Към по-висш етап

Свършват отпуските на основните и дори традиционни телевизионери - следователно основните вестници (традиционни най-вече в своя интерес към клюката) отново ще се изпълнят с материали за техните вечни вътрешно-видово-телевизионни борби, които, колкото по-силно се разгръщат навътре, толкова по-гладки, равни и (привидно?) спокойни телевизионни продукти произвеждат навън. Нещо като мъртво вълнение, защото, нали, за баналната дейност подхождат предимно такива сравнения. Проблемът, колкото по-интересни са вътрешните схватки, толкова по-досаден се явява външният продукт, може би подвежда в доста отношения и вероятно в крайна сметка такъв извод не би трябвало да се налага произволно тук и там, но в случая с българската и особено с националната телевизия, това си е отработено правило, дори патент. Един особен облик без облик, или по-точно проява на последователен характер без облик. Дали последователното, твърдото безличие не е всъщност крайната изява-изчезване на лицето? Втвърдяването на празнотата, крайното изпълване на празнотата с празнота е нейно крайно олекотяване; безкрайно твърдият и безкрайно лек ефир е вероятно последната мечта на човешкия дух, връх на неговите психически и технологични възможности. У нас той вече е постигнат, следователно можем да очакваме неизбежния срив и в нивото на тази компетентност. Накъде и докъде - никой не знае.
Вътрешнотелевизионната лятна новина, която не е новина, но всъщност така трябва и от която ще има съответните вътрешни последици и напрежения, които ще се изразяват в още по-блестяща външна гладкост на предаванията, е отказът от оставка на самия генерален шеф Иван Попйорданов. Това не ни изненадва никак дори на битово ниво. Бихме могли да определим случая като известно облагородяване в темата "оставка", въпреки че съвсем не е благородно да се отстъпва от лични позиции. По-рано у нас не даваха оставка, преди да я поискат. Сега вече я дават, за да си я вземат обратно. Така приближаваме заветния миг, когато някой неизбежно ще си хвърли оставката, без да си я прибере. Или поне така ни се иска. А всъщност докато траят тези разсъждения, Попйорданов пак може да си подаде/да си е подал оставката. И да си я вземе/да си я е взел. Всъщност, да не си си я вземал; да си я е взел. Пак в рамките на бита ще кажем, че всеки дава, за да вземе. Но ако се извисим някъде над битовия морал, ще забележим, че последователният, твърд и следователно безлик характер не може да постъпва другояче. Той първо трябва да прояви още твърдост, измъквайки се от общото гладко и безлико-леко втвърдяване, значи олицетворявайки се. Но после, заплашен тъкмо от придобиването на лице и излишна някаква тежест, и защото върховното лице е безлико като самия Бог, той, връщайки оставката, сам премахва лицето си, освобождава се от него и издърпа втвърдената структура на телевизията към още по-леки и безлики висоти. Следователно и вътрешнотелевизионната борба се измъква на един по-висш, по-твърд и по-лек етап. Висш и последен?

Ромео Попилиев