Българи юнаци
с Шенген калпаци

"Туп", тупна калпака си българинът баш пред краката на Европа. "Кризата с визите", както популярно медиите назоваха витите опашки пред западните посолства, връхлетя заедно с жегите народностното тяло, добавяйки още пот към вече доста поовлажнялата му плът. Сред лятната скука сюжетът на този уж спонтанен крясък за справедливост дойде всъщност съвсем промислено и премерено: когато властта е несигурна, отнасят го чужденците. По времето на Нерон - християните, през Средновековието - евреите, в царска Русия отново те. "Благороден" народен гняв днес се сипе връз Франция и Австрия и техните клети посланици.
Четири са видовете речи (тук е мястото да припомня едно от любимите ми прозрения на Барт: "Митът е реч"), обговарящи потния антагонизъм: на възмущението, на посредничеството, на поучението и на изобличението. В негодуващите емоции се прокрадва обаче не толкова стихийност, колкото манипулативност. Ядът от опашкарското висене се яви не защото чашата преля, а защото ситуацията назря. Бунтът е перестроечен, не всенароден, т.е. революция на елита, не на масите. Предусещане за бъдеща несполука, изблик на превантивно оправдание.

Възмущението

Не е случайност, че разпрата с мосю Тремо и хер Потика се пренесе на футболния терен. Митичната "българска" дата 17 ноември 1993 г. се навира постоянно пред чувствителния европейски нос, за да докаже заговор, недоброжелателност, отмъщение. В унижението на прехода си имахме едничка гордост - "четвъртите в света". Тя изфиряса яко дим, а с нея и успокоението, че и "ний сме дали нещо на светът". Тромавата невзрачност на българския футбол във френския Мондиал увеличи като с микроскоп невзрачността на реформата и на планетарната значимост на България. Третите по национална гордост вдигнаха глава ("българи глава вдигнали"), за да се изрепчат на този спретнат им от същи "сионски мъдреци" комплот. Така всичко си дойде на мястото: стърчим пренебрегнати пред посолствата не заради нашата нещастност, а заради нашата опасност. Ние сме заплаха за развитите, но не като разрушители, а като алтернатива: по-умни сме, по-изобретателни, по-трудолюбиви, по-находчиви. С една дума, по-добри сме. Създателят на знаменития, неуловим за летищните радари газов пистолет изказа пределно красноречиво това българско предупреждение: всичко, което се пише за оръжието, е лъжливо, защото е завистливо. А е завистливо, защото сме талантливи.
Речено иначе, ропотът е от чувство не за малоценност, а за превъзходство. Калпакът, който ударихме пред европейските нозе, е астраганен, а не овчи. Показателно е, че възмутеният вик се изля не от гърлото на някой обикновен българин, а на "син шаман", политолог - може би най-натоварената властово теоретична фигура, т.е. с най-много възможности за възходяща "еволюция" в социалния ареал. Силогизмът е: Ние сме елит, ето защо с нас не бива да се отнасят като с изостанали аборигени; ние не сме колония, Западът не е доминант и това, че искаме да станем негов доминион, не му дава правото да ни третира като нецивилизовани туземци.
Европа обаче не взема от дума и продължава да ни гледа под лупа. И в това е лютивината на нашата болежка: удряме се демократично в гърдите, но въпреки туй тя не спира да ни следи с недоверие. Искаме от нея да вярва на думите, не на делата ни: Не ме гледай какво правя, а ме слушай какво ти говоря!. Ала номерът не минава и след първоначалното й въодушевление, последвало 1997 г., бленуваната става все по-скептична: не виждам у вас, напомня ни, прекършване на държавата за сметка на гражданското общество, напротив, етатизацията с всеки изминал ден става все по-бронирана. А когато българският премиер се хвали пред нея, че неговата управленска гордост е в укрепналите институции, тя учудено и многозначително подвига вежди: "юрването в държавата" (Михаил Неделчев) според нея е повече недостатък, отколкото достойнство. В негодуванието на институционализираната фигура на политолога (Боровец I, II, III) срещу западните посолства се крие тъкмо това тотално разминаване/неразбиране на "добрите" социални ценности, проявявано от властта в България спрямо властта в Европа: централизация срещу децентрализация, управление срещу самоуправление, поданици срещу граждани; накратко, държава срещу гражданско общество. А западните консулски служби правят не друго, а чисто и просто адмирираното и акламираното в страната: интерпретират жителите й като по-низши, не като равни, именно защото собствената им държава ги интерпретира по същия начин.

