Тук не работим,
тук се борим

Разговор с Георги Димитров,
главен диригент на Пловдивската филхармония

След смъртта на Добрин Петков през 1988 г. за онези, които следяха българското симфонично изпълнителство, беше повече от ясно, че Георги Димитров е диригентът, който трябва да поеме Пловдивската филхармония. Не само защото неговото изграждане на професионален диригент е свързано с този оркестър. (Тук той прави първите си стъпки през 1972 и работи до 1981 г. в близост до Маестро Петков.) Когато през 1981 г. оглави Русенската опера като главен диригент, а по-късно и като директор, до заминаването си за Сан Марино - 1990 г. (последните два сезона той дирижираше и в Софийската опера), Георги Димитров доказа великолепните си качества на музикант. Възможно е неговото напускане на Пловдивската филхармония през 1981 г. да е било осъзнато бягство от сянката на големия творец. И търсене на възможност за самостоятелно изграждане и разгръщане на собствената диригентска природа, в която организаторските качества се съчетават с категоричност на професионализма, подплатен с голяма доза талант. В отговорното отношение към изкуството и институцията, която ръководи, в тази посветеност и отдаденост, в критериите за правене на музика и изискванията към оркестъра има много сходни черти с Добрин Петков. Подобно сравнение петдесет и четири годишният Георги Димитров би отхвърлил: за него Добрин Петков е големият учител и като израз на почит, а и като знак за продължаване на традициите, положени от големия диригент в този оркестър, той е окачил на видно място в кабинета си огромен портрет на Добрин Петков: "Това беше човекът, който ме направи диригент независимо от всички специализации, през които съм минал впоследствие" - каза наследникът на Добрин Петков.

Георги Димитров е един от малкото български музиканти, които след шестгодишна работа в Европа се завръщат в родината.

"Почувствах, че губя връзката с България - казва той. - Последната година пътувах от Сан Марино и правех тук концерти, но разбрах, че е по-добре да се установя тук и да гостувам в чужбина." Вече втора година той оглавява Пловдивската филхармония. "Нивото, което заварих, беше съвсем различно от онова, което помнех. Много диригенти бяха минали през оркестъра след заминаването на Димитър Манолов за Колумбия. Бяха напуснали едни от най-добрите оркестранти: Елвира Дърварова, която сега е концертмайстор на "Метрополитен", Мичо Димитров, който е в Амстердам, и много, много други. Междувременно са назначавани хора без доказани качества, по не знам какви критерии, с договори, които ме обвързват така, че ако ги уволня по единствената точка от Кодекса на труда за несправяне с работата, рискувам съдът да ми ги върне обратно и аз да плащам неустойки."

Освен с този проблем след завръщането си от Сан Марино Георги Димитров е трябвало да се пребори и с опасността Пловдивската филхармония да бъде слята с оперния оркестър. Справил се е, запазил е оркестъра и от 10-процентното съкращение и сега филхармонията има 77 оркестранти и 10 души администрация, в която влизат главният диригент, директорът, музикологът, артистичният секретар и пр. Средната заплата е мизерна - 120 хиляди лева, концертмайсторът взима с 20 хиляди повече, директорът е оценен за 180 хиляди, а главният диригент получава 200 хиляди. При тези заплати е трудно да се набавят качествени солисти-духачи и Георги Димитров вече трети път провежда безрезултатно изпити за солист-обоист и корнист: "Не че няма добри, но те стоят в София, предпочитат да са на свободна практика и поставят жестоки финансови условия, когато сме принудени да ги каним" - оплаква се диригентът.

Как се прави концертен сезон в условията на икономическа криза? Естествено, при липсата на пари всичко трябва да е подчинено на мисълта как да се набавят пари за дейност. Въпреки че при диригент като Георги Димитров е трудно да си помислим, че ще има големи компромиси с художествената страна на нещата. Той не е склонен да флиртува с публиката, а още по-малко с оркестъра. Репертоарът, включен в 26-те концерта през изминалия сезон, дава представа за тази безкомпромисност: наред с традиционния за един симфоничен оркестър класически репертоар - симфонии на Бетховен, Моцарт, Брамс, Шуберт, откриваме рядко изпълнявани у нас творби и автори - Вагнер, Брукнер, Пуленк, Дебюси, както и съвсем неизвестни за широката публика автори като Льобрюн, Шоек, Верес. Макар и малко, но в програмите фигурират и творби от български композитори, а по отношение на съвременната музика, тази от края на века, Пловдивската филхармония е осъществила един блестящ концерт във фестивала "Музика нова" 1997 г.

"При планирането на сезона изхождам от финансовата обосновка - казва Георги Димитров. - Направихме така, че през зимните месеци, в които поради липса на средства не можем да си купим нафта и нямаме парно, да има един свободен период, в който оркестрантите да могат да осъществяват евентуално турнета в чужбина. Съобразно тази голяма по време пауза аз изградих плана на базата на два обединяващи цикъла, които жалонираха и останалите концерти. Първият цикъл - "Млади таланти", даде възможност да се изявят млади музиканти от Пловдив, които учат в чужбина. Ние имаме много добра информация за тях, а и те проявяват интерес към тази инициатива на оркестъра, изпращат ни рекламни материали. Изключително успешен се оказа цикълът "Изтъкнати български музиканти". За него поканихме от Саарбрюкен прекрасната цигуларка Дора Бръчкова (никой в България не я беше канил от 1988 г. насам), гостуваха Йовчо Крушев, Минчо Минчев. Акцент в концертния сезон беше Великденският фестивал, а през декември направихме един концерт "Класика и джаз" съвместно с пловдивския състав "Бели, зелени и червени", Христина Ангелакова и Васил Петров. Края на сезона увенчахме с "Немски реквием" от Брамс, който бе записан за Националната телевизия."

