Любовни
страсти и провали

Любовта е лудост
се проведе за шести път от 28 август до 3 септември във Фестивалния и конгресен център - Варна. Въпреки че през юни там от три години се организира и международен фестивал на детското кино, варненци са влюбени във филмите за страсти и неволи, изневери и безсъници, полети и провали...

Журито с председател Андре Кютерик (Белгия) и членове - българските актьори Параскева Джукелова и Борис Луканов, гръцката режисьорка Стела Белеси и японският продуцент и сценарист Тацуо Яматани, присъди следните награди:
"Златна Афродита" - на "Хладнокръвен", режисьор Марк Уолис Володарски (САЩ);
Награда за мъжка роля - на Джейсън Пристли за участието му в "Хладнокръвен";
Награда за женска роля - на Роман Боранже за участието й в "Апартаментът", режисьор Жил Мимуни (Франция-Италия-Испания).

Сдружението на българските кинокритици даде своята награда на "Тангото е тъжна мисъл, която се танцува" на Пуриша Джорджевич (Югославия).


"Любовта е лудост" '98 бе обрамчен от две щатски екранизации от 1997-ма - "Лолита" на Ейдрън Лайн по Владимир Набоков и "Хиляда акра" на Джослин Мърхаус по Джейн Смайли. Помежду им изгледахме още 12 филма в конкурса и 19 в съпътстващите програми "Блясък от световните екрани", "Ехо от големите филмови фестивали" и "Знаменити екранизации". За разлика от минали години, този път в афиша нямаше заглавие, пристигнало специално за фестивала, а щатските, предоставени от разпространителските фирми, бяха цели 6. Затова пък по традиция присъствието на българските звезди компенсира оскъдието на чужди гости - с филми дойдоха само класикът Пуриша Джорджевич с "Тангото..." и младокът Мурад Ибрахимбеков с "Мъж за млада жена" (вж. "Култура", бр. 4 от 1998). Всеизвестно е, че големите отсъствия на "Любовта е лудост" - на екрана и извън него, независимо от инфарктните усилия на организаторите, са проекция на финансовата ситуация в страната ни. Е, за пореден път станахме свидетели на магическите възможности на Илия Раев (директор) и неговите хора, на Александър Грозев (художествен директор) и неговите амбиции, да сътворят купон - както за публиката, така и за гостите.
Започна се с "Лолита" - забранената в САЩ като "порнографска" екранна версия по романа на Набоков с Джеръми Айрънс и Доминик Суейн. Разтеглен като дъвката в устата на митичната нимфетка, филмът пресъздава греховните страсти на Хумберт и другите сред пошлостта на мотелна Америка с патетична вярност към романа. Френетичната болезненост в изражението на Джеръми Айрънс разгонва досадата доколкото може, подкрепяна от натрапчивата фриволност на Доминик Суейн, но 137 минути, белязани с иронична недостатъчност, превръщат гледането в каторга, а финалът без напън отвежда към дългото отмъщение във "Фатално привличане" на същия Лайн. Невъзможното помирение между американската кичозност и европейската перфидност, независимо от отвъдокеанските мераци, на екрана се материализира чрез поведението на Мелъни Грифит като майката на Лолита - бляскава смесица от безмозъчна еуфория и примамлива телесност. Но тя рано си изиграва ролята и уискито й остава недокоснато. Изпива го съпругът й Хумберт, пред когото вече няма препятствия за притежаването на Лолита. Педофилските му страсти се разразяват на екрана толкова изтънчено, че дори вулгарното на моменти излъчване на Доминик Суейн не намеква за порнография. Всеизвестна е закачката на Граучо Маркс: "Ще прочета "Лолита" след шест години", тъй като героинята е на 12, но да се чудиш и маеш на днешните американски разпространители-пуритани... А навярно привиждат в англичанина Ейдриън Лайн, автор и на еротичната "библия" на 80-те "Девет и 1/2 седмици", заплаха за морала на средния американец - с непоколебимост, достойна за независимия прокурор Стар. Не съм гледала "Лолита" на Станли Кубрик (1961). Само съм чела, че филмът адвокатства на Хумберт. Щеше да е фестивална находка, ако го бяха показали във Варна.
Що се отнася до порнографията, "Буги нощи" на Пол Томас Андерсън дълбоко нагазва в нейните изкушения и табута. Филмът проследява историята на младежа Еди Адамс, който става порнозвезда благодарение на своята свръхмъжественост. Попадаме в свят на оргии и сантименти, на безвкусица и дрога, където героите се движат като екзалтирани марионетки. Затвореното "комунално" общество на американската порноиндустрия от 70-те е представено не само като алтернатива на скучното достопочтено живуркане, но и като тепих за отстояване на "изкуството" в този тип кино. Смешно, разбира се, но отново прекалено дълго. Сюжетни линии се овъртолват в апокалиптичен ребус на сладостта от заниманието с темата - на "Буги нощи" му липсва отстранение поне на крачка, за да стане наистина сериозен филм.
Минути след прожекцията попаднахме в крайморското имение на Августин Пейчинов. След рокерите, и кинаджиите бяхме почерпени с шампанско, пъпеши, палачинки и други лакомства сред кули, кулички, куполчета, стрехи, басейн, "партенон" с развени копринени завеси, догове и яки момчета... Архитектурната еклектика е толкова агресивна, че дори те стопля в нощния студ - в края на краищата тя е нечия сбъдната розова мечта. И се чувстваш като статист в пошла холивудска вакханалия. Особено ако не обичаш шампанско. Възможно най-адекватното продължение на "Буги нощи".