Посредничеството

Че горният извод е верен, личи от поведението на управляващите спрямо вдигналата се вестникарска шумотевица. Заетата позиция можем да опишем с една-едничка дума - медиатори. В публичното пространство властниците си присвоиха ролята на посредници в един конфликт, всъщност изфабрикуван от тях. Защото за никого вече не е скрито, че тази неразбория е инжектирана, сиреч привнесена. Целта е да се покаже колко народът е послушен и как властта моделира чувствата му като пластилин. Тя издемонстрира сила и стабилност. Силата на своя авторитет и стабилността на своята безалтернативност: Ние сме, други няма, следователно каквото и да правим, различен от нас партньор просто е невъзможен. Така управляващите, за кой ли път, се вживяха в осанката си на Мойсей, този път обаче не като водачи, а като посредници между Бога и народа, в нашия случай между Европа и българите. Речта им е категорична най-напред към масите: Манната небесна единствено ние можем да осигурим; после към Запада: Законът Божи единствено ние можем да внедрим. С други думи, "визовият конфликт" се пръкна не заради нещо различно, а само за да се покаже още веднъж нетрепващата ръка на властта в България. Ала - парадокс! - на нея й се струва, че уверява в това света и поданиците си, докато на практика уверява сама себе си: нещо се случи, усеща тя, нещо в държавния механизъм скърца. Така у нея се появи потребност от илюзия, от успокояващо я заблуждение, т.е. от собствена фата моргана. Защото избухващите тук и там "диви стачки" са знак, че не всичко е толкова розово, колкото й се иска да бъде; че все още народонаселението е по-скоро в "снишено" очакване накъде ще тръгнем и ще тръгнем ли въобще; че то никак не търчи предано натам, накъдето без обяснения му посочат. За да се потушат/отклонят настроенията, най-удобно е клокочещото сдържано-опасно недоволство да се пренасочи към чужденците ("Когато властта е несигурна, отнасят го чужденците"). Ксенофобията е винаги тлеещ балкански въглен, готов да се разгори и при най-малкия повей на вятъра. Обаче случващото се е симптом: кредитът на доверие вече е на свършване. Следователно без смислени и ефективни действия властта дълго няма да бъде спокойна. Дебне я зоркото око на повярвалия, но и твърде недоверчив български народ.

Поучението

Медиите, разбира се, се излъгаха (или се оставиха да бъдат излъгани) от тактическия управленски маньовър. Заговориха за демонстрации пред западните посолства, публикуваха гневни читателски писма (прочее, позната картинка от нашето недавно), направиха уж обглеждащи проблема социологическо-вестникарски анкети. Европа обаче не иска, пък и не може да бъде така наивна. На принципа "Казвам ти, дъще, сещай се, снахо!" тя даде да се разбере, че хитруванията и камуфлажите няма да минат. Нужни са, удари по масата тя, реални дела и промени. Защото в недоволството на мосю Тремо от българската тишина след френския футболен успех се съдържа съвсем ясен упрек: че сме нахъсани повече националистически, отколкото обединително; че все още се радваме повече когато на Вуте му е зле, а не когато на нас ни е добре. Западните посланици всъщност ни казаха: На вас ви липсва усещането за принадлежност, все още не сте изминали пътя към Европа, продължавате да живеете по-скоро в Санта Барбара (Юлия Кръстева), отколкото в демократична България. Ето защо калпакът ви заслужава шенгенска, не брюкселска кройка. Съществувате в миналото (дали някой ще се наеме да преброи колко пъти в пресата се спомена случилата се преди кажи-речи цели пет години победа на "Парк де Пренс"?), наблягате на несъществености (с какво например футболното ни четвърто място в света помогна на икономическия ни хал?), хлътвате по евтини митове (има ли българин, който да не вярва, че Световната купа е "продадена невеста", а "хайде, наш'те!" - жертва на планетарен заговор?). На Европа й се озъбихме с най-непривлекателния си, с най-балканския си вид. Е, как при това положение да не ни се скара строго да си седнем на мястото, след като има горчивия опит с един друг разпалил се тукашен малчуган - сърбина Милошевич? Втори не й трябва. Според нея обаче във всеки балкански политик се крие потенциален Слободан, който, смята тя, разбира само от едно - шамари и пращане в ъгъла. На каквото ти постелят съседите, на това и ще легнеш; Западът е тъпкан с предразсъдъци за Балканите.

