Заклет европеец

Разговор с Антон Диков

За Антон Диков шейсетият му рожден ден е просто "една година отгоре. И толкова". Неизменен солист е на всички български оркестри. Колко са чуждите не е в състояние да си спомни, без да се зарови в творческите си архиви. Изпълнява някои от най-слушаните и обичани от публиката концерти за пиано и оркестър, а репертоарът, който изгражда, е символ на усилията за приобщаването ни към една по-стара и по-голяма световна традиция.
Антон Диков има своите рекорди - над триста са изпълненията му на Петия Бетховенов концерт с различни оркестри, а с Трети и Четвърти е бил на подиума по повече от петдесет пъти. Интегралът му с клавирните концерти на Бетховен се продава по цял свят, още един интеграл го прави световноизвестен - през 1973 г. Балкантон и "Хармония Мунди" издават всичките творби за пиано и оркестър на Бела Барток, които пианистът изпълнява със Софийската филхармония под диригентството на Димитър Манолов. Само като любопитна подробност за изпълнителите, изследователите и почитателите на Барток би могло да се вметне, че това е вторият известен в Европа интеграл след този на Геза Анда и Ференц Фришкай през 1960 г. В юбилейното си издание по случай 100-годишнината от рождението на Барток през 1981 г. френското списание "Диапазон" прави следната препоръка: "Българският интеграл също (като този с Геза Анда) е пример за това как изпълнители на превъзходно ниво могат да реализират тази музика без специално навлизане в Бартоковата алхимия. При това никаква стилова грешка не нарушава равновесието в тази българска интерпретация - едновременно виртуозна и убедителна. Особено що се отнася до солиста."
Друг своеобразен творчески подвиг, който Антон Диков прави, макар с неголям резонанс в чужбина, а и у нас, е двукратното изпълнение на Концерта за пиано и оркестър от Димитър Ненов с Русенската филхармония под диригентството на Алипи Найденов през 1979 г. Това той обяснява с желанието си да покаже на публиката нещо ново. Това е мотивът му да поеме солистична роля в изпълнението и на други по-малко известни у нас творби - Danse macabre от Лист, Първа рапсодия за пиано и оркестър от Барток, Фантазия "Странникът" от Шуберт в Листовата версия за пиано и оркестър. В този списък е и любимият му български концерт - Втори от Веселин Стоянов, който "...с нищо не отстъпва пред шедьоврите на Панчо Владигеров както по мащаб, така и по познаване на пианото. За мен той е един от най-хубавите български концерти, да не употребя върховата дума", казва пианистът. Любимият композитор на Диков от времето на ранната му младост е Лист. И тъй като с времето предпочитанията му към даден автор се менят, Лист отстъпва на композитори, които по-рано той не е свирил, освен по задължение - Моцарт, Шопен, Брамс. "Трима автори обаче не са ме напускали никога, колкото и да минават годините, и аз с тях си вървя - Бах, Бетховен и Барток."

- Как се роди идеята за интеграла на Барток?
- Още от млад изпитвам подчертан интерес, близост към музиката на този композитор. Блазнех се от идеята да изсвиря нещо ново за публиката. Започнах с Втори концерт, който изпълнихме с Константин Илиев и Софийската филхармония през януари 1968. След това Трети, Първи и Рапсодията. Втори остана безспорно най-близкият от всичките, може би защото чрез него навлязох в същинския Барток. Необходима е здрава физика заради акордовата техника във фортисимо, но в него е постигнат един неотразим вътрешен блясък, който и на самия Барток не му се удава винаги. Третият е една пречистваща лебедова песен с много по-успокоен характер и чисти линии. Първият е писан в периода 1926 г. с характерните за Барток през това време промени в стила. Той изисква такова напрежение на паметта и ритмичния усет, че в един момент отклонява творческото вдъхновение, още повече когато трябва да се сглоби с оркестъра. Но когато човек слуша Първия, настръхва - поне аз никога не мога да го слушам спокоен. В него има неща, които те отвеждат незнайно къде - в дълбините на човечеството.
- На конкурса "Маргарита Лонг" в Париж през 1963 г. вие не сте се поколебал да изпълните Трета соната от Лазар Николов.
