Майсторът
на инсинуациите

Разговор с Александър Невзоров

Някога Александър Невзоров за 600 телевизионни мига разказваше за един ден на Русия от края на 80-те. За киноразказа за 4 януари 1995 година му бяха необходими 70 часа видеоматериал, пресовани след това в 7000-те секунди на филма "Чистилище". Най-известният и най-скандалният телевизионен репортер на последното десетилетие засне пълнометражен игрален филм за войната в Чечня, за събитията, които - според твърдението на автора - са ставали в Грозни в момента на щурмуването на града от руските войски.

- Александър, имам усещането, че по вас отдавна не са стреляли.
- В какъв смисъл?
- В буквалния.
- Това ви хрумна след като гледахте "Чистилище"? Хубав филм, няма що!
- А нима не ви е хрумвало, че у някои от буйните чеченски момчета, гледали филма, може да се появи желанието по свойски да се разправят с вас?
- Първо, филмът е сниман с участието на чеченски консултанти, второ, това не е политически филм. За мен тези игри останаха в миналото. Вече отдавна не съм проститутка, а солидна омъжена дама, вече не можеш да ме замъкнеш на пиацата.
Във филма чеченците имат точно същата роля, която имаха в реалния живот. Във всеки случай аз не ги изкарах по-лоши, напротив, може би дори леко ги поукрасих. Наложи ми се да добавя драматургия. Според законите на киното е необходимо да имаш две пълноценни противоборстващи страни, иначе няма да се получи конфликт.
- А какво добавихте към образа на руснаците?
- Нашите бяха не по-малко жестоки, но за мен си остава загадка за какво се сражаваха и геройски загиваха в тази война руските войници. Ясно е какво караше чеченците да извършват подвизи, но какво подбуждаше нашите?
- Говорите за законите на игралното кино, но филмът повече прилича на документален.
- Това е известен похват, достатъчно е да си спомним "Взвод" на Оливър Стоун. Аз само поех щафетата. Между другото, към подобен документален похват обикновено прибягват хората, които добре познават темата. Трябва да преминеш през месомелачките на военните конфликти, за да имаш ясна представа как мирише всичко това.
- Мирише? Тук е по-уместна друга дума.
- Съществува понятието "амбр де гер" - аромат на войната. За онези, които познават войната, тя никога не смърди. Въпросът е в това, възможно ли е, бидейки вменяем човек, да изпитваш удоволствие от този аромат? Мисля, че все пак е възможно.
- Хайде да преминем към личния аспект. Това не дразни ли вашето обоняние?
- Изглежда, не. Но на мен ми е трудно да говоря за себе си, тъй като за разлика от войника, който не е длъжен да обича войната, мен професията ме принуждава. Всичко е просто: репортерът е обречен да живее с онази тематика, с която си има работа, иначе няма да бъде убедителен. Това е парадокс: само ако обичаш войната, можеш да покажеш цялата й отвратителна същност. Наистина, трябваше да заснема този филм, за да осъзная доколко мразя войната. Та това е изпитание не само за онези, които стрелят. И важно е да се помни, че чистилището е само преддверие, истинският ад предстои...
- Тематиката, за която говорите, е кръв, откъснати ръце и крака, вътрешности, омотани около танковите гъсеници?
- Не, това не са само изсипващи се черва. Не трябва да се обеднява палитрата на войната. В нея има и феноменално по сила усещане за братство, свобода, усещане, че ти самият си нужен; с една дума, всичко това, което толкова често не достига в обикновения, мирния живот. Между другото, спорен е въпросът къде има повече мръсотия - във войната или в бита.
- С една дума - от показаното на екрана не ви ли се мержелееха кървави момчета пред очите?
- Вие бъркате: това е при Пушкин в "Борис Годунов". Не трябва да ме обвинявате в жестокост. Най-кръвожадната сцена във филма е, когато чеченците колят овца. Аз изрязах този епизод при монтажа. А онова, което хората могат да си причиняват един на друг, с това не можеш да ме изненадаш. Няма по-порочно животно от човека. Баналността на войната се заключава именно в това, че смъртта се превръща в норма.
