Нечетящият читател

Една статия на Александър Кьосев1 казва толкова вярна мисъл за българското четене, че би могла да се превърне в мото и за масовото, и за критическото четене: "Склонност да се почита, а не да се препрочита". В случая ще ни занимава не толкова прочитането, колкото почитането. У нас - устойчива традиционност или мода, всесилна в кратката си хватка, породена от комплекса да бъдеш актуален, модерен, читател "на ниво".
Почитането в българския си вариант е нещо специфично. Почитат се автори и текстове, защото изначално ни е внушено, че са институции на българската литература. Както доскоро се казваше за даден автор: "Майка му пяла народни песни". Такъв почтителен прочит обикновено носи привкуса на майчиното мляко и се гради най-вече върху емоционалната подсъзнателна памет за някакъв вълнуващ миг. Преди време телевизионни репортери спираха на улицата граждани и ги молеха да изрецитират (ама целите!) класически български стихотворения. (Впрочем същият експеримент скечово бе разигран и в предаването на Тодор Колев "Как ще ги стигнем..."). Хората подемаха творби на Ботев, Чинтулов, Вазов... и обикновено спираха след първия или втория куплет. Повече не знаеха, но затова пък бяха съвсем убедени, че това са сакрални текстове, заслужаващи единствено възхита и уважение. Четенето на стихотворенията беше застинало в един емоционален миг, който блокира всякакви възможни анализаторски и преоткривателски аспекти. Емоционален миг на неоспорима и немотивирана национална гордост. Българи сме! И читателят просто умира, без да открие нищо повече от тази истина. Почитайки, не познавайки. Всъщност нечетящ.
Такова почтително четене-нечетене не е нито толкова смешно, нито опасно-манипулативно, защото се прилага към институционализирани (т. е. проверени от времето и опита) автори и текстове, които осигуряват границите на етническата ни култура. Манипулативните възможности на това четене са напълно доброволни, защото целта му е сантименталният сладостен миг на гордостта, която тушира старо-вечни митове за херметичната ни национална самодостатъчност. При такова четене-нечетене художествените текстове се реализират не в интимните пространства на отделния четящ субект, а в гигантското поле на националната идентичност, която се нуждае от твърди жалони - да я бранят от разпад, от индивидуализиране на колективните ценности. Почитането е масовизирана, колективна дейност, крайно повърхностна в знаенето си, но много удобна за възпроизводство на национална идентичност.
Манипулативността на почитането става опасна с желанието за модерност (заменено в интуитивните си пластове просто с модност), за актуална комуникативност, за вписване в наложили се конюнктури, които носят белега или на партийна идеологичност, или на снобска престижност. Или пък на инерционно-безсилно влачене след колективни устни разговаряния, известни в българското културно пространство като вербално сбъдване на света - там ако днес кажеш едно, утре можеш да твърдиш обратното и нищо от това. Независимо поради коя от изброените причини се почита, това четене си остава нечетене, защото освен емблематичните имена на автори и произведения, то пак не знае защо именно нещо се харесва или не харесва. Прочетеното се оказва крайно несвободно от външни ситуации, манипулиращи четящия субект до такава степен, че той става отново фигура на колективността.
Дали българският читател, както казва Пламен Дойнов, ще се скрие зад вестника, в библиотеката или в автора2, той пак е плод на колективни дискурси, които оценяват според външни механизми, а не според личен, индивидуален естетически избор. Такова четене е видимият финал на литературните моди. А модите, както се знае, бързо се сменят, което води до прекъсване връзката между субект и обект, т. е. между четящ и творба (творби, творчество, периоди). Това, което модата е обявила за различно и естествено е провокирало у читателя почитане, лесно пропада, но и лесно препраща читателя към следващо различно. Излиза, че в този механизъм вечен е читателят, който прочитайки мода след мода, е все актуален, диалогичен, сигурен в колективните ситуации, знаещ емблематични имена и заглавия, но дълоко в себе си неразбиращ защо ги почита. Също като някое кривокрако момиче, което слага минижуп, за да е модерно, без да проумява, че точно това на него не му е нужно. Финалът на такова четене са критически статии, пълни със списъци на актуални литературни имена, без естетическа мотивировка на избора им, без анализ, без познаване на цялостната текстова тъкан на почитаните обекти дори. И всички нещо харесват, и всички нещо тачат, но реално познават текстовете съвсем малко, или пък са ги прочели бързо-бързо, само за информация. Отново четене-нечетене.
