Интелектуалният номад Баяц

Владислав Баяц има четири професии. Нарежда ги по важност така: писател; издател; радиожурналист; преводач от английски език. Понякога практикува едновременно две-три от тях, но най-много обича да се занимава с писане. Срещнахме се с него в София - беше пристигнал от Белград по повод представянето на новия брой на алманаха за изкуство "Et cetera". В него основно място заема геопоетиката като философско течение в световната култура. Г-н Баяц е приятел с Кенет Уайт - основоположник на това направление. Под негово въздействие е написал няколко романа, разкази. Последният му роман "Книга за бамбука" е вече преведен от Мария-Йоана Стоядинович и се подготвя за печат от българското издателство "Свят. Наука". По настояване на Кенет Уайт той е създал Център по геопоетика в Белград и Скопие. Владислав Баяц има намерение да създаде подобно средище и в София.

- Поводът за пристигането ви в България, г-н Баяц, бе представянето на геопоетиката като ново философско течение чрез алманаха за изкуство "Et cetera". Какво представлява геопоетиката?
- Геопоетиката е нещо, което не мога да определя с дефиниция. В това се изразява и близостта на това течение с дзен будизма. До понятия от този род се стига по системата на отхвърлянето. А под интелектуален номадизъм, който е в основата на геопоетиката, се подразбира пътуване чрез мислите. Интелектуалният номадизъм представлява свързването на интелектуалните съдби в острови; не в континенти, а в архипелази. Т.е. рехави общности, които не са съюзи, клубове и или нещо, под което се слага подпис. Геопоетиката е понятие, което е известно от миналото, но тогава не се е наричало по този начин. Подобен поглед върху нещата са имали англичанинът Джон Купер Поуис, Хенри Торо и унгарецът Бела Хамваш. Създател на това философско течение е шотландецът Кенет Уайт. Професор в Сорбоната почти 30 години, Уайт живее във Франция и там създава Международен институт за геопоетика. Кенет Уайт представя нов синтез на вече познати неща. Все едно, че в един момент човек получава просветление и същото нещо, което преди е виждал, сега го възприема от друг ъгъл.
- Как стигнахте до идеята да създадете Център по геопоетика в Белград?
- Случайно. По стечение на обстоятелствата се запознах с Кенет Уайт. По това време завършвах книгата "Подлистник за сънища" с подзаглавие "Геопоетични басни". Това беше изследването ми в областта на геопоетиката. Кенет Уайт я прочете и остана много доволен. Започна да ме убеждава да основа ателие, институт или център за геопоетика в Югославия. След известно мислене се съгласих и така се събрахме в един екип все прекрасни хора, които основахме центъра. Решихме да създадем издателство, направихме фирма и вече пет години работим за разпространяване на идеята за геопоетика. Нашият център се появи по време на войната, когато националистичната еуфория беше прекалено силна - тогава бяхме опозиция в мисленето. Застанахме зад понятието геопоетика, зад това, което се нарича космополитизъм, но не онзи, който е пропаганден и идеологизиран, а и доста празен. Опитахме се да бъдем конструктивни. Да върнем вярата на хората в съединяването на културите. Помогнахме да бъде основан център и в Македония. Имам желание да направя същото и в България, още повече, че вече шест книги на Кенет Уайт са преведени у вас.
- Кога ще реализирате тази си идея?
- Идеята е още в пелени. Вече виждам хората, които биха могли да го направят, но още е много рано да се говори за това. Такъв център трябва да бъде направен само при условие, че той няма да се превърне в нещо подобно на секта. Поставянето в рамки трябва да се прави много внимателно, защото това може да се окаже основната спирачка на интелектуалното освобождаване.
- Защо се бърка геопоетиката с различни религиозни общности, секти, дзен будизъм?
- По две причини. Едната зависи от посредника, който разпространява понятието. Той носи отговорността как ще се тълкува и превежда то, без да му натрапва готови дефиниции. Отговорност носят и хората, които го възприемат. Затова то трябва да бъде отворено. На това държи и Кенет Уайт и вижда геопоетиката като синтагма на отворения свят. Под интелектуален номадизъм Уайт разбира движение, а движение означава предизвикателство, промени, незнание за онова, което ви очаква. Няма готова истина, която, скривайки се зад ъгъла, да остава същата. Тя непрекъснато се променя, обогатява се и по този начин се прави ревизия на истината.
- Издателство "Свят. Наука" ще пусне на книжния пазар романа ви "Книга за бамбука". За какво става дума в него?
- В този роман се занимавам с Япония и Китай в средните векове. Там разказвам за един владетел, който се отказва да бъде владетел и се посвещава на дзен будизма. Той се опитва да разтълкува собствената си личност чрез духовността и да се отрече от властта. Тази тема продължава и в романа, който в момента пиша. В него разглеждам един доста отдалечен период: IV - III в. пр. н. е. Става дума за едно келтско племе, което е населявало крайдунавските земи в сегашна Войводина. Това е племето скордисци, което е едно от основателите на сегашния Белград. Тогавашното име на този град е Синдидун, а по-късно приема римското име Сингидунум. Не е изследван до края смисълът на името, което означава или Град върху вода, или Град на племето синди, което са заварили келтите, идвайки тук. Романът има работно заглавие "Друидите на Синдидун" и описва тогавашната класа на бъдещи философи. Друидите са били класа, представляваща съветници на племенните царе - лекари, пророци и т.н.
Аз не пиша исторически роман в класическия смисъл на думата. Онова, което искам, е да свържа истините на всички времена. Истини, които са съществували и които важат и за нашето време. Звучи доста претенциозно, признавам, но това е и смисълът, иначе защо да се връщаме в толкова далечни исторически периоди.
