Балкански сюжети


За белите и сивите вълци

Петък вечер, Крагуевац. В градината на кафана "Код Гилета" на улица "Змай Йовин" си пият ракията Слободан Милкович, по прякор Лугар, Миодраг Бранкович, по прякор Мишко Француз, и съдържателят на кафаната Драгиша Ракович - Гиле. В 23.10 часа влиза Бранислав Лукович, служител в местната държавна сигурност, съпровождан от една местна блондинка на име Марина Данилович. Двамата сядат зад Лугар и компанията му. Малко по-късно Лукович и придружителката му се скарват и Лукович според изявление на очевидец започва да я шамари, което Лугар не понася, надига се и изхвърля и двамата от заведението. Докато натиква Лукович в колата му, той му казва: "аз ей сега ще се върна", а Лугар му отговаря: "върни се, па доведи и твоите полицаи" - с което сигнализира на околните, че двамата се знаят. Пет минути по-късно Лукович отново паркира пред кафаната и, пресичайки улицата, още в движение открива стрелба с пистолет "Застава CZ-99". След 16 изстрела - толкова побира пълнителят на въпросния пистолет - Лугар, Мишко Француз и Гиле в 23,45 часа крагуевацко време напускат грешната земя, а Лукович започва да налага по главата с празния си пистолет някой си Рако Шофьора. Рако обаче го просва на земята и извиква полицията, която половин час по-късно пристига на полесражението. Един млад полицай се засилва да слага белезници на Лукович, ала един по-възрастен го спира с думите "недей, той е наш".
Целият този бърз и банален сюжет от югославския делник нямаше да заслужава повече внимание, ако Слободан Милкович-Лугар не фигурираше от 1995 година на съвсем високо място в списъка на Хагския трибунал за военни престъпления в бивша Югославия. Три години вече трибуналът досажда на Белград с искането си да му предаде този бивш заместник-командир на четническата Втора Посавинска бригада, вилняла из Босненската война под името "Сивите вълци". По-конкретно бригадата се подвизава в Босански Шамац. До 17 април 1992 година това градче наброява 33 хиляди души, от тях 17 хиляди хървати и мюсюлмани. Със съдействието на бригадата броят на последните днес е около 300. При всичко това от особен интерес е следното обстоятелство:
В началото на годината Слободан Милкович-Лугар изчезва от Крагуевац, защото искали да го убият. На 25 февруари агенция Бета съобщава, че Лугар бил готов да замине за Хага и да се яви пред трибунала, ако той гарантира сигурността на жена му и дъщеря му и ги обезпечи материално. Невинен бил. Следва цитат от едно интервю на Лугар от 1995 година: "Шамац превзехме за 37 минути. Който до това време не се бе предал... Нормално е да пуцаш по всеки, който пуца по тебе." Месец по-късно, в началото на март, Лугар слиса съгражданите си с ново интервю, дадено за белградския вестник "Демокрация" в някакво румънско градче около Крайова. В интервюто Лугар казва, че в момента работил и живеел в Украйна и че ако трябва, щял и в Беларус да отиде, защото в родния му град вече два пъти се опитвали да го убият. "Разочарован съм от много хора - нарежда в интервюто си Лугар. - Особено от хората, които знаят истината, които ни командваха и ни даваха оръжие, а сега гледат как ни носят кожата на пазар." По-нататък в интервюто си ексчетникът естествено отрича 19-те убийства, в които го обвиняват от Хага, и добавя: "Политиците пак са си там, където бяха. Те ни хвърлиха във войната, те ни обясняваха задачите, те ни посочваха целите. Вярвахме им, че се борим за това, което ни приказват. Сега ние сме военните престъпници, а те пак си седят в креслата... За всичко това най-подробно ще разкажа, като отида в Хага!"
Завърнал се през август от кой знае къде в Крагуевац, заместник-командирът на "Сивите вълци" Слободан Милкович-Лугар, набор 1953-та, сега никъде вече няма да ходи, нито интервюта ще дава повече. Ден след това вестниците цитираха адвоката му Татомир Лекович с думите: "Много знаеше за войната в Босна!" Според него тройното убийство в кафана "Код Гилета" е дело на Държавна сигурност, защото нейните началници особено се боят Лугар да не се разприказва в Хага. Министерството на вътрешните работи междувременно излезе с декларация, че убийството е извършено по мотиви от чисто частен характер. С възмущение министерството отхвърля всяка връзка между убийството и служебното положение на убиеца, посетил тази кафана извън служебното си време и съвсем случайно.
Какви случайности все тази петъчна вечер на 7 август по същото време. В Пале, центъра на сръбско-босненските хардлайнери, неизвестни маскирани лица застрелват с автоматично оръжие на паркинга пред дома му Срдян Кнежевич, заместник-началник на обществената безопасност на Сръбско Сараево. Дребна служба - голяма почит. В първата си реакция президентката на Сръбска Босна Биляна Плавшич, която акушерите на Дейтънското споразумение най-демократично инсталираха като демократична алтернатива на мястото на поета-президент Караджич, прокле "подлата предателска ръка", отнела живота на този "юнак и визионер". В убийството на визионера демократичната алтернатива Плавшич разпознала ръката на мафията, това според думите й най-голямо зло, връхлетяло днес сърбите и нанесло им тази люта рана. "Ала на люта рана - люто биле", закани се президентката. В присъствието на премиера Милорад Додик юнакът-визионер Срдян Кнежевич бе погребан с всички държавни почести на Република Сръбска Босна, подобаващи му като командир на босненско-сръбската бригада със специално предназначение, прочула се по време на войната под името "Белите вълци". Със смъртта на Кнежевич белите вълци вече съвсем осиротяха, защото заместник-командирът на тази бригада със специално предназначение Светко Гачанин, също юнак и визионер, разбира се, загина при също така загадъчни обстоятелства на 9 май миналата година. Бели вълци, сиви вълци, овцете не се броят.