Разбирам защо говорите за документалистиката. Аз съм просмукан от мириса на войната, трудно ми е да премина към създаването на художествени образи, паметта постоянно ми подсказва реални факти, конкретни хора - живи и мъртви. На екрана сякаш реконструирам онова, което съм видял, в което съм участвал. Да речем, филмовият герой-танкист си има прототип - Игор Григорашченко. Познавах добре това момче, той загина в ръцете ми. Наистина, в живота всичко беше по-прозаично: никой не е разпъвал Игор жив на кръста. Аз дори избирах актьор, който външно да прилича на Григорашченко. Сигурно документалните подробности не са нужни на зрителите на "Чистилище", но ми беше по-лесно да работя, когато разпознавах лицата на героите.
Между другото, в едно вестниче написаха, че съм представял военната хроника за игрален филм. Навремето ме упрекваха, че режисирам документалните снимки. Тогава 12 филмови дейци, включително и Станислав Говорухин, подписаха писмо, в което твърдяха, че подменям фактите ...
- Кръгът се затвори?
- Така излиза. Убеден съм, че между игралното и документалното кино няма никаква разлика - нея я измислиха дилетантите, които не могат да правят нито едното, нито другото. Вижте същия този Говорухин, който в продължение на толкова години с лекота прескача от един в друг жанр. И в двата случая той използва стандартни методи и като че ли се получава доста добре. Та нали целта винаги е една: да накараш хората да съпреживяват, да плачат, да се смеят, да се ужасяват, а пък как си съумял да го постигнеш...
- На екрана има толкова кървища, че не можеш да не се ужасиш. Сигурно сте изхабили тонове заместители?
- Какви заместители? Кръвта беше истинска! Не изпадайте в шок, доизслушайте ме: бях се разбрал с кланицата и на снимачната площадка ни докарваха прясна кръв от заклани животни. Само върху лицата слагахме грим, а всичко останало си е кръв, не боя.
- Понамирисва на вампиризъм.
- Нали ви казвам, че се стараех да постигна максимална достоверност. По същата тази причина поканих и чеченци като консултанти.
- Това участници в бойните действия ли бяха?
- Не, представители на диаспората, живеещи в Петербург. Когато научиха, че се каня да снимам филм, отначало изпаднаха в див ужас, а после много внимателно започнаха да следят да не засегна националните им чувства. А аз исках показаното на екрана да съответства на действителността. Между другото, чеченците дадоха висока оценка на "Чистилище". Те, разбира се, казаха, че съм първостепенен мерзавец, но признаха, че няма за какво да се обиждат. Затова пък някои представители на руските специални служби се почувстваха оскърбени. Аз не съм изненадан. Филмът е такъв, че да го смятат за коз в своята колода не могат нито чеченците, нито руснаците. Затова и реакцията е съответна: на едните им стигна мъжество да погледнат истината в очите, на другите - не.
- Това, че Министерството на отбраната ще ви предложи да купи изстреляните гилзи по един долар парчето, не ви ли изненада?
- За гилзите ме упрекваха още преди прожекцията, когато моята репутация в очите на военните не беше неопетнена. Фактът, че Министерството на отбраната всъщност отказа да ми помогне, поставяйки анекдотично гнусни условия, само ме зарадва, понеже ме избави от... не от необходимостта от любезни комплименти по техен адрес - това нямаше да го има при каквито и да било условия - но дори от резервираност по отношение на нашето командване. Та нали аз снимах филм не за бездарното ръководство на бойните действия, а за подвига на войниците. Генералите от Арбатския площад не ме разбраха, затова пък всички останали, включително и Министерството на вътрешните работи, се съгласиха да ми помагат. Момчетата от специалните части много ни помогнаха, някои от тях дори заместваха каскадьорите по време на снимките.
Случваха се и забавни епизоди. Един път имахме ужасен ден: май че Виктор Анпилов беше повел нанякъде своите орди, затова бе дадена заповед, която забраняваше на военнослужещите да напускат с оръжие разположението на частите си, а аз трябваше непременно да заснема сцена с участието на снайперисти. Какво да правя? Обадих се в една неформална организация и им казвам: "Момчета, трябват ми две есведета".
- Какво е това?
- Снайперистка винтовка на Драгунов с утежнена бойна оптика.
- А кого наричате "неформали"?
- О, господи, една банда, разбира се! С една дума, те ми докараха две есведета направо на снимачната площадка и дълго мънкаха: "Глебич, имаме големи проблеми с халосните патрони..."
- И вие стреляхте с бойни?
