Проблематичната
другост

В една от последните си книги, "Съвършеното престъпление" (1995), Бодрийар припомня мита за Вавилонската кула. Демиургичната отмъстителност на Божия жест в неговата интерпретация поставя начало на Единичното, т. е. на идентичното в човешкото общество, като с това се открехва потребността да съществува различие; появява се другостта. Модерното престъпление настъпва с началото на XIX век, когато другостта започва да бъде произвеждана чрез несъзнавана проективност на Същото. Божият замисъл пропада напълно в епохата на хипермедийните комуникации, на електронната свръхинформираност, на симулативната виртуална реалност.

Няма го вече другият: комуникация.
Няма го вече врагът: договаряне.
Няма я вече смъртта: безсмъртието на клонинга.
Няма я вече другостта: идентичност и разлика.
Няма вече тайна: прозрачност.
Няма вече съдба.
Съвършеното престъпление.

Експроприацията на обекта от субекта, на другото от същото подрива почти мистичната икономия на това, което Бодрийар нарича "диалектическа опозиция" и което всъщност можем да си представим по-ясно като нарцистичен режим на разликата в термините на не-опозитивност и не-различност. Оттук нататък "Съвършеното престъпление" разполага, без да ги различава съзнателно, две различни версии на сгрешена действителност. В едната от тях симулативната постдействителност е представена в картина на хидравличния символизъм: идентичност и другост представляват скачени съдове, в които прелива съдържанието на същността. Вместо ефекти на съблазнително припознаване в другия - безметежната циркулация на своето в чуждо, на чуждото в свое..., субектът прелива в обектите, които на свой ред произвеждат (виртуална) субектност. Това напомня света преди Вавилонската кула - синкретизъм на многогласието, принцип на предразличието, нежелание за различност, включително с Бог, режим на пълното-в-себе-си.
"Скачената" образност на Бодрийар снема символиката на две други много известни теории. Първата - това е прословутият хидравличен модел, с който Фройд въвежда понятието нарцисизъм: резервоар на първичното Аз-либидо с възможността за обектни излази-приходи в него. Втората отвежда около пет десетилетия по-късно към Люс Иригаре и нейната механика на флуидите, с която се изразява малоценният характер на женското в традицията на мъжки твърдите патриархални форми. Така в един и същи херменевтичен ред на нежеланата, но необратимо реална реалност попадат три много различни понятия: психоаналитичният нарцисизъм, феминистичната женскост и модерната западна идентичност. Можем да се попитаме къде е скрит алгоритъмът на недоволството в тях, откъде тръгва общият корен на идеята за сгрешеност?
Другата версия на съвършеното престъпление или парадигмата субект без обект, субект без другост Бодрийар изнася в термини на прословутия хегелиански концептуализъм. "Какво се случва с господаря без роб? Той започва да тероризира себе си. А с роба без господар? Накрая той започва да експлоатира себе си." Като подминем очевидната аналогия с психоаналитичния механизъм на садомазохистичната икономия, все пак трябва да забележим, че подобна логика пред-поставя абсолютизма на робско-господарската парадигма в социалните отношения. По същия начин другостта е абсолютизирана като друга, отделна и отделена, обектът - извън субекта, а дихотомизмът - като задължителен принцип на тяхното преживяване. Светът преди Вавилонската кула е останал невидим и затова - нереален. Той дори е немислено-немислим като друг, защото предхожда раждането на единичното. Патриархалната историчност на демиургичния жест е пресякла връзката между два свята и може би точно тази разкъсаност ще изплува по-късно като Грехопадение. Ако пак се върнем към скрития алгоритъм, той изразява именно опита да бъде изтласкана идеята за реалност-без-другост. Като отричат или приемат за отречена една действителност за сметка на друга, и трите теории имплицитно отхвърлят възможността да съществува режим на някакъв трети вид, в който и отхвърленото, и отхвърлящото, и още много други неща живеят отвъд принципа на потребността от антиномична оразличеност.