Да си Иван в държавата на Йован

Земун е на Дунава, Белград е на Дунава, а между Земун и Белград тече Сава. Според белградчани Земун е предградие на столицата, според земунци обаче Земун е още в Европа, а от белградския бряг на Сава започват Балканите. От европейщина ли, от що ли, ала през 1996 година земунци с голямо мнозинство си избраха за кмет радикалния европеец Войслав Шешел. С него в Земун изниква нова социална група на име "шешеляци".
Иван Барбалич е роден в Земун, баща му е роден в Земун, дядо му е роден в Земун. Дядо му и баба му били учители в местната гимназия, баща му и майка му били учители в местната гимназия, а Иван Барбалич е служител в местния клон на националната банка. В Земун се ражда и шестгодишният Дарио Барбалич, ала дали земунец ще си остане, е твърде съмнително.
Татко и син Барбалич отиват на море. Не е весело да се развежда човек, ни за възрастния, ни за детето, та затова татко и син няколко дни ще се тешат на късчето адриатическо крайбрежие, останало на Югославия след демонтажа. На втория ден звъни телефонът: разтревожени съседи от кооперацията в Земун съобщават, че на 1 юли непознати лица с взлом се настанили в жилището им. Извикали полицията, ала вместо нашествениците тя предупредила съседите да не си пъхат носа, където скърца. Презглава Барбалич и син се връщат в Земун, ала бравата на апартамента вече е сменена, а на звънеца и на чукането никой не отваря. Възмутени съседи и приятели изпълват стълбището и милицията отново пристига, но не за да изгони окупаторите, а Иван Барбалич, който пет години не бил плащал ток и телефон, поради което нямал право повече да обитава това жилище.
Фамилията Барбалич обитава апартамента на улица "Радич Петрович" 12 от построяването на кооперацията през 1940 година. Две поколения учители, Иван Барбалич трето, и малкият Дарио четвърто поколение, все в това жилище в сенчестия, тих, и както казват, най-хубав квартал на Земун. От 1 юли 1997 година в него битуват "шешеляци": Лиляна Миокович, бившата секретарка на кмета и редакторка на партийното му списание "Велика Сърбия", и Огден Михайлович, главен редактор на местния печатен високоговорител на кметската партия "Земунске новине". Татко и син Барбалич намират временен подслон в белградското жилище на някаква леля и дават общината под съд. Съдът впрочем нищо не знае за някакви неплатени сметки, но по телевизията кметът Войслав Шешел повтаря, че неплатените ток и телефон били единствената причина за изхвърлянето на фамилията Барбалич от апартамента.
На 10 юли преди разсъмване непознати лица изнасят с камион цялата покъщнина на фамилия Барбалич: антична мебел, картини, класици в кожена подвързия, всичко, купувано и събирано от три поколения земунска интелигенция. Камионът изчезва в и до днес неизвестна посока, а новите обитатели на апартамента внасят в общината списък на заварените вещи: маса, два счупени стола и още нещо.