- Наложи се. Слава Богу, на другия край на изстрелите нямаше живи актьори, затова всичко мина спокойно. За щастие, ние практически успяхме да избегнем "производствените травми" по време на снимките. Най-големите жертви бяха разбитите до кръв носове и една изкълчена ръка. Веднъж един каскадьор се сгромоляса от третия етаж извън предпазния дюшек и аз си помислех, ето, това вече е краят. Нищо, отърси се и продължи по-нататък. А мен ме "улучи" един ден в основата на носа парче от взривен телевизор. Доста голямо парче, можеше и да ми откъсне главата.
Щом стана дума, по време на снимки ние доста стреляхме с бойни патрони. Например, светещите куршуми на екрана не са компютърни, а истински. Куршумите така драскаха и свистяха по бронята, че чак ушите ни пищяха. Наистина снайперистът, който участваше в снимките, бе позеленял от вълнение, но ръцете му не трепереха. Все пак да стреляш с бойни патрони, когато наоколо тичат хора, не е лесна работа. Само не казвайте пак, че така не е прието. Ние всичко правехме така, както смятахме, че е нужно, а не както му е редът.
- А вие докосвахте ли се до оръжие на снимачната площадка?
- Аз вече съм се настрелял. Впрочем, един път озверях и изпразних пълнителя на "Калашников" в една врата - скъсаха ми нервите с туткането по декорите за кадър, в който ми трябваше врата, надупчена от автомат, и аз реших да им помогна. Оказа се, че АКМ прави малки, спретнати дупчици. Казаха ми: "Ето, нали виждаш, Глебич". Тутакси към нас се приближи един чичко с длето и бормашина и изработи във вратата такива дупки от куршуми, за каквито един автомат не би могъл да си мечтае. Тогава разбрах, че не всичко автентично има право на съществуване в киното.
- Чух, че бюджетът на вашия филм е доста солиден. Цитираха ми цифрата един милион долара.
- Гълъбче, ама вие направо се подигравате с мен! Един милион - това пари ли са, според вас? Питайте специалистите, те ще ви обяснят, че моят филм изглежда много по-скъп от един милион долара.
- Да, ако се съди по купчината напълно сносни коли, изпотрошени на снимачната площадка.
- Ние унищожихме 53 коли, които бяха в движение. Толкова са, без да броим танковете, бронетранспортьорите и другата техника, която можеше още дълго да се използва. Например, заради един епизод се наложи да изгорим три автобуса.
В случая няма на какво да се учудвате. Това е нормално при такава работа. Та аз не разсъждавам по стереотипите на съветското, или, ако искате, на руското кино. Абсолютно не вярвам в него и не изпитвам към него никакъв интерес. И много от нашите актьори са ми безразлични. Каква е тази звезда, която, притежавайки лице на герой, по интелигентски потреперва при всеки изстрел? Затова аз снимах във филма момчета, преминали през армията, а за ролята на главния чеченец поканих Дмитрий Нагиев от Петербург, когото познаваха в града като водещ развлекателни телевизионни програми, шоумен и комик. В "Чистилище" Дима се изяви в съвсем друго амплоа.
Сега започвам друг проект, нов филм, и отново планирам да мина без известни, често снимани актьори, макар че усилено ми ги натрапват. Е, не мога да ги гледам, не мога! Чувствам как от тях лъха на "Свема". Всички наши кумири само изглеждат съвременни, а цялото им същество е съветско. На мен това не ми е нужно. Уморих се от съветската естетика, нашето кино ми е опротивяло: само като видя "Жигули" в кадър - и край, изключвам телевизора. "Жигули" и киното са несъвместими. Това са различни цивилизации. За съжаление, лицата на много руски актьори са все същите "Жигули"...
А аз искам да правя истинско кино. И споменатият от вас един милион долара - това за мен е нищо, той дори не може да бъде отправната точка. Разбирате ли, киното не се дели на скъпо или евтино, то е или доходно, или не. За "Чистилище" вече има двадесетина заявки от различни страни, но филмът засега не се продава. Правата му принадлежат на ОРТ.
- Вие позволихте на други да определят съдбата на филма, така ли?
- За мен беше важно да го заснема. Отначало смятах, че един филм ще е достатъчен, за да разкажа всичко, но виждам, че съм сгрешил. Според условията на договора аз не мога да разкажа сюжета на своя следващ филм, мога само да кажа, че той ще се казва "Второ пришествие". Това също ще бъде филм-шок. Искам да се заключа в кулата, наречена "Кино", и да не излизам никъде. Повече няма да поведа подире си тълпи, пътят към трибуната вече не ми е интересен. Повтарям, аз съм омъжена жена и няма да проституирам.