Оттук всъщност започват моите въпроси. Как мислим другото? Как мислим себе си в желанието за другост? Дали с началото на модерността, когато се произвежда съзнанието за другия и способността за неговите репрезентации, не е започнал краят на потребността от него; не е ли текъл вече процес на умора от един исторически дълговечен режим, в който другостта е била винаги-тук благодарение на опозитивното мислене - режима след-Вавилон? Не е ли проективната алтернативност опит да се изхвърли нещо от несъзнаваното, импулсивна самотерапия на човешката социалност? И дали носталгичният утопизъм на Бодрийар - зад рицарския порив на ефектния жест - не е всъщност дълбоко консервативен? При все че това, което пише именно Бодрийар, е навярно най-чувствителната, най-деликатната версия на идеята за другостта, може би единствената, която така последователно се стреми да я изрази като игра и неизразима съблазън.
Ясно е, че другостта може да бъде мислена единствено от позицията на някаква централна представа за Себе си. Тя е възможна само по отношение на нещо, което я предхожда и по някакъв начин пред-полага, т. е. включва в себе си потребността да се мисли чрез нея. Другостта съществува, доколкото може да бъде дефиниран нейният статут на другост и не може да представлява иманентно явление; тя е функционално-позиционен ефект на идеята за идентичност, появил се отвъд ръба на някаква прекаленост в нейното историческо развитие или употреба.
Другостта няма език. Тя може да бъде изричана единствено през езика на същото. По този начин попада във винаги парадоксална позиция: разликата е обречена да съществува, доколкото бива разказвана в термини на не-различното. Изразявайки умора от историческата патриархалност на общественото съзнание, идеята за другия в действителност подсигурява още една стратегия на антиномичното преживяване, при това в диалектическата съвкупност на съставните му значения: "анти-", доколкото всяка допълваща идентичност се самополага чрез оразличителна практика, и "номична", защото нищо не изглежда да се е променило от времето на първото Битие, когато светът е създаван в желанието за назоваване. И като познаваме фундаменталната способност на езика да конструира социалното, идентичностите преди всичко, можем да предположим, че другостта ще се появява като съпровождащ ефект в развитието на маргиналното дискурсивно самосъзнание. В този смисъл тя представлява "отпадъчна" ефективност на социалната практика, а нейното усвояване хомологизира поредния порив на модерния екотехнологизъм. Изглежда, че има нещо повече от спекулативна интерпретативност във връзката между избуялата нужда да се говори за другия и ускорено-активното развитие на отпадъчни технологии в съвременната индустриална цивилизация; освен всичко друго - един общ и обществен стремеж да се приеме назад, да се погълне обратно вече изхвърленото - нарцистичен стремеж, проявен като икономия на технически рационализираната жажда по пълност-със-себе-си.
Резултат от метафизичната производителност на социалното екосъзнание, другостта е винаги направена, подредена, сглобена; тя е Лего-играчка на същото. В нея често попадат онези явления и ефекти, които не могат да бъдат "чисто" прибрани и потребени в систематиката на централната ефективност. Като чете "Капиталът", Луи Алтюсер отбелязва: "Невидимото е дефинирано от видимото като негово невидимо, негово забранено зрение... За да видиш това невидимо... трябва образовано око, променен, обновен начин на гледане, сам по себе си произведен от "смяната на терена", обратно рефлектиращ върху акта на виждане". "Образованото око" може да бъде метафора на желанието за разсъдъчно-конструктивна деятелност. Невидимото става реалност на погледа именно като отместена централност или "смяна на терена" в термините на Алтюсер. Остава отворена възможността да се анализират вероятни мотиви на потребността от такава смяна в генеалогично-исторически и структурно-функционален аспект.
Бидейки видяна невидимост, прогледнат мрак, другостта най-често е изразявана в парадигмата на тъмното, подземното, хаотичното, дори на липсата на способност за изразимост. Неотдавна на семинара за алтернативни идентичности в Софийския университет Богдан Богданов, като говореше за отношенията и всъщност за относимостта на Себе си към другото, даде пример с тялото, измерено в понятия на външно и вътрешно. Вътрешното (например черният дроб) е неясно, невидимо и затова - друго, без да престава да бъде мое; то е влажно подземие, лабиринт, непокорно-телесна проява. Припомням тези определения, защото те всъщност много добре очертават категориалната система, в която традиционно се мисли за другото от позицията на своето, за необяснимото - от позицията на здравия разум; с еднакъв успех те могат да бъдат и са били прилагани в усилията да се изрече сексуалното, несъзнаваното, природното, женското и т. н.
