Всеки, който отново
взема думата, е безумец

Разговор с австрийския драматург Петер Турини

- Известен сте и с политическата си ангажираност. Как стигате до вашите политически прогнози?
- Преди всичко се виждам като писател и драматург. Каквото имам да казвам, се опитвам да вложа в устата на моите персонажи. И по принцип се получава. Но понякога някои порядки в моята страна така ме вбесяват, така ме изпълват с гняв и възмущение, че излизам от кожата си и за да отреагирам, посягам към есеистичната форма. Тогава държа реч или написвам някое есе. Например по време на тържествата по случай 50-годишнината на Република Австрия държах реч на Хелденплац пред 50 000 души. Беше ми невъзможно да изрека каквато и да е празнична дума. Малко преди това четирима роми бяха убити, разкъсани от бомба. Нещо толкова ужасно трябваше да бъде публично изразено. И така вместо тържествено поздравление избрах едно обръщение към убийците под заглавие "Скъпи убийци".
- Как оценявате демократичните процеси в бившите социалистически страни?
- Разбира се, аз се радвам, когато в бившите социалистически страни има или се създават демократични структури. Но аз вярвам, че демокрацията няма голяма стойност и трайност, ако не задоволява основните потребности на обикновените хора - имам предвид материалните жизнени потребности. Смятам, че бедността, мизерията, несправедливостта рушат характера на човека. Един живот на свобода и в демокрация е само тогава възможен, когато дава възможност за преживяване в материален смисъл. Зная, че има отделни хора, които въпреки големите материални несгоди в тези страни проявяват героизъм и създават великолепни неща. Но зная също, че много от хората губят своите сили и кураж. Мисля, че от Запада се очакваше повече. Много години тук се проклинаше социалистическата система и се съжаляваха хората, принудени да живеят в нея. Сега тази политическа фаза свърши и изглежда Западът не се интересува особено много от хората от тези страни. Издигат се високи прегради пред средноевропейското благополучие. И това е нова форма на затваряне, на пренебрежение. Смятам също, че Западът може много да научи от Изтока. Просто не е вярно, че по време на комунизма душевността е била унищожена. Точно обратното, въпреки трудностите тази душевност се изявяваше. От този дух на хората Западът може да се поучи. От тяхната общителност, отзивчивост, от търпението им, от любопитството им към света, както и от тяхното съвсем различно чувство за времето. Често имам чувството, че Западът ще бъде унищожен от собствената си скорост, от динамиката на живота. Ще бъде унищожен душевно. И това друго чувство за времето би обогатило, би било подарък за хората от Запада. Западът се затваря за Изтока. А Изтокът възприема твърде много от Запада. Целта на свободата не би могла да бъде създаването на едно брутално капиталистическо общество на Изток. Това би значело само свободата на пазара, а с нея цялата несправедливост, презрението към хората, всичко, което включва този пазар. Аз пледирам за една коалиция на интелигенцията и за тази коалиция може много да помогне Изтокът.
- С вашите пиеси и есета, с вашите изяви вие сякаш искате да провокирате хората да мислят, да вземат позиция... Скандалите, свързани с някои ваши постановки, сякаш са ви нужни, за да събудите приспания бюргер. Постигате ли целта си?
- Ах, знаете ли, би било много мъчително да провокирам еснафите или дребните буржоа и кой ли не още. Аз провокирам преди всичко себе си. Не съм същество от някоя друга планета, в мен също има нещо еснафско. Писателят насочва стрелите на мисълта към самия себе си. И от това понякога излиза нещо ново. Ако това ново накара другите да се замислят, ако ги провокира, ако ги ядоса, би било добре. В началото на всяка мисъл, на всяко писане не стоят другите, а самият аз.
- Понякога не се ли отчайвате?