- Брачният ви договор с киното е подписан завинаги?
- Засега само се разведох с предишния си живот, напуснах пиацата. Престоях там по-дълго от всички и по-успешно от всички и вярвам, че никога няма да възникнат непреодолими обстоятелства, които да ме накарат да се завърна там. Та аз работих твърде много.
- Тоест, отдавахте се на всички безразборно?
- Не, винаги имах свободата на избора. Наистина, през последните години, когато се съгласих да бъда водещ на програмата "Дни" в ОРТ, ме държаха вече доста изкъсо. Преди не ми се е случвало да бъда вързан с такова количество синджири и нашийници. Разбрах, че моята епоха на волен репортер си е отишла завинаги. Отвратих се и от това, как тъпчех чуждите репутации, как осакатявах живота на хората...
- Разкайващият се Невзоров - това е нещо ново.
- Нали настоявахте да бъда откровен... И на престъпността й отворих вратите, като романтизирах криминалния жанр в телевизията. Страхувам се, че взривът от криминални престъпления в страната се дължи на средствата за масова информация - почти 70%.
- С помощта на киното сте решили да измолвате прошка за греховете си?
- Аз още съм депутат в Държавната Дума, но повече няма да се кандидатирам. Политиката ми опротивя, макар че не успявам съвсем да се отстраня от нея - оставам консултант на някои отговорни лица. Къде да се дяна, щом Русия засега не е родила друг такъв майстор на провокациите и инсинуациите като мен.
- Ама вие си давате много скромна оценка.
- Обективна. Аз, както и преди, разработвам кампании по дискредитирането и отстраняването от арената на един или друг политически играч. Наистина, не го правя по убеждения, а заради поддържането на онези особени отношения, които са по-скъпи от парите, и, всъщност заради самите пари. Такива поръчки са добре, много добре платени.
- По-добре от киното?
- Чрез тях могат да се печелят пари за кино! На мен ми дават онази сума, която искам. И после, повтарям, не всичко се определя от количеството на банкнотите. Влиянието, близостта със силните на деня струва скъпо. Наистина, аз никога не ставам нагъл, не надувам цената и не задавам излишни въпроси. Това може да се окаже вредно за здравето. За щастие, засега не ми се налага да мисля откъде да намеря пари за снимки. Партньорите разбират, че Невзоров е име, което гарантира намирането на средства. Мога да снимам филм, без да се замислям особено дали той ще оправдае разходите. Първият филм всъщност се оказа авторска работа, слабо оцветена в комерсиални тонове. Това ме устройва. Сокуров изведе гениалната формула: комерсиалното кино се отличава от авторското по това, че не може да си позволи конфликт със зрителя. Авторското пък не е длъжно да помага да го гледат.
- Не ви вярвам. Посочете ми човек, на когото е безразлична съдбата на неговото произведение.
- Няма да правя нищо само заради парите или по принуда. Свободата над обстоятелствата е най-добрият избор. Аз съм в състояние да изкарам всякаква сума, необходима, за да живея. Друг въпрос е, че апетитите ми не се увеличават и аз не се превръщам в роб на бита. Все същият занемарен кабинет, никакви дългокраки повлекани в приемната. Оставам в същата мила редакционна мизерия, в която някога започвах.
- Макар че, виждам, от стените са изчезнали мечовете и ризниците. Предадохте ги в музея, или ги закарахте вкъщи?
- Да не би да съм толкова лош, че да мъкна такива вехтории вкъщи? Тези щитове и мечове са символи, сложно е да живееш, заобиколен от тях. Аз съм враг на условностите. Ако не ми е нужен европейски офис, за какво да го правя? И костюми не обичам да нося. Единственият моден атрибут, с който се обзаведох, е мобилният телефон. И той, според мен, е съвършено неприлична вещ, присъща на дребните чиновници. Хората с достойнство не трябва да се суетят с тези слушалки. Мобифонът е необходим, вероятно, два пъти в живота, а звъни по десет пъти на час. Аз моя винаги го изключвам...
- Запазихте ли любовта си към оръжието?
- Тя никога няма да изчезне. Бойната стомана предизвиква удивителна гама от чувства. Но осъзнаването на това, колко нещастия предизвиква тази възхитителна вещ, поражда отвращение към нея.
