Иван Татаров в нашите сърца

Умря последният от големите професори по архитектура. Характерно за неговото поколение беше, че те не се имаха за големи. Големи за тях бяха други - Цолов, Белковски, Бичев... Когато човек се разделя със своите учители, яростта надвива мъката - яростта, че ние не бяхме достойни за техния пример. Това, което Иван Татаров построи и още повече - онова, което той проектира, но не можа да построи, е архитектура на световно равнище. Тя е израз на висока култура и високо самочувствие, което беше вродено, а не показно. Аристократизмът му оставяше впечатлението, че той сам не се взема насериозно, а беше най-сериозният, най-желаният преподавател. Жените го боготворяха, мъжете му се възхищаваха. Да бъдеш дипломант на професора беше висока чест, огромно удоволствие. Той беше от хората, които говореха свободно това, което мислят. Татаров беше комунист и съветски възпитаник - това, което говореше и мислеше, нямаше как да противоречи на идеологията, но то противоречеше на демагогията на управляващите. Имаше всички качества да стане галеник на режима - не стана и не си мръдна пръста да стане. Ако беше по-гъвкав - щеше да построи много повече, щеше да строи цял живот. Това той не направи - и с това обрече на чекмеджето най-ценното от своето творчество. Така или иначе - и построеното не е малко.
За талант като него способността да работи в колектив между равни е забележителна: С Лазаров, Иванчев и още неколцина той направи зала "Универсиада". С Дончо Владишки - "Фестивална". С Лазаров и Иванчев - театъра в Карлово. И още десетина големи сгради, някои - като спортната зала в Русе - незавършени от десетилетия. Проектите му са характерни, оригинални, Татаров беше един от малкото големи, които не подражаваха. Може би не обичаше да се заглежда в списания.
В идейна фаза новата сграда на ВИАС и неизпълнената реконструкция на техникума "Христо Ботев" до моста "Юнак" имаше два конкуриращи се проекта. Този на Татаров и до днес ми харесва повече, макар че другият, построеният, е на Делибашев и баща ми. Татаровият е по-смел, по-радостен - това не беше типично за онази епоха. Проектът му беше грандомански, като всичко, което се правеше по времето на "зрелия социализъм", но дори намален наполовина, можеше да запази вирнат Татаровия петльов гребен, а самочувствие е именно това, което катастрофално липсва и на нашето поколение, и на следващото... Казват, материалната субстанция на Алма матер учи и възпитава студентите не по-малко от приказките на професорите.
Като за професор, Иван Татаров говореше малко и написа малко - книгата за спортните зали и сборника нормативи за спортни съоръжения (естествено - в колектив). За друго не се сещам. Вероятно му беше скучно да пише учебници. А и защо наистина, след като можеше с няколко скици да каже повече, отколкото с много страници? Рисуваше великолепно. Дори когато правеше конкурси с достатъчно сътрудници, перспективите изпълняваше самият той - с виртуозната си, леко мрачна черно-бяла техника - буреносни небеса, пронизани от ниско слънце изпод облаците. За толкова талантлив човек беше необикновено търпелив към чуждите несъвършенства. За студентите му беше естествено да дадат най-доброто от себе си (и нещо отгоре, ако могат) само за да го зарадват - не заради бележката и не заради похвалата. Днес това се случва все по-рядко. Може би защото притежаваше златно правило - поверяваше на студентите си области и идеи, в които той самият се чувстваше неуютно, но беше любопитен за възможните резултати. Иван Татаров беше търсач, затова не е чудно, че намери.
Голямата тема на неговото творчество беше употребата на едри цилиндрични обеми, без да се прибягва до куполно покритие - една област, където и днес не всичко е казано. Любовта към цилиндрите беше косвено израз на бягство от конформизма на епохата. Работил с успех последователно във времето на сталинския неокласицизъм, международния стил, брутализма, късния конструктивизъм, Татаров остана чужд на постмодернизма, да не говорим за деконструктивизма, позволявайки си в някои свои конкурсни проекти (ЦДНА на бул. "Дондуков", спортна зала в Стара Загора) изящно да ги пародира. Неговата архитектура беше напълно космополитна, без никакви реверанси към "националния стил". Дори собствената си къща в Бистрица направи според собствените си мерки и теглилки - такива къщи си правят по-скоро бедните интелектуалци на Севера, за разлика от богатите митничари на Юга. Никога не показа склонност да проектира вилите на родните парвенюта. Нямаше как да им стане симпатичен и го знаеше.
Това, което винаги ме е дразнило страшно у професора, е, че той страстно, инатливо, безпринципно защитаваше своите студенти, дори когато те очевидно не заслужаваха това. Днес, когато го няма, гледам на тази слабост в друга светлина. Не ги ли вкарваше по този начин в капана на неизплатимите дългове? Татаровата фалшива шестица не е като надутата оценка на някой шушумига. Ако човек е умен, незаслужената Татарова обич му тежи цял живот и го тика да дерзае. А ако е глупав - какво значение има? Дори да не го е правил съзнателно, положително вредите и загубите не са страшни. Бележките не бяха от значение по Татарово време така, както са днес. Днес можем само да се радваме на енергията, с която толерираше младите - той, който дълги години едва се крепеше на крака и когото никой не толерираше. Татаров никога от нищо не се оплака - дори когато беше стар, болен и беден, никой вече не му се възхищаваше и учениците му го биеха по конкурсите.
Иван Татаров умееше да рискува. Беше човек, който се поддава на увлеченията си и ги следва, докато му са интересни. Става дума за професионални увлечения. Атеист до мозъка на костите, той направи най-интересните проекти за черкви през последното десетилетие, може би най-забележителните образци на цялото му творчество. Беше майстор преди всичко на спортни зали, покорител на големите подпорни разстояния. Но именно в двата си проекта за "Св. Иван Рилски Чудотворец" през 1992 г. Татаров надмина себе си и ни завеща два шедьовъра, които рано или късно ще бъдат построени, ако не в България, то някъде другаде по света, където разбират от архитектура. С моцартовска лекота, за няколко седмици, Татаров създаде две концепции за черква, в които светлината играе главна роля, и то в черкви, напълно узнаваеми като български и православни. Сам по себе си това е шанс едно на един милион, а Татаров направи две. Различни! Може би в чекмеджето му има още и още, за които никой не е чувал. Животът продължава...

21.8.1998

Павел Попов