Кен Лоуч пред Тесинер цайтунг

- Героят на филма ви "Казвам се Джо" тренира в аматьорски футболен отбор. Вие фен ли сте на този спорт?
- Футболът не може да бъде разглеждан като екзистенциална позиция, той е просто нещо за душата. Гледаш мач и докато той върви, никакви мрачни мисли за работа или пък за децата не минават през главата ти. Интересуваш се единствено от изхода на мача.
- Значи футболът е опиум за народа?
- Не споделям това мнение. Много по-точно би било - футболът е мястото, където човек може да изрази чувството си за колектив.
- Кои са първообразите на този филм?
- Наблюдавах някакви хора, но те не са сред известните. Например снимах документален филм за пристанищните работници в Ливърпул, които са били уволнени и около две години се опитваха отново да получат работата си. Когато се срещах с тях - силни, волеви, сърцати хора, себе се усещах малък и нищожен.
- Снимате все работническата класа. Откъде идват познанията ви? Като режисьор не живеете ли в съвсем друга среда?
- Когато режисьор като мен снима малки европейски филми, които не се радват на широко разпространение, е принуден да пътува с автобус и в метрото. Така че аз не живея по-различен живот от този, който наблюдавам на улицата.
- Филмите ви винаги имат политическо звучене...
- Всичко има политическо звучене. Но аз се старая първо да тръгна от човека и след това да го свържа със средата.
- В "Казвам се Джо" успявате да намерите баланса между сериозното и комичното.
- Когато се снима комедия, в която един виц е настиган от друг, тогава просто трябва да се забрави за сериозните страни на живота. Безработицата например е тежка съдба и ако в киното тя бъде интерпретирана само като комедия, за мен това е липса на вкус и е жалко.
- Не е ли жалко според вас, че правителството на Тони Блеър също не може да се справи с безработицата?
- Никога не съм очаквал нищо от премиер-министъра Тони Блеър. Торите явно бяха достигнали до края си, но днес управляващите лейбъристи също не струват. Преди време те бяха лявата алтернатива, днес обаче са партията на бизнеса. И тъй като се ориентират напълно към икономиката, не виждам някаква възможност да работят за развитие на социалната държава. Невъзможно е да национализират това, което Тачър навремето приватизира.
- Как биха се променили нещата според вас?
- Класическата рецепта е стачки. Работническата класа трябва да се самоорганизира. Официалната организация, Европейският съюз, е обединение, което служи на икономиката и индивида, но за човека от улицата тя не значи нищо. Междувременно се появява и проблемът с международната конкуренция - договорите се сключват там, където работната ръка е най-евтина.
- "Земя и свобода" беше за Испания, "Песента на Карла" - за Никарагуа, защо пак се върнахте във Великобритания?
- "Казвам се Джо" разказва за Глазгоу. Исках да снимам филм за малкия човек и това ми се видя подходящо място.
- Научихте ли нещо ново за това място?
- Когато сценаристът ми проучваше квартала, попадна на една улица, където всички жилища изглеждаха празни. Но в едно от тях живееше жена. Влязохме. Жилището беше пълно с книги за испанската Гражданска война. Да му се ненадяваш. Очакваш само мизерия, а откриваш духовност...

От немски Жанина Драгостинова