Златният Орфей завинаги?

Човек не може да почне да пише за хубавото в "Златният Орфей", без да си изясни с какво точно този фестивал, баща на всички попфестивали у нас, днес го дразни. Тази година му бях зрител по телевизията. Като трудов човек, в навиците ми е да си лягам рано и принудата да чакам да стане 23 часа, за да почне излъчването на записа, ми бе повече от неприятна. Това, че е наврян в гетото на нощната програма на БНТ, ясно показва, че фестивалът-ветеран е културна институция, с която в България не знаят какво да правят: премного е значела тя някога за нас, за да бъде изоставена. От друга страна, обществото не изпитва вече хъс към "Орфея" и просто го търпи, "не къса страницата", както при откриването ни увещаваха да не правим водещите в ролята на рупори на идеята "Златен Орфей завинаги". Добре, нека да е "завинаги", но това ще е едно полусъществуване: нищо не може да върне значението на "Златният Орфей" от 60-те и 70-те години в днешната действителност, в която попмузиката се върти вече на съвсем други обороти. Това, което "Златният Орфей" предлага днес, вече не е празник, а е делникът на българската популярномузикална практика. Той не достига дори "делничния празник" на MTV-културата, но продължава да стои в позата на нещо изключително. Несъответствието вкарва фалш в обръщението на "Орфея" към нас и затова ние не му вярваме. Най-малкото не му вярваме така, както му вярвахме някога...
От друга страна, "Златният Орфей" е нужен на попмузикалната гилдия или поне на част от нея. Казвам го в следния смисъл. Попфестивалите се роят един след друг и от тези сред тях, на които присъствам, виждам, че у нас всъщност се роят "социалните групи по интереси". Никой от фестивалите - включително и "Златният Орфей" - вече не може да претендира за националната аудитория, нито за някаква хипотетична националнозначима попмузика. Знаехме го от глашатаите на постмодернизма, сега го виждаме на практика: в 90-те години избухването на глобалното в културата върви редом с избуяването на локалното. Национална масова култура няма. Не може да има. Има глобална такава, както и "по групи". "Златният Орфей" е "борса" на попмузиката в Слънчев бряг: една класация сред десетките други. Затова бих посъветвала: не го обявявайте за "фестивал на спомена". Всяко сравняване на днешен "Златен Орфей" с някогашните му издания е в ущърб на сегашните. Махнете патетиката, повишете коефициента на деловитостта и дайте място на носталгията само във финалната вечер, която - за разлика от конкурсните вечери - може вече да поеме такива дози спомени и вълнуващи награди на ветерани, колкото сте в състояние да финансирате...
А сега - заявените в началото съждения за хубавото в "Златният Орфей'98", сипещо се щедро от галавечерта, която заслужаваше да бъде излъчена на живо, за да я видят повече хора. Не съм от тези, които пребивават в постоянен спор с журито, роптаейки защо са наградени тези, а не онези. Журито за творчество и неговата работа са също част от играта-на-златен-Орфей. С присъждането на Голямата награда на "Кажи ми докога" на Валентин Пензов, Михаил Белчев и Мага в силовото изпълнение на Маргарита Хранова то просто отново защити златноорфеевската концепция за българския хит. (Бях им я присъдила от негово име още на 1 септември.) Даването на награди е всъщност реверанс към една или друга "динамична сила", движеща жанра като дело на хора с интереси и показател за това е предпочитанието на песента на Етиен Леви (когото иначе високо ценя като артист) или на "С приятели е по-добре" на чевръстия "Екип 6" пред, да речем, "Мечтател" на Георги Станчев: въпрос на вътрешно-гилдиен подход. Не бе по-различно и при резултатите от конкурса "Нови гласове", на който, впрочем, не се явиха достатъчно безпроблемни във вокално и естетическо отношение индивидуални изпълнители. Предпочитанието на певци като Бойка Щерева (съветвам я незабавно да си смени педагога!) е израз на златноорфеевска концепция за конкурсно пеене, която безуспешно поощрява младите да пеят като звезди не от нашия небосклон. Голям смях пада, когато пущам записи на тези напъни на идещи от Запад специалисти по попмузика. Не проумяват защо се правим на други...
Това, с което "Златният Орфей'98" защити провеждането си, е, че даде отлична възможност за изява на нови и млади хора, или на такива, които се разкриват откъм нова за тях страна. Поначало респектират цифрите на заявките в двата конкурса: 190 песенни продукции и 84 кандидати за състезанието "Нови гласове на България". Просто изказвам личното си мнение, което отдава предпочитание на младото, свежото, непретенциозното, на певци, групи и екипи, които се базират върху такова пеене, което звучи убедително на български. Харесвам "Самотна боса-нова" на Валери Костов и Венелин Велев в изпълнение на чудесните "Би войсис", харесвам "Джазабел" от Бургас, формацията "Момчешки свят", "Човекът от квартала" на Стенли, "Остани" на група "Алегро", както и аранжимента на Илия Кънчев на "Детето от улицата" в яркото изпълнение на Петя Буюклиева.
Що се отнася до "мемориалната част" на галаконцерта - награждаването на заслужилите - сценарият бе отличен, изпълнението също. Филип Киркоров е щастливият удар на 29-ото издание на фестивала, награждаването му със статуетката на Орфей се връща като златен подарък за нас. Източник на силни емоции бе и призирането на Дамян Дамянов, отлично разиграно от събратята му Михаил Белчев и Недялко Йорданов. Винаги сме "да" и за Борис Годжунов и Атанас Косев. По-нататъшната фиеста с "Ритон" и "Сигнал" обаче дойде в повече. София отдавна спеше...

Розмари Стателова