Годишнини

Извадки от бележника

29 юли 1998
На днешния ден можеше да се празнува осемдесетгодишнината на писателя Емил Манов, незабравимият приятел, който си отиде нелепо рано на 64. Съученикът му Михаил Величков го надживя с единадесет години и до своя край не престана да се пита - как Емил щеше да приема всичко, което се случи? В една ранна публикация в "Свободен народ" (22 юни 1990), с тъга и обич за него, един от най-близките му, той написа "Трагедията на Идеалистите". Заседнали в доктринерството си, някои от общите ни приятели не успяха да вникнат и да разберат, че Михаил се е стремил да разкрие най-положителните черти, редкия идеализъм на Емил и с истинска тревога за него се пита накрая - дали след някое поредно разочарование сам не би си теглил куршума?... Мина още малко време и, размисляйки отново и отново над евентуалните реакции на пламенния човек, роден да се бори за своя идеал, реши, че ако Емил беше жив, именно това и щеше да направи: да се бори - нямаше да се предаде на отчаяние!
Какво щастие беше за всички нас да го познаваме от ранната му младост! И какво нещастие е, дето няма други подобни на него, които с такава благородна ярост да разтърсват гузните съвести.
Четири години след смъртта му издателство "Български писател" се реши, вероятно под давление на Тихомир Тихов, да подготви книга със спомени за 70-годишнината (1988). Поканиха ме да пиша, а Михаил беше определен заедно с Валери Петров, Стоян Каролев и Кирил Масларски за член на редколегията. Поканата (от 10 юни 1986) носи подписа на свръхпредпазливия директор на издателството Симеон Султанов.
Сравнително бързо написах и предадох неизбежно сантиментален свой спомен за "Приятелството с Емил и Дида", но Михаил дълго се мъчи, все недоволен, и в края на краищата го остави незавършен. От друга страна, чак до смъртта му никой повече не го уведоми дали нещата вървят, у кого е постъпилото, какво е качеството. Идеята изглеждаше пропаднала. Но преди пет-шест месеца Валери Петров и Стоян Каролев възобновиха усилията - дъщерята на Емил Коралов, млада издателка, изразила готовност да публикува спомените. Да се надяваме ли чрез тях този неповторим образ да блесне отново с цялата му яркост, чистота и... противоречивост?
Сега на мен ми предстоеше да извадя от Михаиловия архив издрасканите с червени и сини мастила страници... да ги дешифрирам и препиша... Спазвах суеверно точността, сякаш той, наведен над рамото ми, следи какво правя. Но онова, над което така се измъчваше и не успя да завърши или смяташе за недостатъчно, според мен заслужаваше да види бял свят като изключително аналитичен и точен портрет на личността, на сложните отношения на Емил със самия себе си и света. Изостави го в този вид навярно още и от притеснение и мъка по приятеля, който от най-ранната им младост беше за него мярка за достойно поведение.
Спомням си как още здрав, но все по-нервен Емил събра и подготви за печат един малък том от публикуваните си по вестници и списания статии, есета, публицистика и литературна критика... Там бяха включени онези пълни с жлъч, страстни и убедителни негови реплики, анализи, възражения срещу известни тогава писания на Тончо Жечев, Кръстю Куюмджиев, Здравко Петров и много други. Не би могло и да се очаква от него да не са били оцветени от гражданската му позиция на антидогматик, антифашист и... марксист. (Последното звучи днес по-страшно от "антихрист" и е трудно да си представим така политически определен човек за положителен герой на своето време!)
Всички Емиловци сред нашите познати май са били кръщавани някога на Емил Вандервелт, президента на Втория социалистически интернационал от началото на века, когато идеята още е обединявала хората. Но малцина от тях, родените след Първата световна война, станаха привърженици на Вандервелт и на Жорес, защото мислеха еволюцията за утопия и повярваха в ефикасността на революцията. Така по време на Втората световна война в Софийския университет се разпадна и студентското социалдемократическо дружество "Жан Жорес". И не знам дали, докато следваха своята "юриспруденция", Емил, Михаил и техните колеги не са участвали в това разпадане.
Според мен с изключителния си интелект и хуманистичен дух Емил по свой начин е приел насилието като необходимост. (А навярно и темпераментът играе немалка роля в идеологическото определяне!). Сред неговите верни приятели и поклонници ние с Михаил бяхме скептиците, горчиво убедените, че осъществяването на идеала е претърпяло пълен крах. И ако не веднага, през кървавия октомври 1917, то в 30-те тодини на века се изражда в диктатура.
В своя спомен, предназначен за сборника, съм разказала как през пролетта на 1941 година аз, абитуриентката, изядох шамарче от Емил, защото включвайки се малко случайно в политическия спор, заявих, че еднакво мразя и Хитлер, и Сталин... В 1945-та, когато с Михаил се оженихме, конфузията бе отдавна забравена от бившия политзатворник, полковник Манов... Приятелството стана семейно, но споровете никога не престанаха и понякога предизвикваха по-кратки или по-дълги паузи. И въпреки някои несъгласия не само възприемахме Емил с цялостното му поведение, а се възхищавахме на доблестта, гражданската сила и съвест, докато властващите и умилкващите се около тях много рано започнаха да се боят от него. Той изобличаваше тяхната неискреност, изкористяването на идеите, което за съжаление винаги следва в прилагането им...
Може би респектът от смъртта му направи все пак да издадат томчето "Критика и публицистика" една година след нея. (Литературната анкета на Юлия Обретенова с него също се появи, след като си беше отишъл.)
А през 1988 година по случай 70-годишнината излязоха два тома избрани произведения. И "Критика и публицистика" се включи във втория том като важен дял от творчеството му.
Ако човек без политически предубеждения я препрочете сега, ще се увери, как въпреки всички пристрастия на автора тя е хроника на нашия убог литературен живот и не само от войната насам.
За съжаление конформистите побързаха да го изтласкат в забрава. (Те светкавично се обявиха за демократи, либерали, националисти, монархисти, възродители на православието... И ако сега младите изобщо чуят нещо за Емил Манов, то ще е изречено от някой дебелак: "Я го оставете онзи комунист!"
Но такива като него, с тази доблест и неподкупност, много ни липсват.
На 30 август се навършват шестнадесет години, откакто го няма.
На 29 август - пет години, откакто го няма и Михаил...
P. S. И все пак не мога да се въздържа да не цигирам някой ред от характеристиката, която Михаил прави на Емил:
"...Ерудиран, принципен, безкомпромисен опонент в полето на идеите, културата, литературата, гражданския морал...
Изминалите години превърнаха Емил в проблем на нашето текущо време. И с поведението му, и нравствената непримиримост, грешките, вътрешните колебания и драматични кризи (да, трябва да се говори и за драматичните кризи!), с всичко, което засяга съвременни проблеми. За него може да се говори свободно, образът му просто не търпи разкрасяване, той е богат и сложен и в общото, и в дребните наглед подробности. И най-делнично сложеният грим би изтрил някоя бръчица на лицето му, някакъв белег от изстраданото време. Биографията му не се нуждае от митологизиране, в нея няма унищожени компрометиращи страници, няма разкази и "спомени" за героично минало и заслуги, чийто автор се позовава на вече неживи свидетели, за да потвърдят истинността им. Емил няма нимба на светец, но в това, което в един случай може да ни накара да го упрекнем, е същата тази добросъвестна сила на реакцията, която в друг случай предизвиква възхищение."