Ако отправим съвсем конкретен въпрос-молба: "Защо харесвате даден съвременен автор? Изрецитирайте нещо от него!", и масовата публика, и голяма част от действащите критици биха се спасили с общи приказки, чието сърце са тъкмо колективните конюнктурни литературни дискурси, породени от външни обстоятелства. "Чух, че..." е архетипът на такова четене-избиране, което се ражда от колективната мълва, от дочуването на това кое е модно, престижно, актуално, кое - срамно, неудобно, неизгодно. При установената литературна класика читателската опозиция "почитане - непочитане" почти не се състоява, защото индивидуалното лично четене инерционно и съвършено повърхностно е изтеглено към почитането на сакрални текстове (ужас обзема, например, голяма част от българските учители, ако чуят, че техните питомци са прочели!, но не никак не са харесали определен класически автор. Даже не ги питат защо, а бързат да им обяснят, че това е срамота).
При специализираното критическо четене "почитането - непочитане" се разтваря в рационалност, в логически обигравания на филологически дискурси и рядко се допуска естетическото, интуитивно потъване в текста. Щом захващаш да анализираш даден текст, това принципно означава, че го почиташ, сиреч забелязал си го, заинтересувал те е като критическа възможност да препрочетеш, но не и да превърнеш текста в духовен обект, който постоянно и постоянно да препрочиташ, без да успееш да завършиш четенето. Българските критици често почитат автори и творби, като ги прочетат един път (т. е. напишат един път за тях). Те смятат това четене за окончателен жест. Почитането се оказва не вътрешна индивидуална убеденост, а еднократна бърза и окончателна оценка на естетически или литературноисторически факт, здраво обвързан със ситуацията, в която се случва четенето. Оценката е принципно исторически и филологически вярна, но без връзка с дълбинните нива на насладата от текста, която никога не може да бъде окончателна.
При съвременната литература българското почтително четене рядко позволява на автора "да умре", т. е. да отсъства от четенето. Точно обратното, фигурата на автора - облепена от конюнктури, моди, заемани постове, публицистично-публични жестове, натрапливо присъствие по медиите, обрастнала с клюки и дочувания - провокира почитането, неотменно водено от желанието на четящия субект за актуалност, за "сега" на неговата оценка. Така автор и читател се оказват в общата клопка на модността, чието бързо стареене помита с лекота и двамата.
"Ганковото кафене" е и физически, и психологически фокус на едно изначално вербално почитане или непочитане при четенето, метафора, от която се оттласква оценката, положена върху "дочуто", "припомнено", "сегашно". Все смътни ситуации на четенето, без прецизирани и изживени личностни граници, които предизвикват категорични реакции "за" и "против" - но без собствена, промислена мотивираност. "Ганковото кафене" е възможност на колективното четене, при което текстовете имат изисквания към читателя дотолкова, колкото да се парира културната множественост при тяхното възприемане и прочитането да се превърне в единственост на сегашния момент. Конфликтите между "стари и млади", между "модерно и немодерно", между институционализирани чрез биографията си автори и бивши такива, се оказват съвсем не конфликти, а просто повърхностни мигове на съпричастие с литературата, водещи индивидуалните територии единствено към колективни оценъчни фрази. Именно фрази - откъслечни, неразгърнати в мисълта и убеждението си защо именно едно нещо трябва да се почита, а друго да не се почита. Читателска пълнота в "сега" и читателска празнота в "бъдеще". Едно бъдеще, което явно не може да се състои, защото корените на четенето са засети плитко, толкова плитко, че читателят се разпада пред смислите на произведението. Разпада се тъй, че умира, и бъдещето не може да го цитира. Почитането се е оказало ниша за моментно окопаване в оценъчната сигурност на овъншностеното "сега", но едновременно с това и повратливо-изменчива величина, всеки миг готова да произвежда нови и нови фаворити, но и всеки миг готова да се отрече от тях.
Както неотдавна сполучливо бе казал Радой Ралин, безпомощността на художника често се прикрива с "новите дрехи на царя"3. В нашия читателски случай те по-скоро отъждествяват процеса на четене с поредната литературна мода.

Антоанета Алипиева

_________________
1
. "Антиутопия за българския читател", в "Общуване с текста", С. 1992.
2. "Скриването на читателя", в: "Литературен вестник", бр. 11, 1998.
3. В. "Литературен форум", бр. 15, 1998