- Исках да изпълня нещо от този композитор, когото ценя и уважавам изключително много. Помолих го и той написа това, което сега е Първа част на неговата Трета соната. Поради липса на достатъчно минути, на втория тур изпълних само тази част, която тогава нарекохме Соната-фантазия. Интересна бе реакцията на публиката, тъй като подобна музика не се вписваше във вкуса на присъстващите, дошли да изживеят типични за клавирен конкурс творби. Публиката очакваше да чуе Шопен и Моцарт. А изведнъж - Лазар Николов! Помня, като че ли беше вчера, как след изпълнението ми от едната страна имаше подсвирквания и дюдюкания, а в другата възторжени викове "Браво!".
- Преди сте изпълнявали повече нова музика.
- Да. Аз съм всъщност длъжник на новата музика. Изпълнявал съм някои неща, дори разполагам с нотен материал, но не знам какво може днес да ме върне към нея. Има кой да я изпълнява. Сега свиря само това, което обичам.
- Има ли развитие на нашето клавирно обучение през последните години, което да е повлияно от общия технически световен прогрес?
- Наблюденията ми по света ме карат да мисля, че музиката продължава да бъде изучавана, както през XIX век. Ей богу, нашата клавирна образователна система съвсем не е лоша. Поставена е върху най-добрите принципи на руската, френската и немската. Не зная дали основно трябва да разрушаваме онова, което предишните поколения пианисти са изградили. Освен това компютри, Интернет, сателити нямат особено отношение към овладяването на клавирното изкуство, тъй като ние имаме нужда от седене на пианото и работа над него. Свръхинформацията е лоша болест - нашият компютър е в главата ни, трябва на живо да търсим решения в интерпретацията. мисля, че пианото е най-трудният, най-значителният и комплексният инструмент след оркестъра. Той изисква освен много активно участие на таланта, и впрягане на всички интелектуални възможности на свирещия.
- Как става това в такива технократски общества като Корея или Япония, където вие преподавате и имате поглед?
- Тези страни дават вече много обещаващи млади хора. Едва ли, ако не сте били там, бихте могли да си представите тяхната работоспособност, съсредоточеност и дисциплина. Те не жалят средства, труд и търпение за музика. Освен това обожествяват учителя. Невъзможно е да му се противопоставят и напълно му се доверяват. Улавям обаче, че игнорират елемента талант - ако едно малко дете бъде насочено към цигулката, да речем, те вече не се запитват дали това има или няма смисъл - купуват най-скъпи инструменти, водят го при големи имена, обикалят света във вземане на уроци. Смятат работата за най-същественото. Вярно,трудът е съществен компонент от изграждането на артиста. Но при условие, че има талант.
- В такъв случай кое е основното, на което искате да научите хората, които се преквалифицират при вас? В края на краищата, не правите ли едно и също нещо през цялото време - да разширявате техния светоглед?
- Има и още нещо - винаги прибавям и чисто европейски елемент. Все пак аз съм заклет европеец далеч преди Шенген.
- Има ли големи разлики в клавирното образование в различните краища по света?
- Не са големи. Може би климатът влияе на хората от Юга да са по-схватливи, с "по-леки ръце". Да не се лъжем, че това, което постигат руснаците като лекота е същото, с корени в подобна природна даденост. Развитието на една школа е свързано с традицията на страната. И ние сме дали нещо в тази световна традиция - малко, но го има. Като имаме предвид, че по времето на късния Брамс ние излизаме от петвековно робство, а преобладаващото население няма никакво отношение към цивилизацията и нейните ценности. Основополагането на професионалната ни музика става за две поколения време - веднага след Освобождението. Тези две поколения абсорбират европейските ценности и се връщат да ги посеят тук.
- Вие самият сте ученик на българка, принадлежаща към поколенията, за които говорите.
- Да, Люба Енчева е учила при най-големи майстори, тръгвайки от Италия, Австрия, Швейцария, Германия.
- Днешните млади изпълнители също поголовно заминават да учат в чужбина.
