Да хванеш палката...
то си е цял купон

В продължение на две седмици в зала 11 на НДК всеки следобед "беше отворена" международната Лятна академия по дирижиране на Нов симфоничен оркестър, наречена "Витоша" 98. Не бях посещавала курсове за диригенти от времето на курса на Иля Мусин - това беше преди десетина години, отново в НДК. Професорът бе поканен от Емил Чакъров в рамките на Новогодишния музикален фестивал... Работата е колкото трудоемка, толкова и интересна. В нея се изразходва много човешка енергия. Но също така всеки един човек с любопитство относно диригентския занаят - музикант или не - би имал полза да послуша час-два отстрани: как един диригент се учи да борави със своя инструмент... Също - как го учат... Само един следобед можах да присъствам - попаднах на уроците на американския професор Едуард Бениас. Разбрах, че му се е наложило внезапно да замине и че музикалният директор на оркестъра Росен Миланов е поел и неговите часове. Накрая - естествено - участниците в академията дирижираха Нов симфоничен оркестър публично. Концертите бяха два - отново в зала 11, този път препълнена с хора, които разговаряха на няколко езика, включително и български.
Седем участници: от Съединените щати - Розалин Еруин, Джеф Бютнер, Шепърд Мийд, Чарлз Конрад; от Бразилия - Даниел Бартолози; от Великобритания - Джон Трейл; от България - Петко Димитров, са работили върху най-разнообразен репертоар - от Хайдн до Стравински, включително и акомпанименти на оперни арии. Докато слушах учебния час, си мислех, че този своеобразен маратон с многократни повторения на творба или на откъси от нея може би е бил от полза най-вече за самия оркестър. Защото първите му седем години бяха доста бурни и неравновесни... И с много често и нездравословно текучество в състава му... Което му личеше много. Сега по-трайното присъствие на диригента Росен Миланов може би започва да "работи" за оформянето на оркестъра като ансамбъл. Но и такъв тип интензивна работа спомага за дисциплината на звука и за "циментирането" на оркестрови навици у музикантите...
А самите кандидат-диригенти бяха много симпатични и с вълнението си, и с усилията си... Независимо от широкия диапазон във възрастта - от 19- до 44-годишни - повечето от тях много си приличаха по начина, по който показаха своя личен етап в професията на диригента: от третирането на оркестъра като грамофонна плоча, след която вървяха и ръцете на съответния ученик, до възприемането му като инструмент, за който трябва да се придобият много сръчности. Звуча музика от Чайковски, Хайдн, Бетовен, Брамс, Вагнер... Странно наистина, но в тази мъжка професия най-адекватна бе дамата - Розалин Еруин (1954) от САЩ. Единствено при нейната поява пред оркестъра се почувства, че там има диригент, който нещо мисли, нещо иска, знае как да го поиска и чува какво излиза, като замахне с палката.
Пиша текста и нещо не ми "звучи" както трябва... Чета го един-два пъти и вече разбирам... Този тип наблюдения за тази категория музикални практики очевидно нямат значение. Не е важно как се свири, не е важно кой колко го бива, не е важно дали чуваш симфонията или се правиш, че я чуваш... Важен е жестът - на частния оркестър, на спонсорството, на присъствието, на (без това никога не може) нечия любов и разбиране на музикалното изкуство, на доброжелателното влизане в купона, който този път е под знака на диригентската палка... Останалото очевидно вече се счита за проява на дребнавост, лош вкус и остаряло мислене.

Екатерина Дочева