Отговорността -
за репортера или за редактора?

Максим Бехар:
Аз смятам, че медиата не би могла да носи отговорност, вместо работещите в нея. Отговорността трябва да е персонална. Ако се отиде на съд, трябва да се осъди някой. Това ще е, да речем, главният редактор или заместник-главният редактор. Да речем, репортерът "Х" е написал някаква информация, която не е вярна. (Може репортерът да е използван като пощенска кутия, много често става така.) След седмица той напуска вестника. Главният редактор не е имал нито физическа, нито никаква друга възможност да направи система, която да провери писанието на журналиста "Х". След напускането на "Х", значи, главният редактор да отговаря вместо него... Отговорността трябва да е персонална - като нанесеш морална вреда, просто отговаряш пред закона.

Борислав Борисов: Не съм съгласен с тезата, че било невъзможно редакцията и издателят да носят отговорност понеже нямало технология, по която да се проследи достоверността на репортерския продукт. Вярно, в България напоследък се създаде екзотичното впечатление, че между издаването и редактирането на вестник и издаването на художествена литература няма особена разлика. Обаче достоверността на медиасъобщението е важен елемент от демокрацията, освен това демокрацията е една все по-формализираща се процедура. От тази гледна точка ми се струва, че отговорността на медиата трябва да бъде юридически регламентирана. Мисля, че очакванията на обществото са именно собствениците, главните редактори и редакторите да са отговорни за съдържанието. Крайно време е това разделение в професията - на репортери, които носят отговорност, и на шефове, които не носят отговорност, да намери юридическо разрешение. Защото то успя да прекърши много добре започнали професионални кариери.
Репортерът в българските медии, за съжаление, е придобил статута на човек, който просто изпълнява поръчки и може да върши всичко. На него му се вменява задачата да осигури текст, който да продаде вестника. Не е ясно обаче какво се вменява в мисия на редактора и на главния редактор, на собственика и на издателя. Не е ясно за самата редакция, за самия издател и за цялото общество. Очевидно, докато не дефинираме кой какво точно прави в медиите, много трудно ще се разберем кой носи отговорността.

Драгомир Йорданов: Ако позволите, един пример: Обвинение срещу журналист, написал нещо в някаква статия, което прокуратурата квалифицира като клевета по адрес на длъжностно лице и повдига обвинение точно по чл. 148, ал. 2 от Наказателния кодекс. Журналистът казва: да, аз съм отговорна за това, което съм написала, проверила съм фактите и това, което е написано вътре, твърдя, че е вярно. Представя се оригиналът на статията, който журналистът е предал в редакцията, и се вижда, че точно този пасаж във вестника - това, което излиза пред публиката, е стилово редактиран, различен е от текста, който журналистът е предал в редакцията. Текстът обаче, който е излязъл във вестника, действително покрива в понятието за клевета. Но причината е редакционна намеса на някой по йерархията - отговорен редактор на броя, заместник-главен редактор, никой не знае кой е. И кой всъщност да понесе индивидуалната наказателна отговорност - очевидно е, че това, което е излязло във вестника, журналистът не го е написал. А статията излиза с неговото име отдолу.