Изобличението

Във вакханалията от предубеждения сякаш се чуха и трезви гласове: Не закачайте Европа, тя е наша. Схватката между балкански и западни предразсъдъци обаче беше повече повод, отколкото промисъл. Повод да се прогласи: европейските предразсъдъци са по-верни от българските. Повод и да се изобличи: Европа е лоша, защото ние не сме добри. Абсолютната другост на патоса на възмущението; но другост, провиждаща себе си не в ролята на учител, а в ролята на съдник. Проработи един извечен политически рефлекс: вместо "Какво да се прави?" слухът бе затрупан с "Кой е виновен?"; прагматиката за пореден път бе задушена от спекулацията. Втурването беше за бъдещи властови дивиденти, не за настоящи смислени аргументи; политиката (за кой ли път?) не се изяви на висотата на събитията, затъвайки в блатото на посредствеността и декларативността. Предпочете да речотвори за провали, вместо същностно да провиди, че случилото се е по-скоро заради високо самочувствие, отколкото заради ниска самооценка. Властта в България е архиуверена, достолепна, самодоволна; в самовлюбеността си тя се възприема като знак за качество, не като отговорност за служене - властникът знае, може, прави, всички други мълчат, хвърчат и изпълняват. Човекът на власт е толкова способен, че дори му се прииска да оправи с клещите си и гражданското общество (виж по този повод статията на Андрей Иванов "Корупцията, застоят и новото дисидентство" в "Култура", брой 27/1998). Сиреч дискурсът, провиждащ властта като единствено виновна, я провижда и като единствено способна: никой нищо не може да стори, ако не е властово (тоест от страна на държавата) легитимиран, регламентиран и легализиран. Изобличена е следователно не погрешната до степен на провал предпоставка за позитивност на етатизацията; изобличени са просто едни слуги на властта с идеята, намерението, желанието, целият този обслужващ я персонал да бъде сменен и ние да заемем неговото място. Да станем бъдещите лакеи в двореца на властта, не да подсмърчаме извън него.

Изреченото дотук (а може би и то е мит, кой знае, нали "Митът е реч"?) сочи недвусмислено: българският Шенген е не извън нас, а вътре в нас. Неизпълнените (неизпълними?) европейски критерии са преди всичко в душите ни, не в средата ни. А каквато душата, такава и средата: в несвяст скачаме и викаме "Българи-юнаци!", шенгенските калпаци се клатушкат на главите ни и - а-ха! - да паднат, но ние с балкански жест отново си ги нахлупваме плътно над челото и унесено не спираме да се друсаме. Вероятно имитираме движение, подражавайки, изглежда - паметта вода не става - на един стар перестроечен виц. Чието днешно продължение е: всички имитатори накрая биват затрупани от рухналата композиция. Та и досега чак - пъхтящи и отчаяни - се опитват без сполука да се измъкнат от притисналите ги руини.

Митко Новков