30 юли 1998
В кръстословиците трудно се отгатват понятия като "нравственост", "морал", "етика", защото в живота ни са на изчезване. А за престижа на нещастната национална култура няма нищо по-убийствено от политическите присъди. След девети септември за известно време изгонихме от историята на литературата сума поети, белетристи, художници... Но много неща взеха да се повтарят. И онези дни, когато по тв прожектираха "Тютюн" на Димитър Димов, многократно се напомняше за съдбата на първото издание на романа.
Не искам (не е нужно и не е по силите ми) да правя паралел между Емил Манов, автора на тъй свирепо отричаната "Галатея", "Недостоверен случай", пиеси като "Съвест" (той никога не ги преработи!) и Димов с почти трагикомичната му участ в същата литературна обстановка. Димов дълго се третираше като "буржоазен елемент"!), но и той като 99% от членовете на СБП беше член и на БКП, и убеден марксист, който в свободното си време - разказвал ми го е лично - упорито се занимавал с изучаване на диалектическия материализъм.
Първите му два романа - "Поручик Бенц" и "Осъдени души", писани преди войната, впечатляваха широкия кръг на публиката не толкова с поставяните в тях психологически проблеми, колкото с малко или много екзотичните сюжети и героини. Широката публика с основание предпочиташе пикантната тематика пред скуката на соцреализма... Така или иначе, за "Поручик Бенц" и за "Осъдени души" критиците писаха положителни оценки и преди, и след войната, без да си кривят душите.
"Тютюн" в някаква степен надмина нивото на тогавашната ни прескромна литература. Ония "злополучни" критици, които надигнаха неистов вой, завинаги ще си останат и смешни, и жалки. Но имаше още толкова смешни и жалки работи, характерни за "тогава" (например на тридневните обсъждания!). За да се приеме романът, трябваше да се разчуе, че Вълко Червенков го бил харесал и изпратил писмо до автора, едва тогава други (благополучни) критици добиха кураж да го одобрят. А авторът - все едно дали с охота или неохота - се съобрази с препоръките на "злополучните критици", направи колажите с положителни герои-партизани, прибавяйки повече от 200 страници... и успехът на второто издание гръмна. А някой да е посмял да пише, че героинята Лила е пришита с бели конци?
Как се поддаде Димов на натиска? От самолюбие или от слаба съпротивителна сила, или кой знае още от колко много неща? Но вече беше развалил книгата си, когато Кръстю Куюмджиев написа в "Литературна мисъл" най-патетичната оценка за "Комунистите в творчеството на Димитър Димов". По това време Димов оглавяваше СБП и всички знаехме как - невинен - все пак се е съгласил да служи за параван и зад гърба му да се разиграват нечестни игри... Внезапната смърт го освободи от този компромис, за да се развихри Джагаров... Ами ако сега бе употребен същият критерий както за Емил?

