Пейзажът вместо снимка

След мегаизложбата "Портретът", в Градската галерия на София е дошъл ред и за мегаизложбата "Пейзажът". Асоциацията между двете събития се налага от само себе си, поради което сравненията стават неизбежни. По принцип е логично да се приеме тезата, че второто издание е по-добро от първото, вследствие на натрупания опит и осъзнаването на някои слабости. Само че подобна логика в политиката на СГХГ очевидно не бива да се търси. Тази политика е толкова непостоянна и изменчива, колкото и музата на артиста.
За всички е ясно, че пълният член в края на съществителното идва да покаже на публиката, че това не е нито случаен портрет, нито пък случаен пейзаж. Подобна презумпция е заложена още в плакатите и транспарантите, рекламиращи и двете изложби. Те са големи и, о, чудо!, със сравнително подобрен дизайн, отколкото е обичайно за подобни събития, свързани с изобразителното ни изкуство. Мащабите на експозициите са също респектиращи - винаги над 200 творби, създадени от около 200 автора в продължение на около век.
В "Портретът" впечатлението беше за една по-скоро "концептуална", отколкото обща изложба (така и не се разбра дали все пак това не беше случаен ефект) и в този смисъл налагащият се от заглавието пълен член - това страшилище за всеки, изучаващ българската граматика - стоеше на място. Той подсказваше, че става дума за нещо "по-така", а не за обичайните отбиване-на-номера и отчитане-на-дейност.
Това, което може да се види в настоящия момент, обаче, е просто едно огромно количество пейзаж, струпан из залите на галерията и покрил стените й на няколко реда. В известен смисъл бихме могли да приемем, че "Пейзажът" в Градската галерия е нагледен пример за ситуацията, царяща в тази институция. Ситуация на изнервящо колебание между добри намерения, стремеж към някаква промяна и същевременно тотално недообмисляне на изложбената политика, както и на концепциите за самите изложби.
Идеята на "Пейзажът" накратко е следната: изваждане на бял свят значителния фонд на галерията, събиран в продължение на години; без претенцията за научен подход, т.е. хронологичност или стилова обособеност, да се покаже еволюцията във виждането за пейзажния жанр на огромен брой художници, творили в периода от началото на века до края на 80-те години - например изместването на интереса от идиличните селски или природни към по-динамичните градски мотиви, пречупени през светогледа на всеки отделен автор. Дотук добре, но още при първия поглед към експозицията дори и тази твърде обща и непретенциозна идея се сблъсква с известно противоречие, заложено в нея.
За всеки малко или много изкушен в историята на българското изобразително изкуство е до болка ясно, че по ред исторически, психологически и социокултурни причини българският художник като цяло не напуска рамките на академизма, респективно реализма, а в това число и идилично-селската тематика, едва ли не до наши дни. Например, случайно или не, в експозицията до едно от платната на Иван Мърквичка, получил образованието си в годините на късния европейски академизъм, е окачена творбата "Малък Искър" на Деньо Чоканов, който е започнал да следва Академията в годините, когато този стил отдавна не е на почит в Европа. А отлики между двете почти няма! И ако този пример звучи малко пресилено и като изключение в общото аранжиране, то пък никой не може да отрече импресионистичните веяния в произведенията на мнозина художници, работили по различно време, но изцяло в епоха, когато импресионизмът отдавна е изиграл новаторската си роля. Накратко казано, при настоящия подбор и излагане на пейзажите, представени в Градската галерия, картината на стилистичната еволюция в този жанр става малко неясна. Често нюансите са много тънки, отличими единствено за окото на специалиста. Случайно или не, разграничението, което все пак е направено, е малко грубо - в едната зала болшинството са т.нар. стари майстори, а в другата - съвременни художници, но и тук нещата са доста смесени. По тази логика няма обяснение защо автори като Андрей Даниел, Христина Петрова или Генко Генков, например, са експонирани редом с творци от началото на века.
В крайна сметка акцентът на изложбата (ако изобщо такъв съществува) е размит и изместен в съвсем друга посока. "Пейзажът" се е превърнал по-скоро в документална изложба, посветена на стара София, където възрастни софиянци си припомнят отдавна несъществуващи сгради и места, пресъздавайки във въображението си картините на една романтична, по-чиста и приветлива столица, която, за съжаление, е невъзвратимо загубена. А голяма част от представените творби, някои от които с неоспорима художествена стойност, но третиращи "извънстолични" мотиви, като платната на Найден Петков, Васил Бараков, Иван Ненов, Кирил Петров или Петър Дочев, Недко Солаков и др., остават отвъд границите на зрителския интерес. В този смисъл една фотоизложба би имала по-голям успех.
