Джаз-събитието на лятото

Понякога завиждам на себе си. За три години - трите най-значими джаз-фестивала в света: Монреал, Монтрьо и Норд Сий - Хага. Удоволствието от откриването и преоткриването на живите легенди Ал Джароу, Джо Хендерсън, Стенли Търънтайн, Джо Завинул неизбежно е съпътствано с някое разочарование, като застоя в развитието на Мишел Петручани и Касандра Уилсън или просто ефектът Deja vu при поредното мегашоу на Джордж Бенсън и Манхатън Трансфер. Усещането на човешката страна на мегазвезди като Ди Ди Бриджуотър, Тони Бенет, Хърби Хенкок, Уейн Шортър не е достатъчно да забравиш турне-въртележката, превръщаща Фил Колинс, Олита Адамс и Джералд Олбрайт в пореден номер на един пътуващ цирк. Да не говоря за невъзможността да си навсякъде и по този начин пропускаш някое ново откритие като Бади Асад. Оставям настрана затвореността на системата за по-младите и непознати имена. В крайна сметка, едва ли тези мегафестивали са мерилото накъде отива некомерсиалният джаз, по-скоро те са верига музикални хипермаркети за средния европеец или американец.
Тези ми нерадостни мисли на връщане от Хага се подсилиха от преиначаването на някои мои кореспонденции във всекидневник, където вместо подписа ми по-добре да бе останало само името на авиокомпанията, помогнала ми да стигна до там. И в този момент на бюрото ми каца покана за Първи международен джаз-фестивал в Банско. Поглеждам програмата и на пръв поглед няма име, което да не съм слушал наскоро в София, а чуждестранното присъствие е от световнонеизвестни лица. Организаторите, с изключение на Класик ФМ радио, не ми говорят нищо и единствено прохладата на Пирин ме кара да тръгна натам. 8 часа преди откриването ме посреща една прилична сцена, озвучаването е почти подредено, една дама с шапка от рекламната агенция-съорганизатор любезно се е погрижила за хотел на двойна цена от командировъчните и на два и нещо километра от града. Разбирам, че една от основните цели на фестивала е подпомагането на извънсезонния туризъм в Банско и отивам в частен хотел в центъра на града за една нормална сума при отлични условия. Което не ми спестява нервите около връщането от първия джем-сешън в същия отдалечен хотел, чийто собственик заедно с директора на Класик ФМ радио ме изваждат от затрудненото положение заедно с някои участници в него и съпруги на почетни гости. Както и да е, след 2 дни ни бяха поднесени извинения.
Откриването на "мероприятието", което ще направи от банскалии почитатели на "джазовата музика", предизвиква толкова аплодисменти при финала си, колкото и усмивки. Мъжка певческа група се появява след обявяването "Симеон Щерев квартет" и бор прораства към небето. Поглеждам го - нали е в емблемата на фестивала: сгушен под покрива на сцената, а долу на спокойствие се разхождат червени лъвове по дължината и ширината на сцената, в двата й края висят зелени байраци, осигурили сигурно бирата за коктейла и джем-сешъна и още десетина транспаранта, които допринасят за демократичния характер на фестивала. Вярно, сцената е една, входът е свободен, но това не е причина вместо да платиш на един бенд, да окачиш емблемата на сервизните му партньори. Да не говоря, че вместо превозвача на техниката, важното е самата техника. Девизът "нито парче без микрофония" може да е допустим на първия саунд-чек, но не и на шестте фестивални вечери.
Амбицията на фестивала да е не само най-добрият в България, а да намери достойното си място сред световните подиуми е похвална. Ако споменавам за пукнатините във фасадата, то е, защото такива пропуски са недопустими дори и за петнайстите братовчеди на фестивалите, с които започнах. Знам, че важното в случая е духът на Банско'98, тази освободеност към музициране, особено на участниците в условната категория около и под 40. Не лаская Пармака, но талантът му, съчетан с отворените му към света уши, са в основата на определението ми Българския Завинул. Имам предвид по-скоро Йеменска песен, отколкото репризите на Уедър Рипорт. Христо Йоцов бе непоклатим, както винаги - и с гран-хотелска певица, и с експресивния си гост-саксофонист, дори и с бледите немци от Джаз шприт по време на сешъните, да не говоря за спектакъла "Рибите се молят за дъжд" заедно с Теодосий Спасов. Артистизмът им при импровизациите се оказа заразителен дори и за една американка от Корпуса на мира, която си призна под внушенията на кавала, че като малка е мечтала да стане българка, а час по-късно поведе селския танц с "Акага". Не може да говоря за двете най-силни според мен вечери и да пропусна невероятната Йълдъз с плетениците на "Лале ли си" и "Хабанера", взривили площада след като чудесните момчета от "Джорду" бяха подгрели достатъчно атмосферата.
А че въздух за джаз в Банско има и в излишък, никой не може да отрече. Похвален е хъсът на кмета да остава не по служебни задължения до един след полунощ на концерт и да обещава подкрепата си за следващото издание на фестивала. Никаква проклетия, за каквато столичен вестник тръбеше, не забелязах сред банскалии, напротив - баби с бели забрадки седяха кротко, а внучките им си танцуваха наоколо. Хората с мотики на рамо, които срещах посред нощ, съжаляваха, че покрай тютюна са изпуснали празника на площада, за който им говорили съседи и приятели. Разбира се, не че няма и такива, на които Людмил Георгиев да обяснява какво е "джазова музика", още повече, че в техните съзнания името му се бърка с това на Емил Димитров, но какво пък, и той не е безгрешен, особено като е цитиран в пресата за фестивали, които не познава.
Така е в Банско. Съвсем не е хоремаче "за всеки по малко и от евтиничкото", а няма и нужда да се прави на хипермаркет на световния джаз. Важното е обмяната на идеи да е минимум с музиканти като Кристиан Щанц и Адам Пиерончик, за да могат и Борислав Ясенов, и Митко Йосифов, и Владко Кърпаров, и Шибил Бенев, и Митко Димитров, че и Пепи Славов и Рупето, които чудесно се вписват в сегашните си формации, да размахат достойни за пиринските висоти криле. Прекрасна е идеята на инициатора на фестивала д-р Илиев за джаз-академия. Дай Боже тези две световни имена, с които вече е в контакт, да се появят догодина в Банско и да видят един фестивал без пукнатини по фасадата. А за това може би най-важното е сега да няма разправии за бащиното имане, т.е. кой е по-важен: този, който е събрал парите, или онзи, който е събрал най-добрите ни музиканти. А ние от медиите е добре да сме там и ако не можем да се доберем до цялата истина, нека поне това, което излиза от нас, да е само истина.

Людмил Фотев,
Джаз+