2 август 1998
Честит имен ден, бай Илия? За последен път преди 50 години го празнувахме на плажа на Галата. Свети Илия отгоре реши да напомни Зевсово-Перуновската традиция, гърмя, трещя и отприщи потопа над морето и над главите ни.
Сетих се за теб още като подхвърлих някъде по-горе за "престижа" на националната ни култура, по-точно за литературата и изкуството. С това изгребване на Авгиевите обори (те при всички случаи, разбира се, трябва да бъдат изчистени!), стигаме до големи кладбища, дето се гори безогледно. Партийната принадлежност на творците от близкото минало се оказа критерият за захвърлянето им в кладата, независимо дали са таланти или бездарници. Ако пък съдиите са бездарници, разчистват собствените си сметки.
Институция ли трябва да води културната политика на страната, или моралът и компетентността на хора, доказали своята принципност?
Започнах с гневно лирическо отклонение, а през това лято мина абсолютно незабелязана и 95-годишнината на Илия Петров - един блестящ български живописец и рисувач. И досега ми е смътна историята на неговото "потъване в забравата". Не знам нищо и за поведението му по време на култа, освен че, за съжаление, също е участвал в партийния "съд" над Жендов. (А кой не участва освен Ангелушев?) Нашето приятелско семейно общуване без конкретни причини или конфликти замря на Галата още при раздялата им с Надя. Тя се омъжи за Емилиян Станев, а бай Илия най-сетне, поне в личния си живот, намери подходящата ласкава спътница, Ана.
А много по-рано, преди да му стана студентка по живопис, се срещахме в един кръг от малко по-възрастни художници и скулптори, и двамата негови ученици, Сергей Ивайлов и Сергей Петров, които покровителстваше... Събирахме се в ателието му на "Витоша" или в едно приспособено за работа магазинно помещение на скулптора Васил Радославов. Бай Илия беше душата на това малко общество. Свиреше на акордеон, пееше чудесно стари руски песни, общувахме. Стилът доста се различаваше от стила на другата артистична бохема в края на 30-те години, с големите джамбурета и атракции, за които богати любители заплащаха с пиене.
Преди войната целият ни курс "попадна" в ръцете на проф. Борис Митов - олицетворение на академизма. Нямахме право на избор. Щом то се призна, като рояк излетяхме при Илия Петров и не вярвам някой да е съжалил. Той много ни респектираше като личност и творец, и в същото време предразполагаше с дружелюбие и непосредственост. Изглеждаше затворен (винаги съм усещала някаква скрита мъка), а общуваше с охота и ценеше студентите си. И не е вина на педагога Илия Петров, че от този му курс единствен Генко Генков стана големият живописец. Паметта ми за съжаление не е задържала кой знае колко подробности от живота в ателието, може би защото по това време вече се раздвоявах между изкуството... поезията... и семейството). А и времето на нашето следване беше болно - страхотна роля играеха тогава Мустаковци и Райновци - тя още има да се изяснява.
Върна ме към бай Илия споменът за илинденския потоп на Галата, когато мълчаливецът идваше при нас на плажа, мил и приветлив, и ставаше дори приказливец. Мъчно ми е за него - от толкова време го няма, а като че ли никой не се сеща да припомни мястото му сред нашите най-големи и почитани творци!

Невена Стефанова