Обхващане на необхватното?

През 1992 г. ООН и ЮНЕСКО създават независима Световна комисия за култура и развитие с председател Хавиер Перес Де Куеляр със задачата да изготви световен доклад за културата и развитието. Комисията е съставена от 12 видни личности в различни области от цял свят, както и от 5 почетни членове (сред които Клод Леви-Строс, Иля Пригожин, Ели Визел). Докладът, издаден през 1995 г. и преведен вече в 15 държави, през юни т.г. излезе и на български език, подготвен от издателство "ЮНЕСКО". Заглавието* изразява като че ли не само богатата палитра на обхванатите проблеми и идеи, многообразието на личностите, подготвили текстовете, но също и своеобразната еклектика от стилове на този документ - философски и есеистични разсъждения, научни констатации и изводи, конкретни препоръки за културната стратегия и политика.
Две от понятията, около които са фокусирани текстовете - Култура и Развитие - са твърде богати на смислови съдържания и тълкувания, при това изменящи се в стремително преобразуващия се свят, в условията на нови предизвикателства.
Разликата между понятието "култура" в неговия антропологичен и в неговия хуманистичен смисъл е поставила комисията пред дилемата: "аспект или средство на развитието е културата... или пък е цел и крайна точка на развитието". Авторите стигат до принципното съгласие, че "...както развитието, така и икономиката са само част от културата на един народ" (с.17), т.е. отричат разпространеното становище, че културата е обикновен инструмент или катализатор на икономическия растеж. В този смисъл добре звучи направената перифраза на знаменитата мисъл на Андре Малро - "...развитието през XXI век ще бъде културно или изобщо няма да има развитие".
Глобализацията и универсализацията са процеси, бележещи края на нашия век и естествено са ключови понятия, около които са построени разсъжденията и темите в предлаганите текстове. Говорейки за модерното общество, не можем да избегнем вече станалите щампи твърдения за непрекъснато увеличаващата се зависимост между народите - движенията на капитали, технологии, парични потоци, търговски връзки, човешката миграция. Глобализацията обаче е неравен и асиметричен процес и тя с нищо не намалява несигурността, нестабилността и ентропията на света, смятат авторите на доклада. Както твърди Клод Леви-Строс: "...понятието световна цивилизация е бедно, схематично и неговото интелектуално и емоционално съдържание не е голямо." Според видния антрополог "световната цивилизация би могла да бъде само коалиция в световен мащаб на култури, където всяка запазва своята собствена оригиналност." (с.31) Очевидно светът на икономиката, макар и не без разнопосочни последствия, е подвластен в по-силна степен на унифициращи механизми, докато в "световната култура" движението на процесите би трябвало да е в обратната посока - на запазване на културното многообразие. От друга страна, новите технологии и медиите правят неизбежна глобализацията и в културната сфера. Безспорно, мултимедиите разширяват все повече хоризонтите на художественото и интелектуално творчество, но могат да породят и отчуждение, загуба на идентичност и на чувството на принадлежност към дадена общност.
Разделът "Новата глобална етика" е белязан от мъдри помисли и препоръки и въпреки уговорките, че тя "не трябва да заставя обществата да следват един и същ модел", както и че тя "не трябва да се възприема като политически инструмент", положените в основата й елементи изглеждат универсални и неоспорими. А това се всеизвестните човешки права и отговорности, демокрация и гражданско общество, решаване на конфликтите по мирен начин, защита на малцинствата и т.н. В търсене на всеобщата етика културата и културните аспекти са въвлечени най-широко. Говори се за еволюиране на глобална гражданска култура, която трябва да породи нови законови стандарти; в нея се включва и възходът на науката и научната мисъл. Поставянето на политиката, културата, науката в една етична рамка или по-скоро подчинявянето им на така наречената глобална етика има, струва ми се, много силен хуманен заряд. И колкото и да звучат пожелателно някои препоръки и идеи, дори да останат в сферата на идеалните цели, те, струва ми се, са необходими, защото поне част от тях и в различна степен ще бъдат изпълнени с конкретни съдържания.
Културният плурализъм - една безкрайно експлоатирана тематика - според авторите на доклада е проблем, придобил особена острота през последните години. Редица локални конфликти в момента се дължат на незачитане и недооценяване на културните и етническите особености. Идеята за "мултикултурно общество" се разполага не само в мащаба на световната цивилизация, но често и в рамките на една държава. Глобалната етика би трябвало "да работи" и за изкореняването на ксенофобията и расизма, за зачитането и уважението към културните постижения на "другия". Но в случая са уместни и апелите към властите, задължени да създадат юридическата основа за взаимната толерантност и за забраната на всякаква форма на дискриминация по отношение на другите култури.