На 11 юли Съюзът на независимите граждани на Земун започва протести пред жилището на обездомелия си съгражданин. На шестия ден от протестите по частния белградски телевизионен канал БК се състои дискусия на живо между Никола Барович, адвокат на Барбалич, и кмета Войслав Шешел. Дискусията ескалира, Шешел нарича шестгодишния Дарио "онзи малък усташа", адвокатът хвърля чаша вода в лицето на кмета и си тръгва, за да се свести с тежки контузии в болницата. Кметът обяснява, че на излизане от телевизията Барович се подхлъзнал на бананова кора. Три пъти. На осмия ден, 18 юли, протестите нарастват в многохилядна демонстрация в подкрепа на земунеца Барбалич. На 20 юли вестникът на шешеляците "Земунске новине" нарича демонстрантите "усташи". На 21 юли бомба опустошава печатницата на Любомир Ранков, подпредседател на Съюза на независимите граждани и издател на бюлетина им. На 25 юли насъбрали се на улица "Радича Петролич" шешеляци не пускат съдия-изпълнителите да влязат в кооперацията.
Лятото изтича, идва есен, без Барбалич и син да прекрачат прага на жилището си, а съдът излиза с решение апартаментът незабавно да бъде освободен за законния му обитател. Със съдебното решение в ръка Барбалич се отправя за апартамента, ала не стига и до входната врата. Оттам пак със съдебното решение в ръка се отправя за полицията, където му казват, че полицията слуша само кмета и съдията не я интересува.
Есента изтича, идва зима. Върховният съд в Белград потвърждава решението на земунския съд за възстановяване на жилищните права на фамилията Барбалич. По-висша съдебна инстанция няма, ала в държавата на Шешел полицията не иска да знае за решението на съдията.
Зимата изтича, идва пролет. Нови избори в Сърбия, нов късмет. Социалистическата партия на президента Милошевич губи абсолютното си мнозинство и поканва Шешел за коалиционен партньор. Войслав Шешел сменя кметския си стол с вицепремиерски в Белград и инсталира в кметството на Земун Стево Драгишич. Според злите езици дългогодишен шофьор на Шешел, новият кмет и шеф на земунската полиция е юрист, абсолвент на правния факултет в Белград и мисли като шефа си за баланса между полицейска и съдебна власт.
Пролетта изтече, дойде лятото. Независимата съдебна власт направи пълен оборот с ново решение на IV общински съд в Земун в полза на Иван Барбалич, мигновено обжалвано от новата обитателка на апартамента му Лиляна Миокович. Няма вероятност Дарио Барбалич скоро да види детската си стая, а и да я види, няма да я познае. Татко Барбалич пък още се надява да научи накъде е отпрашил камионът с покъщнината му, и все си мисли, че нищо нямаше да го сполети, ако вместо Иван се казваше Йован. Ала как да се казва Йован, след като е Иван. За непосветените нека допълним, че никой сърбин не се казва Иван, защото никой хърватин не се казва Йован, понеже ако Иван беше сърбин, Йован можеше да е хърватин, а това не е здравословно нито за сръбската, нито за хърватската нация. Както и не е за препоръчване да живееш на хубаво място в Земун, а да се казваш Иван. Граматиката на балканските идентичности е тънка работа, защото иначе къде ще му отиде краят.

Жерминал Чивиков