- За кои истини говорите?
- В новия си роман правя паралел между тогавашните варвари, келтите, и старогръцката култура. Това е периодът на Александър Велики и кулминацията на тази култура. Използвам срещата на Александър Велики и Аристотел с личности от келтските племена. Основания за разликите, които са се появили между цивилизациите и които съществуват и днес, винаги се търсят в техническото развитие. Прието е да се мисли, че разликата в цивилизациите е по вертикала. Аз обаче се опитвам да поставя този проблем хоризонтално. Представям си погледа на келтите към света във време, когато старогръцката цивилизация е била по-развита. Факт е, че тогавашните култури, властвали в Европа, не са искали да признаят, че съществува един друг, по-различен поглед към света. По-развитата цивилизация не е признавала този поглед, защото не е имала достатъчно информация за другата култура. И днес сме свидетели на същото. Когато цивилизациите се сблъскат, особено когато започнат да се приближават една към друга с желание да се разберат, тогава нещата се изясняват. Тогава и този, който принадлежи към по-висшестоящата цивилизация, разбира, че може да има позиция спрямо другата, но първо трябва да я остави на спокойствие да развива собствените си виждания. Тогава се появяват и взаимните влияния, които облагородяват и едната, и другата култура. В този случай по-примитивната също може да култивира по-развитата. Само така колективното незнание може да престане да бъде важно и личността да започне да диктува съдбата и на нацията.
- Вие имате собствено издателство. Трудни ли са времената за издателите в бивша Югославия?
- Този момент на промени в източноевропейските страни аз наричам "животински капитализъм". Това означава груб преход преди всичко в социален план. Политиката е само една голяма мъгла за глупавите народи. Не обобщавам нациите и не ги обиждам, но това, което политиците ни предлагат, е една голяма измама. Животът не е това, което те искат да ни представят.
Наблюдавам промените, които сега стават в България и в Югославия. У вас виждам по-груб преход от едно състояние в друго.
Ще се опитам да направя връзка с издаването на книги. Много съжалявам, че у вас не съществуват вече книжарници, че книгите се продават на един голям пазар (б. р. - има се предвид книжният пазар на площад "Славейков"), но повярвайте ми, той не прилича на онзи идеален период на атинската демокрация, когато всичко се е предлагало в Агората. Трансформацията на собствеността, която наблюдавам, има по-скоро лошо въздействие върху книгоиздаването и едва ли е повик за демокрация. По отношение на книгоиздаването във вашата страна много неща трябва да се вкарат в законови рамки. В това отношение нещата в Югославия са по-благоприятни. Успоредно с голямата криза не беше прекъсвано книгоиздаването по време на войната или "военното обкръжение", както обичат да казват у нас. Трансформацията бе направена по-плавно. Държавните издателства са в загуба. Те са свели производството си до минимум, защото имат голям брой администрация. Последствието от голямата криза е, че започнаха да се раждат многобройни малки частни издателства, от които междувременно някои прераснаха в големи. Разбира се, че всички няма да могат да просъществуват, но е факт, че издателската дейност продължава да бъде много разнообразна и жива. Тя е доста по-развита от българската. И при нас има игри на мафията. Държавата се бърка дотолкова, доколкото се опитва да спаси големите издателства. Но аз съм оптимист, защото поне по отношение на литературата и изкуството, сръбският интелектуален дух е доста стабилен.
В един момент имах усещането, че всички интелектуалци са напуснали страната, но миналата година се оказа, че не са. Видя се по време на демонстрациите.
- А какви са времената за медиите в Югославия?
- В момента в процес на правене е нов закон за медиите. В първия си вариант, когато беше представен на обществеността, той беше освиркан. Имаше ужасно много забележки. До такава степен, че журналистите казаха, че е по-добре да остане старият закон, вместо да го променят по такъв начин. Държавата се опитва да засили влиянието си върху медиите.
Преди пет години бях журналист, сега формално съм извън тази професия. Но гледам от дистанция и трябва да призная, че имам забележки и към опозиционната журналистика, защото и тя, както и опозицията в Сърбия, се разцепи. Но може това да е за добро, защото четейки и слушайки различни истини, разбирате, че живеете в една нереална държава, в която съществуват паралелни истини и паралелни животи. Човек, който не е дистанциран и не е обективен, ще помисли, че живее в лудница. Но всички знаем, че манипулацията с информация през последното десетилетие е огромна.
Примерите за такива манипулации могат да се забележат и от двете страни. Крайностите се взимат за абсолютна истина. Това е просто непоносимо. Аз например трябва да гледам и да чета (защото подсъзнателно продължавам да се чувствам журналист) абсолютно различни вестници и новини, за да уловя златната среда. "Животинският" ми журналистически инстинкт ми подсказва къде би могла да бъде истината и така пътувам през информациите.
Но това, което казвам, важи и за чуждестранната журналистика. Докато работех като журналист, а и сега, следях и следя, колкото мога, онова, което чуждата журналистика представя за ситуацията в Югославия. Трябва да ви призная, че преди пет години, когато ситуацията беше сложна заради войната и санкциите, злоупотребите с информациите и манипулациите бяха много силни. Признавам, че тогава, меко казано, бях будистки отвратен от професията, и от нашата, и от чуждата журналистика. Не желаех повече да участвам в това. Съвсем ясно се разбра, че журналистическата професия става евтина професия и аз вътрешно не можах да го изтърпя.

Разговаря Диана Чолакова