- Не вярвам, че песимистичното мислене гарантира продуктивно отношение. Песимизмът е състояние, което води до апатия, отчаяние, пасивност и безразличие. Това са качества, които не обичам. Моята позиция е не толкова песимистична, колкото недоверяваща се, съмняваща се. Пред мен застава светът с всякакви възможни твърдения: политически, социални, лични и аз по принцип на нищо не вярвам. И даже когато зад твърденията стоят две докторски титли. И когато всичко научно е обосновано. В известен смисъл съм един глупак. Или казано другояче, представям се за глупак, за да мога да узная още веднъж всичко сам. Моят истински порив е любопитството. Опитвам се всяко нещо, всяко мнение, всяка идеология, всяко изречение така да усетя, сякаш то още не е открито, не е изговорено... Това е голяма лудост, но всеки писател, всеки, който отново взема думата, е луд, безумец.
- Може ли със средствата на театъра хората да станат по-добри или по-щастливи?
- Този въпрос е толкова стар, колкото и самата литература. Отговорът ми е съвсем прост: Не зная! Но много би ми се искало! И се държа като всеки, който вярва, че това може да стане. Отправям моите думи и изречения към мен самия и към другите. И ако другите се раздвижат от тях, би било много добре.
- Непрекъснато сте в състояние на някакво вътрешно неспокойство. Откъде идва то?
- Светът, който ме заобикаля, и личният, и социалният, ми изглежда като пълна катастрофа. И се мъча да преодолея чрез словото тази бездна между това, за което копнея и желая, и това, което ме заобикаля. Така да се каже, произвеждам непрекъснато текстове. Не мога да живея, без да пиша. Животът е нещо половинчато и само думите правят от тази половинка понякога нещо цяло. Така за кратко време това мое безпокойство ме напуска. Личният ми живот е съвсем безинтересен. Преживявам радостите и разочарованията като всички останали хора. Но в една точка моят живот се отличава от този на много други. Аз го описвам. От време на време изчезвам, разделям се с моя живот, заключвам се, забравям всекидневните грижи и навици, за да мога да пиша. Понякога си мисля, че в живота не съм добър, в писането съм малко по-добър. На въпроса какво бих пожелал за себе си, бих отговорил така: Никога да не ме напуска любопитството, също и особено що се отнася до жените!
- Казвате, че сте чужд в Австрия. Казвате още, че театърът е вашето спасение...
- Чувствам се чужд в Австрия, защото никога не съм възприемал моята родина географски. Сигурно бих се чувствал толкова чужд и във Франция или на Сейшелите. Моята родина е словото, театърът. Разбира се, това е една илюзия, бягство. Но не съм избрал съзнателно това бягство. От петнайсетгодишна възраст пиша театрални пиеси. Потъвам в богатството на езика и фантазията, за да мога да се почувствам за малко у дома. Нямам семейство, никой не би издържал около мен. Просто е така, дали е добре или зле, все тая!
- Какво мислите днес за различните социални устройства на света?
- Аз съм и оставам ляв. Защото въпросът за справедливостта винаги най-много ме е интересувал. Не мога да пътувам с кеф в първа класа, когато зная колко много хора се возят във втора. Към марксизма се пристрастих през 60-те години като голяма част от моето поколение. И през следващите десетилетия се разочаровах от него, също както и голяма част от моето поколение. Може би сме виждали всичко през розовите очила на нашите желания и сме загърбвали реалността. Колко много злини е сътворил реалният комунизъм и какво добро е сторил, е нещо второстепенно за един австрийски писател. Тук аз изживявам конкретната експлоатация, истинската несправедливост, пропастта между увеличаващото се богатство на едните и бедността на другите, безработицата, отчаянието на младите. Винаги ще се противопоставям на тези неща със средствата на словото. В момента работя върху последния вариант на последната ми пиеса "Любовта в Мадагаскар". Предстои да бъде представена във виенския Академитеатер. В пиесата разказвам за силата на фантазията, за това как човешките мечти се превръщат в реалности, даже и за кратко време. Моите пиеси, от една страна, са анализи на действителността, но никога не я представят само като отчайваща и непреодолима... За моите персонажи винаги има един момент на надеждата, перспектива за промяна, някаква представа за красивото, даже и когато това става само за миг... Литература, която представя една затворена система на отчаянието, не ме интересува. В моя живот аз също имам нужда от надежда. Иначе не бих могъл да пиша.

Виена - София, 1998

Разговаря Райна Конушлиева