Отново се връщам към предишната изложба - "Портретът". В нея имаше известна "закачка", като например измъкнатите от депата официални портрети на политически личности, играли роля за съдбините на България от Освобождението допреди десетина години - царе, вождове, диктатори и партийни ръководители. Налагаше се един по-глобален извод за немалката роля на изобразителното изкуство като помощно средство при утвърждаване на дадена доктрина - независимо от политическата й окраска, както и за неблагодарната, често маргинална позиция на твореца, поставил се изцяло в услуга на подобни стремежи. От друга страна, по-ясно беше обособен и интимният портрет, заемал значително място в творчеството на немалко български художници, изявили индивидуалността си именно в тази област. Дори салонният ефект от наредените от горе до долу по стените платна имаше своето обяснение.
Сега, поради спецификата на жанра, подобно въздействие е немислимо. Най-малкото начинът на подреждане вече е изгубил смисъла си и звучи твърде анахронично. За да стане една изложба с пейзажи интересна, е необходим съвсем различен подход. Още повече, когато става въпрос за българското изкуство, чийто провинциален характер представлява основна негова отлика. Но вместо да лежим на тази страна, която е безсмислено да отричаме, прикриваме или ожалваме, особено при вече съществуващи артефакти, вероятно по-добре би било от това състояние на нещата да се извлекат някакви ползи. Което вече е работа на куратора/кураторите. (Пита се обаче, кой/кои са те за настоящата изложба.)
Манипулацията е мощно оръжие, познато на хората от хилядолетия, и използвано, за добро или лошо, в най-различни ситуации, включително при изграждането и възпитаването на определен вкус и естетически критерии. Какъв е проблемът тогава да се "изманипулира" с положителен знак съзнанието на хората, включително и това на професионалистите. Естествено, абсолютно изключвам възможността изкуството да се откаже от статуса си на елитарно удоволствие, достъпно за определена прослойка. Времето на профанацията, за щастие, отмина. Става въпрос за друго. За насочването на мисълта и погледа в определена посока, за поставянето на ударението върху определен аспект в поредица от творби, принадлежащи към пейзажния жанр. В този случай експонирането един до друг на автори, работили по различно време, би намерило своето логично обяснение. И няма да е нужно да се използва елементарният, втръснал на всички хронологичен подход. Нека зрителят бъде принуден да погледне с други очи на картините или техните създатели. Защото в значителната си част произведенията от изложбата в СГХГ притежават стойност, дори и в рамките на европейското изкуство. При подобна концепция няма да звучат не на място и съпоставките с първообразите. В края на краищата влиянията са неоспорим факт, а и в ситуацията на "закъснялост" в българското изкуство не би било срамно да се посочат и конкретните източници. Много по-глупаво, смехотворно и признак на изостаналост е във времето на тоталната информираност и глобализирания поглед върху процесите да се самоизключваме от контекста на историята. Специфичният развой на родната изобразителна дейност също е неотменна част от общия ход на събитията, различен за отделните части на Европа и света. Стига изтъкването на различията да не се превърне в избиване на провинциални комплекси.
Ако се обърнем към техническата страна на въпроса за адекватното представяне в Градската галерия на пейзажа в българското изкуство, тук нещата стават по-сложни. Защото само добри намерения не са достатъчни, нужни са и пари, а те открай време заобикалят културните ни институции. А средства са необходими за качествени каталози (които за момента изобщо липсват), добра реклама и компютри, които да спестят възрожденския труд на работещите в галерията да обясняват накратко върху набодени с топлийки листчета "кой кой е" в представяната изложба, в какъв контекст е творил, какви са връзките му с европейските центрове на изкуството, каква е степента на личните инвенции в произведенията му и т.н.
Но дори и тези, независещи от една конкретна личност обстоятелства, не оправдават организатора (който и да е той) на изложбата "Пейзажът" за твърде елементарния му ход да извади картините от хранилищата на СГХГ по реда на тяхното постъпване в тях.

Илина Коралова