Какъв ти тук Бийтълс!
За нас беше Дубчек!

Едно от биографичните ми щастия е отиването през август 1968 г. в ЧССР. На почивка по линия на профсъюзния обмен. Съпругът ми - инж. Иванов от Заводпроект, аз - редактор в Държавното издателство "Наука и изкуство", и децата ни Светлана и Антон: среднобългарско статистическо семейство.
Вълненията ми по посещението бяха мънички, купувачески - рокли, обувки от наследството на "Бата".
От 10 август до 3 септември в Прага и Братислава. Време горещо, хората - руси, неярки.
Първа вечерна разходка по прекрасната до премала Прага - и Иванови станаха други завинаги.
Стари и нови улици и площади бяха преизпълнени с хора. Отминеш, пробиеш и пак групи - стоят си и бавно, напрегнато нещо говорят. И така всяка вечер до онзи въздушен момент на летището в Рузине. Инж. Иванов е работил в Северочешките заводи в Ловосице над Лабе, знае езика.
"Какво става? Какво си говорят? Какво пишат?" Господи, чехословаците доказваха на себе си, че не са предатели, не са разрушители, не са злодеи. Нямаше човек да не усети, да не разбере, че нещо става, че идва, т. е. може да дойде нещо, което ще срине целия им хубав-лош, но нов опит за по-добър живот.
Хората бяха подготвени за този вид себедоказване. На един старинен пражки площад от камък са вградени цифрите 1621. Питам, обясняват: "Тогава за последен път чех е убивал чех." Е, оказа се не за последен. Но чехословакът знае точно какво прави, знае и какво рискува.
Какво прави? Всяка вечер е на улиците; на апела да се съберат средства за Фонд за Републиката той е пред гишетата на банките - старчески ръце с петна предават семейни ценности; той нито за един час не е престанал да работи; той е защитник само в следработно време.
Какво рискува? Милиони се подписаха с пълното си име и адрес. Камиони заминаха с томове подписи за срещите с Големия, та той да види, че "ние всички сме с Дубчек и зло не мислим." Големият вече беше решил какво да прави.
Чехословаците се страхуваха, разбира се, но всеки бе избутал страха далеч зад стомаха. Все пак едно е Иржи Немец да подпише, друго е някой пан от тих градец, работник, бъдещ баща на бъдещата Ева Херцигова да изпише адреса и имената си за улеснение на тайната и явна полиция. Но подписваха.
А когато престъплението стана, облепиха танковете; и пак обясняваха, и пак питаха; и знаеха, че Дубчек и останалите се държат; и че "горе" няма предатели. Последното усилие беше Ян Палах - 20-годишен, студент философ. Подпали се. Страшно изгоря. Лудвиг Свобода помоли да няма и други живи факли. Всичко бе загубено.
А можеше ли тогава да пробие човешкото лице? Може би можеше. Но попречи ножът-танк, забит в откритото гърло. Ако разумът поне веднъж през ХХ век беше надделял,... "необходимото щеше да стане действително...". И тогава, още тогава, преди 30 години в глобалното европейско село щеше да има Web на чешки.

Мария Бойкикева