- Така и не ви върнаха личния пистолет, връчен от покойния министър Пуго?
- А аз не съм ги молил. Отначало помпозно ми връчиха оръжието, а сетне също така помпозно го конфискуваха. Ами нека. За какво ми е то? Вече не ходя на лов, не стрелям по животните. Не мога да се насиля. Моите момчета записаха компютърна игра, в която подскачат зайци, а ти трябва да гърмиш по тях, но аз заповядах да я изтрият, по дяволите.
- Може би сте станали вегетарианец?
- Дотам не съм стигнал, но предпочитам да си почивам в обществото на животни. За щастие, нямам апартамент в града, затова мога да живея на вилата.
- А къде се дяна апартаментът в Петербург?
- Подарих го на сътрудничката си, която нямаше къде да живее.
- Струва ми се, че преди това вие направихте същото и с депутатския апартамент в Москва, предоставяйки го на семейство на бежанци?
- Аз се отказах от жилището, а на кого са го дали, не е моя работа. Не ми пука. Или трябваше да се поинтересувам, за да се фукам после в интервюто със своето благородство? За всичко - освен професията и животните - съм пълен непукист. Парите, външният вид, престижът - всичко това е суета. Спомням си как отидох в Кан и там ми свиха подплатата на омоновската* ми канадка. И това се нарича фестивал! Сега отново ме канят в Кан на някакъв пореден фестивал, но аз ще се постарая да направя всичко възможно, за да не отида, както не отидох в Холивуд по покана на компанията FOX.
- Ох, Александър, как обичате красивите жестове!
- Просто нямам време да се занимавам с глупости! Трябва да довърша проклетия сценарий на втория филм и да започна снимките, преди да се пръкнат зелените листа по дърветата - това е важно заради сюжета. Искам да правя по един филм в годината. Какво от това, че не бях в Холивуд, аз дори не заминах за Виена, а това е единственото място, за което винаги е копняла душата ми! Та там има школа за езда. Бяха ми обещали, че ще мога да поуча, да потренирам.
Така де! Хайде да поговорим за животните. Аз бих си взел невероятен брой различни създания, но, за съжаление, нямам тази възможност, няма да се справя. Имам два коня, три кучета и котка. Абсолютно ветеринарен живот: ту някому му избиват зъбите с копито, ту някой е изпохапан и с рани по лапите... За щастие, и жена ми е същата - обича животинките. Най-главният ни пес е 80-килограмовият таджикски дахмарди** на име Алабай, който не признава никого освен мен, жена ми и тъщата. На портичката пред къщата имам табелка: "Лечението, протезирането и погребението на посетителите не се заплаща".
- Излиза, че Алабай е вашият телохранител?
- Такъв си е. Никой специално не го е насъсквал или обучавал. Той по рождение мрази цялото човечество. И добре прави, между другото.
- По този въпрос вие сте солидарни с него?
- Абсолютно! А още - Алабай си има две жени: немска овчарка и мастиф.
- С една повече от вас...
- На мен една ми стига. Аз по принцип не вярвам, че жената може да бъде умна, както не вярвам, че котараците разбират от математика. Но или Лидия е великолепен имитатор, или аз някои неща не разбирам в този живот. Жена ми е дяволски умна и това ме кара да подозирам, че и жените притежават мозък.
- Не е ли съпругата ви тази, която ви превъзпита?
- Лида е тихо малко момиченце на 24 години. Ние сме заедно вече достатъчно дълго, шест години. Как тя би могла да ме превъзпита? Сигурно за начало би ме вкарала в някой фризьорски салон или би сменила гардероба ми. Но това не се случи. Тя разбира, че да живееш в хармония е по-важно и по-ценно. Нали ви казвам, че е умна.
- Аз и не споря. Но малко трудно свързвам "хармонията" с вашата персона.
- Сигурно като страничен наблюдател виждате по-обективно. Пък и аз се промених по отношение на някои неща, станах друг. Но "амбър де гер" още не е изветрял от дробовете ми, това ви гарантирам.

Разговаря Андрей Ванденко
Premiere, бр. 1, 1998 г.

Превела от руски Наталия Стоянова

________________
* омоновка - камуфлажно облекло на специалния отряд за борба с тероризма (ОМОН) - Б. пр.
** дахмарди - кавказка порода куче