- Не виждам много върнали се, за да направя преценка за това, което са направили навън. Лично аз им желая да вземат с пълни шепи където, каквото могат в обучението си. Но трябва да знаят, че не всичко се състои във взимането на уроци. Например един концерт на голям майстор би могъл да се превърне в силен тласък. Особено за талантливия млад човек, който има какво да култивира у себе си. Изразявам голямото си съжаление, че масово тръгват не към големия майстор или големия център, а просто заради самото заминаване оттук. Тях не ги мотивира разликата в обучението, а различният начин на живот. От друга страна, тук няма достатъчно хляб за всички. А от трета страна - младият човек трябва да замине занякъде за определен период от време, за да види сам себе си в места, в които и въздухът е по-различен дори. Но най-същественото според мен е възможността колкото се може по-рано да се завърши едно образование. За да има време за разгръщане на личното отношение към работата. Все пак крайната цел е да можеш да се впуснеш сам. Академии, майсторски класове - добре е да се посещават, но само доколкото развиват индивидуалния подход към музиката.
- Кое професионално качество държахте да култивирате у себе си най-много?
- Не мога да кажа, а и не обичам да говоря за себе си. Но е факт, че от млад съм се стремил да "вляза" в идеята на автора, тъй като аз съм си аз и не бих могъл да "изляза" от себе си. Като много млад, на един от туровете на конкурса "Ференц Лист" в Будапеща трябваше да свиря сонатата в си-минор. Моят ред беше между двама съветски пианисти - Лев Власенко и Лазар Берман. В тези екстремни мигове на напрежение, докато чаках отзад реда си, чувайки виковете и ръкоплясканията, усетих, че си казвам: "Трябва да навлезеш дълбоко в Лист и в драматизма на тази музика, трябва да дадеш всичко, което авторът е написал в тази партитура, мисли единствено за сонатата, само това и единствено това е важно в този момент за теб." Колкото и да е странно, но тъкмо това усещане, че трябва да мисля за пълното навлизане в музиката на Лист, ме "пашкулира", изолира ме от тежката конкурсна обстановка. Тогава станах и лауреат на този конкурс.
- Какви са тенденциите в днешните клавирни конкурси?
- Невероятен технически напредък и съвършенство - следствие от възможността за бързо разпространение на информацията. А пианистите не са по-талантливи от преди. Сега два изплъзнали се чужди тона могат да опропастят и най-големия талант. На заключителното обсъждане на клавирния конкурс в Мюнхен преди три години положих огромни усилия като член на журито, за да "спася" от дисквалификация една изключително талантлива руска пианистка, тъй като председателят на журито от Япония напомни, че не е изсвирила два тона. А това, че бяхме свидетели на прекрасно представяне и подготовка през време на всичките турове, той пренебрегваше. Дори и на големи конкурси е нелепо да забравяме, че сме хора и че на сцена се случва какво ли не, дори и на най-великите, които понякога "катастрофират" също.
- Вие познавахте Рихтер.
- Той беше моето знаме, особено в младостта ми, при все цялото ми преклонение пред гения на Микеланджели. Познавах го, неведнъж съм се срещал в домашна обстановка с него. Той бе крайно уязвима и затова затворена личност. Когато е в настроение, разговаря за най-обикновени неща от професията - защо на сцената свири тази творба, а друга, какво се е случило на един или друг концерт някъде по света. От неговите думи, колкото и да бяха простички, прозираше неговият гений. Изключително естествен човек. В София му свирих Лист - Първи концерт, а в Москва - Седма соната на Прокофиев. И това се случи в моя живот, просто стана.
- Бил сте щастлив в този момент...
- Кой знае, тъй като притеснението да свириш пред такъв великан не ти позволява да се изявиш в най-добрата си светлина.
- Как реагира, когато свалихте ръцете си от клавиатурата?
- Той просто седна на пианото и засвири нещата така, както той мисли, че трябва да бъдат.
- За кой ваш концерт пазите съкровен спомен?
- О, много са. Имам хубав спомен от последния си софийски рецитал, може би тъй като беше скоро. Сега замислям нещо ново с автори, на които се чувствам длъжник, между които ще бъде и Дебюси. Дано да успея да реализирам по-голямата част от бъдещите си планове, които са много и ме карат да навлизам в нови за мен пространства.

Анжела Тошева