Творчеството - схващано в най-широкото си тълкуване - се съдържа смислово и в заглавието на доклада. Творчеството като дух, предприемчивост, осъществяване на нововъведения, желание за изява и в изкуството, и в технологиите, и в науката, и в политиката и управлението. "То не се учи и не се командва, то трябва да бъде насърчавано и подхранвано навсякъде." (с.79). Интересен факт е, че Европейската работна група за културата и развитието, създадена от Съвета на Европа, за да подпомогне работата на комисията, е изразила нарастващо безпокойство от "намаляването на творческата енергия в Европа." Изниква въпросът откъде традиционният европейски творчески дух ще търси стимули и ще набира сили (дали не от своите периферни райони, изпълнени с толкова въжделения към стария континент ). Апелира се към правителствата да насърчават взаимодействия между традиционните национални култури и тези на малцинствата и имигрантите; координация между художественото творчество и други области, като образованието, градоустройството, трудовата сфера, стратегиите за икономическо развитие. Впечатляващи са примерите със спонтанното "изкуство на улиците" (зародило се в САЩ през 60-те години с графитите), отговарящо на необходимостта от художествени изяви на групи, които не са имали достъп до визуалното творчество. Чрез него се оживяват и реабилитират занемарени или изоставени градски зони. През последните години метрото, фасадите, градската околна среда стават модни места за художествени провокации. Въобще все повече печели и се насърчава като че ли идеята за традиционната роля на изкуството като елемент от всекидневния живот и труд на човека.
Творчеството в аспектите на политиката и управлението намира израз в една наскоро появила се и набираща популярност идея - тази за овластяването. То дава възможност на отделната личност да прави избор между различни варианти, като участва пряко в процеси на взимане на решения, или пък има достъп или възможност да влияе на тези, които взимат решенията. Идеята за овластяването владее всички нива на общественото взаимодействие - включително слабите, безправните и изолираните в обществото, като им се осигурява достъп до "механизмите, определящи собствената им съдба".
Всеизвестни са възможностите и оттам - властта на новите медийни и комуникационни технологии. По-скоро е интересно къде комисията за култура и развитие съзира заплахите и предизвикателствата към съвременния свят и неговото многообразие. Концентрацията на най-могъщите медии в ръцете на малцина - независимо дали на национално или международно равнище, дали като частна и обществена собственост или правителствен монопол - поражда опасенията за културна хегемония, водеща до културна "хомогенност". Концентрацията на собствеността на медиите изисква регулиране и балансиране между пазарните закони и обществените интереси. Правителствата са тези, които трябва да гарантират социалните цели, които пазарът е неспособен да осъществи. В този смисъл апелите и претенциите към управляващите (на които сме свидетели и ние, тук и сега) са съвсем уместни.
През 1835 г. лорд Мелбърн, тогава министър-председател на Великобритания, е казал:"Господ да бъде на помощ на министъра, който се занимава с изкуствата!". След повече от век и половина положението не е много променено, както се оказва. Държавната политика по отношение на културата или се отрича изцяло, или й се предявяват непостижими изисквания. Авторите на доклада препоръчват преосмисляне и разширяване на понятието за културна политика, основаващо се на нов начин на мислене. Някои от направените препоръки са: да се премине от принципите към практиката; да се засили взаимодействието между културната политика и другите обществени и образователни сектори; да се изоставят монолитните представи за "национална култура" и да се възприеме понятието за многообразие; в центъра на културните инициативи да стои отделният човек, а не институциите или художественият продукт и т.н.
Верни на споделеното си становище, че развитието и икономиката са само част от културата на един народ, авторите на "Нашето творческо многообразие" обхващат действително внушителен кръг от проблеми, занимаващи обществата в глобален план. При това те са детайлизирани в отделни раздели: "Културното наследство в служба на развитието", "Жените и културата", "Децата и младежите", "Околна среда и култура", "Необходимостта от научни изследвания". Предложен и международен план за действие и конкретни обобщаващи препоръки.
Докладът "Нашето творческо многообразие" вече бе предмет на обсъждане и у нас - на 29 юни в Софийския университет. Учени, университетски преподаватели, творци, парламентаристи, представители на граждански сдружения дискутираха (за съжаление в много сгъстена програма) някои от тезите на доклада, опитвайки се да ги приземят в измеренията на нашата културна ситуация, която, оказва се, е в много силна степен подвластна на изглеждащите на пръв поглед глобални и неспецифични проблеми и предизвикателства.
Очевидно, по-нататъшна дискусия би била необходима и интересна. А също и популяризиране на представеното издание.

Таня Петрова

_______
*Хавиер Перес де Куеляр, Нашето творческо многообразие, Доклад на световната комисия за култура и развитие