Напразните усилия
на музиката

Ако това заглавие все пак провокира някого, то веднага се чувствам готова да поясня: поставени на недостижимо висок пиедестал, шегите на любовта и игрите на музиката винаги са предизвиквали емоции и мисловни процеси, без които животът би останал проста имитация на самия себе си...
Една особеност на музикантската съдба е, че тя предполага особен вид общуване, независимо от жанровата сфера и професионалната среда, нещо, което е въпрос на традиции и приемственост, творческа проява на индивидуалността още в процеса на обучение. Изглежда днес дори богатият ни фолклор и вродената музикалност не са достатъчно основание за самочувствие и оптимизъм. Дори и да приемем, че музикалният език, или "доловимата нарочност" на "музикалния смисъл" (Иля Йончев, "Музикологичният дискурс") са универсални, то това съвсем не намалява трудностите в общуването, свързани с битието, понякога културно, с вкуса, понякога естетически, трудности, които са налице както в обществото, така и в частност в образователния процес. Музикалността ни е дадена свише, а колкото до образованието, то тук мислите ми се отправят в друга насока - дали наистина гледаме на него като на "въздигане в хуманност" (звучи чудесно, това е Хердер) или като на някаква цел, каквото само по себе си то не може да бъде, или го схващаме просто като понятие, "тясно свързано с понятието култура, обозначаващо преди всичко собствено човешкия начин да се дооформят природните дадености и способности" (Ханс-Георг Гадамер, "Истина и метод"). Така се случи, че познавам и съм изкушена както от сладостното и престижно упоение на работата на музикалния редактор, например в медиите, така и журналистическия рецензентски, понякога хвалебствен, тонус, така и от заниманията в часовете по музика - пеене в детската градина, музика в училище, музикална литература и фолклор в специализираните училища и музикална педагогика в университета.
Напразните усилия на музиката... Изглежда така, сякаш музикалната педагогика тихомълком се измъква от час - там остава гъмжащ рояк тинейджъри, обвили в плътен облак онзи, чието присъствие олицетворява Музиката. А сгъстеното пространство е наситено със заряда на противоречащите си вкусове и цялата тази обстановка подчертава несъответствията, предубедеността, невъзможността за нещо друго. Представете си следната картинка. Учителят е добре подготвен за час, въобще знанията лъскат, дрънчат като тежка ризница, шлем, копие - всевъзможните снаряжения, с които е отрупан, и подобно на смел и самоотвержен рицар се впуска към целта. След звънчето, сигнализиращо благополучен край на школското занятие, какво виждаме на бойното поле? Подът е осеян с огъната ламарина, а героят в оскъдно одеяние е всмукан в металната решетка на един огромен Микрофон, вибриращ в ритъма на хевиметъл...
Ако този клип не ви допада, виждате следното: възцарява се тишина, ама абсолютна тишина, някакъв глас я нарушава: "А бе, що е толкова тихо?" Онзи, който олицетворява Музиката, седи зад катедрата, до него, в почти непристойна близост, се е изправил тинейджърът, с цялото бреме на своите проблеми, от които не умее все още да се спасява, гледа вяло и едва-едва изрича: "Само че, господине/госпожо, аз не мога да пея", и то с тон, подхождащ за репликата "Вижте какво, аз не съм от тия, дето гълтат огън или ножове, летят във въздуха и пр." Все фантазираме за други измерения, науката свенливо ни подшушва, че имало и паралелни светове. Може би, само че аз нерядко пребивавам в тях и затова е достатъчно само да прекося училищния двор. Естествено класът, представян от своите лидери, обикновено атакува пръв. После в разни списания за възрастни пише за стресовите ситуации в учителската професия. Да си ги четат потърпевшите, че да тръснат гордо глава: и ние сме били като пилотите, само че по-иначе ни се заплаща.
Ситуация на изпитване. Наистина, ако е уцелен точно броят на Моцартовите симфонии, ни една повече, ни една по-малко, а девет - пардон, Бетовеновите са толкова, това да не ви е урок за виенските класици, не че ви подценявам, но все пак... Ако е 41, без да е тото или бинго, защо пък да се полага шестица? Защото знаенето на факти е едно информационно блато, в което вкарваме собствения си мозък и когато дойде денят за равносметка, започваме мъчително да се ровим в него...
Все още сме твърде далеч от модерната база, от качествените инструменти и звукопроизвеждащи уредби. Все още сме обвити в праха на тебешира и когато се разхълцаме, става комично и пеенето се превръща в пародия. А колкото до песните, винаги съм питала "какво слушате", "кои са любимите ви състави". Винаги с това съм започвала и ще започвам. Макар и да знам отговора. Нужно е само да се включа "в мрежата", в диско-репертоара. Впрочем кой дърпа конците на всичко това, без да се интересува от ефекта на бумеранга? Утеха е все пак, че невинаги успява. Между другото, има и други начини за провеждане на културен диалог, например: "Деца (децата са в четвърти клас на централно софийско училище), кажете какви видове изкуства познавате?" Оживление, вдигнати ръце обаче няма. И веднага, светкавично изстреляният отговор, нетърпящ възражение: "Бойни изкуства!"
Чудя се: тези майки или баби никога ли не са пели на децата си? Щото странни погледи срещам понякога - на изумление, няма модел на отреагирване. Изминава нелек път, докато се достигне до лелеянато "нали този час ще пеем, госпожо". Във въображението и очакванията на децата Онзи, който представлява Музиката, трябва да умее да свири най-малко на пиано, китара, барабани и евентуално на останалите познати инструменти, да е гъвкав като Майкъл Джексън, обаятелен и чаровен като редица други попзвезди.
О, да, трябва поне мъничко лудост, за да станеш учител по Музика, поне мъничко страст, за да искаш да предадеш необяснимата си и неизразима с думи - и затова може би още по-скъпа, тръпка, за да разпалиш някаква искра, трябва поне мъничко благородство, за да копнееш учениците ти да те надминат и тази радостна мисъл да те стопля, отваряйки безкрайни хоризонти пред теб, които стопяват несъответствията, предубедеността.

Ива Бончева