С "Кама Сутра" на индийката Мира Наир конкурсната програма продължи протяжните занимания с телесността, нейните съблазни и последствията от прегрешението. Не си мислете, че филмът е наръчник за сексуални пози - не, той е нещо като живописен феминистки прочит на хетеросексуалните влечения и табута. И по своему е новаторски, като имаме предвид, че до 1983-та милувките в кадър били забранени в Индия.
Затова пък европейската продукция "Апартаментът" помита хедонизма на другите филми. Париж и младите му обитатели - кой просперира, кой бленува, кой гнусни мрежи плете... В крайна сметка невинна красавица (Моника Белучи) става жертва на некрасива подлярка, луда по нейния Макс (Венсан Касел). Изграден върху ретроспекция и днешност, филмът е любопитна вариация на тема "съдбата в ролята на другия". И е безумно френски - от кафенето, през интериора до любовните рокади. Независимо че Роман Боранже е добра актриса (помните ли я в "Диви нощи" на Сирил Колар, и там героинята й беше агресивна натрапница?), Венсан Касел - истински поет в сравнение с хулигана от "Омразата" на Матийо Касовиц, а Моника Белучи - омайница а ла младата Изабел Аджани, "Апартаментът" е безутешно мизантропски филм, за да е симпатичен.
Затова пък "Нели и г-н Арно" на ветерана Клод Соте с Емануел Беар и Мишел Серо е топъл, но скучноват - възрастен мъж се влюбва в секретарката си, а тя се чуди кого да избере от поне тримата млади мъже край себе си. Но дори и в досадата се хващаш за детайли и следиш безропотно екрана до финала.
Докато в зала 1 конкурсната програма събираше повече неудовлетворение, отколкото публика, три екранизации на "Ана Каренина" препълваха зала "Европа" - с Грета Гарбо (1935), с Татяна Самойлова (1968) и със Софи Марсо (1997). Първата е декоративна отвсякъде, но самото присъствие на Гарбо е вече филм. Нищо друго няма значение. Това е и целта. Втората "Ана Каренина" е на Александър Зархи - монотонна, барокова експедиция подир страданията на Каренин заради еманципантските опити на Ана, изтикани на заден план навярно за назидание. Натрапчиво бъбрив и фригиден филм, въпреки че в детството ми Самойлова беше първата Ана Каренина - далеч преди да подуша романа на Толстой. Третата екранизация, на Бърнард Роуз, е също безкрайна като останалите и не по-малко настоятелна за изчерпателност. С важна разлика - Ана на Софи Марсо е блудница по дефиниция. Филмът претендира за автентичност - сниман е в руски дворци, по руски улици, та дори незнайно защо и Софи Марсо се опитва да говори руски, но цялата работа стига до гротеска. Интересното е, че и на трите филма публиката оставаше до края - дали за да види как ще се хвърли Ана под влака или пък заради купения билет...
На "Любовта е лудост" нямаше българско заглавие, но пък мъжагата на киното ни Джоко Росич бе представен с две унгарски: "Страст" на Дьорд Фехер (поредна екранизация по "Пощальонът звъни винаги два пъти" на Джеймс М. Кейн, показана в секцията "Особен поглед" на Кан '98) и "Законът на циганите" на Бенце Гьонгьоши. И двата минаха почти незабелязано, независимо от всеобщата любов към талантливия ни актьор. Вината не е у него, нито у публиката.
Американският филм "Хладнокръвен" на дебютанта Марк Уолис Володарски се оказа хитът на фестивала. Случайно попаднал в мафията младеж, който случайно се оказва жесток стрелец, случайно среща любовта и... неслучайно избива наред в името на бъдещата хармония с девойката. Филмът е коктейл от закачки с "Форест Гъмп" на Земекис, "Криминале" на Тарантино или "Фарго" на братята Коен, без да е ерзац. Защото както е безхаберно ироничен към американските реалии и митове, така е и оголено сърцат - младият му автор не се страхува от разпъването между черна комедия и мелодрама. И уцелва десятката.
Сандра Бълок бе тазгодишната звезда на екрана - гледахме я в конкурсния филм "Надежда за обич" на Форест Уитъкър и в извънконкурсния "Любов и война" на Ричард Атънбъроу. В първия е бивша мис на малко градче, а сега - изоставена съпруга, чието унижение е показано по телевизията. Завърнала се към родната стряха, семейството и спомените с малката си дъщеричка, тя търси упование за самочувствие... Искрен до завист филм - и като ситуации, и като екранно поведение на Сандра Бълок и Джина Роулъндс, но драматургично сбъркан, подобно на "Буги нощи". До негледаемост. Според други филмът е затрогващ до сълзи. Според трети пък най-добре е Сандра Бълок да си стои вкъщи - разваляла всичко, в което се снима... Що се отнася до "Любов и война", където е очарователна медицинска сестра по време на Първата световна война и обект на желание от страна на младия Хемингуей, едва ли вината за скуката във филма е на горката Сандра Бълок...
Не знам кой е невинен и кой - виновен, но от всичко изгледано по време на фестивала, изскача доста безрадостна картинка - европейското кино изглежда все по-непроницаемо, все по-натруфено и все по-негледаемо на фона на дори най-скучната американска история. Защо ли?...
А иначе във Варна купонът си течеше с пълна сила. Дори дъждът се приобщаваше към него. Но той не пропусна да напомни за есента, когато в София ще има "Киномания" и в НДК ще бъдат показани горе-долу същите филми. И миналата година писах за същото.

Геновева Димитрова