да се концентрира върху кариерата си. "Всеки прави своето актьорско пътешествие. Всеки се опитва да намери нещо неочаквано в душата си."
Пътешествието на Киану Рийвс е странно. Скоро след нашата партия шах, когато се създаваше усещането, че кариерата му е навлязла в период на "слънчево затъмнение", той подписа договор с Джоел Силвър и Warner's за главна роля в "Матрицата" - научнофантастичен филм с голям бюджет, разказващ за човек, който надига заробеното общество на въстание срещу компютрите. По думите на Рийвс, "това ще бъде микс от черен филм, японска анимация, братята Коен и Били Уайлдър".
Но въпреки това Рийвс продължава да свири на баскитара със своята група в "Змиярника" на булевард "Сънсет" - нощен клуб, който завинаги ще се свързва с името на Ривър Финикс. Това е едно от местата, където младите на Лос Анжелис - загорели, с обеци на всички мислими и немислими места - търпеливо изчакват гигантски опашки с подчертано безразлични лица. Групата свири на три акорда гръмки песни за пътешествия и самота, със заглавия от рода на "Отказ", "Сбогом" или "Няма никой у дома".
Дърпайки струните, Рийвс се оглежда назад, сякаш иска да се слее с някакъв недостижим фон, където не съществуват нито славата, нито задълженията. Песента свършва, музикантите се отправят към кулисите и Рийвс, без да поглежда към никого, си тръгва. Какво го чака занапред, никой не знае.

Premiere, бр. 1, 1998 г.
Превод Наталия Стоянова