Търсенето на средства за дейност определя и още някои моменти от миналогодишния сезон: концертът френска музика, спонсориран от Алианс франсез, изпълнението на Първа симфония от Брукнер, чийто нотен материал е осигурен безплатно от Германия чрез "Гьоте институт"; спонсориран изцяло от немското посолство е концертът с "Немски реквием" от Брамс, немското посолство отново превежда 5000 марки за Великденските концерти. Филхармонията участва и в няколко поръчкови концерта, платени от общината, както и във фестивала "Мартенски музикални дни" - два концерта, преминали при огромен успех в Русе.
Това, че оркестърът няма втори диригент, дава възможност на Георги Димитров да кани диригенти, избор, който той прави внимателно, винаги с проучвания за качествата на госта, а при чуждестранните гастроли освен минимума професионализъм се изисква и още гостът да предложи нещо полезно за оркестъра. "Например швейцарският диригент Манучес Сахабай осигури за оркестъра периодични записи, които са добре платени. Друг чуждестранен диригент в момента урежда задгранично турне. Разбира се, понякога обещават и не изпълняват. Имаме такива случаи. Иначе чуждестранните диригенти много харесват оркестъра, оценяват го в суперлативи. Който е почтен, държи на обещанията си"" По отношение на българските си колеги Георги Димитров (който твърди: "аз държа изключително много на приемствеността") дава възможност за изява както на по-старото поколение български диригенти ("Те са хората, които изградиха българското симфонично изкуство"), така и на младите: "Но само на онези млади, които наистина притежават талант. Правя проучвания. Миналия сезон поканих младия диригент Пламен Балев (препоръча ми го Васил Казанджиев), едно много талантливо момче, което специализира в Германия, и Мирко Баранов, който сега прави много добра кариера в Италия."

Към задграничните турнета, превърнали се в хит сред българското музикантство и в задължително условие за укрепване позициите на всеки един симфоничен или оперен диригент, Георги Димитров има своя концепция:

"При оперните театри е съвсем друго положението със задграничните турнета. Днес в света никой не иска да покани един голям оркестър, а аз не съм склонен да разбивам филхармонията, като пътувам с 40-45 оркестранти. Тази практика на дълги задгранични турнета не е популярна за големите оркестри. Това, на което най-много държа и което се прави по целия свят, са записите. Те освен че носят пари за оркестъра, повишават качеството му. Както и диригентските курсове, които организираме през януари и които водя аз и един колега от Германия: младите диригенти, които участват в курса, плащат и това е още една възможност да осигурим допълнителни доходи за оркестъра. А през зимната пауза всеки може да си уреди участие в турне с някой от пътуващите сборни оркестри."

Що се отнася до публиката, Георги Димитров смята, че пловдивската публика е особена, мъчна.

"При това забелязвам промяна в нея от времето, когато тук работеше Добрин - сега липсва критерият, който преди се изграждаше от големите ни диригенти. Има и известна доза провинциализъм, който впрочем е типичен за цяла България. Един пример: сезонът, през който пътувах от Сан Марино и дирижирах тук, залите се пълнеха, защото идвах от Италия. Когато се установих тук, интересът към мен намаля. Защото вече не идвам от Италия. Пловдив не е София, където има възможност да предложиш всичко на музикалната публика, защото градът е голям. Още един показателен пример: когато Добрин Петков направи по един неповторим начин ораторията "Жана Д'Арк на кладата" от Онегер, залата в Пловдив беше полупразна, докато в София местата в зала "България" се оказаха малко""

Когато напускаше България през 1990 г., чух Георги Димитров да казва в едно тв предаване: "Ние тук, в България, не работим, ние просто ежедневно се борим с трудностите". Сега не му е по-лесно. А освен трудностите има и още нещо: несигурността, която постоянно менящите се наредби на Министерството на културата създава: "Има нов момент в регламента, поставен от Министерството на културата: директорите ще назначават главните диригенти. Това е абсолютно обратно на здравата логика. Никъде по света не е така. А още по-малко може у нас да бъде, където, ако диригентите са малко на брой, то мениджъри съвсем няма. Бях на специализация в Миланската скала, когато Клаудио Абадо пое Берлинската филхармония след смъртта на Караян, а Рикардо Мути беше кандидат за Миланската Ла Скала. Той бе поканен лично от кмета на Милано и общинските съветници и не те, а Рикардо Мути постави условията: 25 милиона месечна заплата и договор за девет години. Когато тези условия бяха обсъдени и приети, Рикардо Мути назначи интенданта на операта - един от най-добрите музиколози на Италия, с който той беше работил във Филаделфия. Така е в Италия. И навсякъде в цивилизования свят. А тук Министерството на културата поставя условия, изисква, изпитва те, прави конкурси, без да знаеш какво ще получаваш и за колко време ще те назначат. Откакто съм в България, мен ме назначават за шест месеца, за година. Как да правя планове за следващия концертен сезон? И дали ако изберат нов директор, той ще посочи мен за диригент?"

Срещата ни завършва с носталгични нотки, предизвикани от спомените за онези времена, когато диригентът не е трябвало да бъде мениджър, да търси пари, да общува със спонсори.

"Добрин и Константин си знаеха само партитурата, изграждаха се непрекъснато като музиканти, а аз се занимавам с куп други неща. И днес има добри диригенти у нас, личности, но проблемът е в друго. Нашите големи диригенти от близкото минало, колкото и да се изправяха един срещу друг, бяха обединени от една обща идея - създаването на българско симфонично изкуство, за което те милееха. Ето това днес липсва."


Румяна Апостолова