Мълчанието на актьора

Светлина! Бяла. Синя. Червена. Облива тъканта на огледалото. Тъкан от фин прах полепнал по повърхността. Светлината е насочена към Него, към този, който се оглежда мимоходом, преди да чуе онзи тих, доверителен, интимен глас - сигнала за Началото. Последни приготовления - тампонът с пудрата, галещ бръчиците на очите, челото, скулите... Глътка алкохол за концентрация в ситуацията на Онзи, Другия, промъкващият се в мисълта, в жестовете (все още лични). Постепенно настъпва "мнимостта" и преходът към Него.
"Кой е в огледалото... Кой всъщност съм аз?" - пита актьорът... а Гласът възвестява Началото. "Другият" излиза от гримьорната. Приключил е преходът, белязал огледалото чрез спомена в праха, и светлината, която не осветява вече никого. Следва актът и мълчанието на актьора... "Мълча - следователно съществуваш!" - заявява той. На сцената, пред публиката, в спектакъла и ролята, пред камерата, актьорът мълчи - говори фиктивното.
В ситуацията на театралността визираме диа-логичността на битието (но не като насъщен, а като екстатичен диалог). Жертвата на личното в актьора прави възможно битийното наличие на фиктивното. Насъщно битийното се "умълчава". В акта на безличието се сублимира смисловостта - проговаря героят.
Негативното в актьора, неговата вътрешна драма е безличието - по определение, той пребивава винаги абсолютно в акта на своето значимо битие, чрез фикцията за Друг. Съдържанието на ролята обсебва, дисциплинира тялото, принуждава го да мълчи, докато трае безапелативността. Различните "демократизиращи" техники за спонтанност, за оптимизиране на личното присъствие и състояние на актьора в ролята не засягат по никакъв начин същността и абсолюта на акта. Всички елементи на поведението, включително и грешките, пропаданията, импровизациите, осветени от театралната публичност, са част от ситуацията. В модернизирането на технологията се цели нейното още по-дълбоко радикализиране. Изисква се все по-универсално и тотално участие на битийното в на-личното. Цели се "проговаряне" в акта на всички възможни телесни ресурси на актьора. "Мълча - следователно все повече съществуваш!" - добавя той.
Актьорът контролира кризата на своята идентичност - една потенциална заплаха за неговото лично битие. Отчуждението от насъщното може да се хронифицира и да доведе до загуба на конкретното съдържание на личността. Преживява се абсолютната относителност на битието на личното в наличието. Мълчанието - тази работна, изначална възможност за актьора, може да го доведе до онемяване и ужас от липсата на самия себе си, ужасът от бездната.
Друга възможна опасност е тоталната "героизация" на актьора - дискурса на героичното, обсебвайки напълно насъщното, се пренася извън театралността. Универсалната способност за плевъплъщение в ролевите инструменти на всяка "логия" на топоса в социалното, провокира актьора да пристъпи към "сцената" на реалността. Тук ще го открием като социален типаж в прагматичната "игра" на ежедневието. "Инфлацио" (раздуване) на едно определено психично съдържание на личността заплашва актьора. Онова мълчание е изоставено, ролята вече е насъщно битие. Тази позиция описва експанзията на героичното съдържание в Аз-а, при което, обикновено след демистифициране и разпад на мита, следва регрес и криза на личността.
Същевременно в процеса на "актьоризация" на героичното в модерната драматургия се достига до друга крайност - в мига на пълното съвпадение на лично с на-лично битие; на актьора с героя; на тотално проговаряне на автентичното - се унищожава самата ситуация на театралността. Този процес бележи един инцест върху формата - мълчанието е изоставено, проговаря и нахлува личното. Парадоксът тук е, че точно този тип мълчание прави възможна публичността както вътре, така и извън актьора. "Умълчаването" е резултат от неговата вътрешна "публика", но по един негативен, недостатъчен за него начин. Външната публика и позитивът следват обета му, положен пред храма на театралността. Тук актьорът ни се представя като една дълбоко етична фигура, преповтаряща по своеобразен начин класическата структура и динамика на героичния мит.
Да интерпретираме актьора сам по себе си като герой. Възвестен е неговият триумф. С полагането на граници в театралното, между публиката и актьора и вътре в него - между "Другия" и премълчаното лично, се бележи актът на прокудата, захвърлянето на актьора в бездната на публичността (насилието на театралния дискурс). Изходът тук е един - в перспективата да се съ-живи ролята, фиктивното, другата идентичност, чрез едно все по-дълбоко "умълчаване" на себе си до забрава и пълно онемяване - актьорът е "живият съсъд", а тялото му - "свещеният граал" за героичното.
Позитивното в актьора е възможността той да реализира този уникален, характерен само за театралността момент - жертвайки своето лично, "умълчавайки" своето същностно, чрез акта на превъплъщението да съ-живи социално значимото битие. Телесността, захвърлена в чиста трансцендентност на самата себе си, като безлична, поражда битието на значимото. Достигнатото екстатично тъждество легитимира актьора като фигура на екстаза (диа-логичното като екстатично). Наративът на същно-значимото е толкова близо и дълбоко в личността - на едно "мълчание" разстояние. Така триумфира той, жертван и прероден, като откровение на смисъла на битието.

Найден Николов