Друг пример, свързан с тялото и много типичен, е лудостта, привлякла едни от най-ефектните версии на теорията за другия. Лудостта е рационално некомуникативна, тя няма споделим социален език и се изрича като себе си само отвън, от позицията на не-лудост. Всички опити за херменевтично усвояване, включително с артистицизма на Фуко или като методология на модерното самопознание в антипсихиатричната теория на Дельоз и Гатари, имат спекулативен характер. Художествената текстовост - вербална или визуална (например сюрреализмът), която употребява техники на лудото като разсъдъчен или репрезентативен модел: предумишлено разстройване на логическия порядък, разпаднат синтаксис, психоделична стилистика..., също така попада в полето или по границите на подражателната активност. Тук е дори съдията Шребер, един от най-известните луди, които оставят мемоари за своята лудост. Шребер прописва, наистина, само че след години терапия; неговата "лудост" говори с езика на Фройд, тя се превръща в реалност от позицията на своята конструираност като лудост. Неслучайно Шребер става звезда; текстът-Шребер е границата, в която разумът се докосва до себе си чрез идеята да бъде различен, самата игра на разлики между идентичност и другост.
Ами какво да кажем за несъзнаваното? Как щяхме да знаем, че го има, ако не беше Фройд? Лакан подхвърля веднъж, че няма начин да разберем дали несъзнаваното съществува извън психоанализата, т. е. извън езика за него. Даже старият анекдот, че всеки пациент сънува според школата на своя аналитик, изглежда, да носи по-дълбок смисъл.
Още един типичен пример за другост е женската сексуалност, отдавна наречена "тъмния континент". Нейната проблематика изплува едва в съпоставителен план - най-напред като непълноценна допълненост на традиционния мъжки модел. Ала дори в най-новите и радикални версии на феминистична теория женската сексуалност продължава да бъде в най-добрия случай не-мъжкост, дефинирана чрез оразличаване; нейната онтологическа тъмнина е все така изразявана в категории с опозитивен характер (течно срещу твърдо, меко срещу остро, разпръснатост срещу центризъм...). Тя и досега няма концептуален език, който да не е надграден върху парадигмата на антиномичното преживяване. Дали подобен език е изобщо възможен? Във всеки случай не дотогава, докато женската сексуалност е мислена като другост, докато единичното доминира, включително в нагона да търси своята еротична допълненост, докато живеем в света след-Вавилон.
И все пак, ако не в теории, то в художествени практики на модерното можем да открием пролуки към изгубената реалност отпреди садистичната съзидателност на Божия жест. Например Жьоне. Неслучайно Жьоне; хомоеротизмът винаги се е опитвал да бъде начин на бягство от другия, още Платон с устата на Сократ-и-Диотима разказва мита за пълното-цяло създание. В опит да изрази "тъмната" сексуалност Люс Иригаре пише, че "индивидуализирането на формата е особено чуждо на женския еротизъм". Но именно Единичното, т. е. "индивидуализирането на формата" Бодрийар обяви за начало на другия, на способността-потребност от него. "Съвършеното престъпление" беше разливане на формите в скачената съдържателност на една система, нелепо пълна със себе си. Взаимната обратимост, затвореното преливане - ето кое плашеше Бодрийар. И все пак дали онова, което за него е краят на нашия свят, не може да бъде - казано в неговите собствени термини - начало на другия, дали престъплението не крие спасение?
Идеята за другостта като несвоя своест най-сетне е шизофренична. Тя може да бъде представена като разцепване на съзнанието в две едновременни версии и проективна активност във "външната", последвана от жестове на интроективна идентификация. Това вече е обяснено от Мелани Клайн като конститутивен процес на инфантилната параноично-шизофренична позиция. Другостта е самозадоволителна - тя ни връща онова, което сме изгубили по пътя към Единичното. Така обаче отново стигаме до метафората на скачените съдове, само че от обратна посока - другостта като скрита игра на желанието за себе си със социалните стойности. И в този момент вече трябва да се запитаме: а може би другият играе със същото, като го полага в идеи за идентичност?

Милена Кирова