Погановски импресии

Има представителни за времето си паметници, които просто трябва да се видят не само на картинка, но и на живо, ако е възможно. Църквата и стенописите в Погановския манастир са точно такъв паметник за края на XV век, който има преимуществото да е на около 60 км от София и недостатъка (за нас) да е на сръбска територия. Така че не можеш просто да тръгнеш с приятели и за половин ден да го отметнеш в списъка на задължителните си познания. В случая този половин ден се прекарва в чакане на границата. Имаш предостатъчно време за наблюдения и размишления за относителността на разстоянията в пряк и преносен смисъл, за сложността на отношенията - междусъседски, междудържавни, международни и т.н. докъдето стига погледът.
Една от причините за забавянето бе липсата на багаж: изглеждаше странно, че цял автобус хора пътува с абсолютно празни багажници, вместо те според обичая да преливат от трайни и нетрайни стоки. И самата група беше странна: поклонници (включително певци от софийската църква "Св. Седмочисленици"), студенти и преподаватели от НБУ, представители на културни институции - от нея не можеше да се вземе (а и нямаше защо) обичайната "такса" за бързо и безпроблемно минаване на границата. Попълването на графата "Влиза в ... (държава)" предизвика смут в автобуса. Какво да пишем - Сърбия или Югославия? По принцип и двете са верни, но да не би да засегнем с нещо съседите. Знаем се - тук, на Балканите, лесно се обиждаме. Пишем в крайна сметка "Югославия", а документите проверява служител със значка, на която пише "Сърбия".
Проблем с имената се появи и по-късно. Влизахме в Цариброд, а крайпътните табели указваха Димитровград - сякаш да напомнят за общото ни сръбско-българско преходно настояще. Доста опосканият пейзаж предизвика нечия носталгична въздишка: "Преди 20 години идвахме тук, за да си купим нещо по-хубаво, западно, италиански ботуши...". По-нататък обаче новозастроен луксозен "борчески" квартал напомни родната действителност и възвърна оптимизма ни за съседите.
Пътят отбива и се вие по ждрелото на Ерма през скални тунели и страховити навеси в изключително красива местност. Като че ли очарованието на природата е част от светостта на всеки манастир. Погановският не прави изключение. Проф. Елка Бакалова и доц. Георги Геров разказват за архитектурата и стенописите на църквата. Надпис над вратата сочи годината на изписването - 1499. През този век, считан доскоро за художествено безплоден, се активизират силно центрове като Охрид и Костур, изписват се множество - предимно манастирски - църкви, сред които тези в Бобошево, Кремиковци, Драгалевци, метохът "Орлица" в Рилския манастир и др. Погановските стенописи безспорно са най-представителни и качествени, вдъхновени от палеологовото изкуство, с уникални композиции (в конхите са изворите на премъдростта на св. Григорий и св. Йоан Кукузел), както и с типични за този кръг паметници изображения (на западната стена - св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат в молитвени пози един срещу друг). Стана дума и за най-близкия паралел на тези стенописи - Кремиковския манастир (1493). И разбира се, за прочутата Погановска двустранна икона, пренесена заедно с иконостаса в Народния музей в София през 1919 г. (тогава районът е в границите на България), която понастоящем е в криптата на "Св. Александър Невски".
Извън тези факти всичко е в сферата на хипотезите. За ктиторите Константин и Елена нищо не се знае. Най-разпространената версия е, че става въпрос за самостоятелния владетел Константин Драгаш и дъщеря му Елена, византийска императрица и предполагаема внучка на българския цар Иван Александър. Сръбски академици оспорват тази хипотеза - в района е имало и други владетелки с името Елена... От друга страна, в манастирския поменик (XVII век) фигурират имената на почти всички български царе, което говори, че манастирът може да е по-стар и да е обновяван няколко пъти.
След тази отдалечена във вековете и закътана в планините идилия попаднахме отново в днешните тлеещи гранични напрежения. Поводът - парадоксално - бе пак манастир, Суковският (1869), разположен сред равнина на половината път между Погановския и Цариброд. Игуменът разказа легендите за него: основан в IV в. (впрочем Константин Велики е свързан с тези места - роден е в Ниш), наблизо минава старият цариградски път, сегашната църква е поръчана от местния владетел Сали бей (самият той останал в исляма), посветена е на Богородица (като повечето в района). После обаче се появиха странни твърдения: фреските са правени от руснаци (докато в надписа над вратата се упоменават поименно двама зографи от Самоковската школа, а и самите стенописи напомнят тези в Рилския манастир); българите са рушали и грабили през войните, откраднали са Погановската икона и иконостаса (тук Елка Бакалова, надлежно превеждайки казаното от игумена, отново разясни тяхната история). После игуменът много гостоприемно почерпи целия автобус с кафе, някои даже изпихме по две. Пиейки второто, си мислех колко много се е изписало за дълбините на руската душа, а противоречията на балканската така си остават необхватни за литературата.
Последната ни спирка е Културно информационният център на българското малцинство "Цариброд". Спомняйки си скандалите при откриването му, попитах дали са се уталожили нещата. Не, напрежението продължава, но пък директорът и колегите му са ентусиасти. Разказват за проблемите на българското малцинство, за приноса му в културата (най-много са художниците), за програмата на центъра, за предстоящото откриване на филиал в Босилеград и т.н. Странен е този център - хем уютен (чувстваш се у дома си), хем изолиран (не забравяш, че си на гости); сред свои си, те са си вкъщи, но не съвсем; разбираш проблемите им, но малко можеш да направиш, защото те са ежедневието на друг живот (препятствието на границата става съвсем осезаемо). Затова когато в края на срещата дама от автобуса прочувствено изрецитира "Език свещен на моите деди", ми стана неудобно. Този родолюбив изблик безспорно беше искрен, но за мен неуместен. Патосът, "културно-масовата" тържественост някак не се връзват с толерантността и търпимостта - трудни отношения, особено на Балканите, градят се бавно, постепенно, с внимание и с много взаимно желание...

Диана Попова