Трите загуби
на четвъртата
власт

През последните 7-8 години в България се заговори - и това има своите основания - за нова политическа класа. Заговори се и за нова икономическа класа, но категорично не се говори - и, убеден съм, и това има основания - за нова медийна класа. Въпросът, по който ще разсъждавам, е защо в България няма медийна класа?
Разбира се, трябва веднага да уточня, че използвам понятието "класа" в казионния му терминологичен обем, т.е. говоря за класата като за колективен субект на власт. Следователно въпросът може да се преведе и така: защо има политическа власт, защо има икономическа власт, а няма медийна власт; как така се случи, че медиите в нашето общество не упражняват собствена власт?
Преди да започна да отговарям на този въпрос обаче трябва, да мина през друг: прилича ли медийната власт на политическата, икономическата, въобще на "традиционните" типове власт? Отговорът е "не", защото от тяхна гледна точка тя е власт без власт. Дискурсивното поле на медиите е журналистически центрирано и в този смисъл е ориентирано критически спрямо властта - журналистиката е власт, само доколкото е срещу властта. Медиите са "черна дупка" на властта, те произвеждат власт само доколкото я унищожават. Тъкмо в това е спецификата на четвъртата власт - за да се случи, тя трябва да остане неизползвана, замразена. Медиите похлупват властта, както саркофагът в Чернобил похлупи остатъците от атомната електроцентрала.
Тази употреба на властта в медиите не е тяхно изначално качество, а се появява в прехода от Палео към Нео телевизия, според разграничението на Умберто Еко, т.е. в прехода от медии на истината към медии на играта. Изясняването на този процес естествено става в теоретично многогласие, но тук аз ще се възползвам само от един пример, на който се позовава Бодрияр. Той анализира прословутия американски експеримент със семейство Лаут - в продължение на седем месеца то непрекъснато е снимано за телевизията и показвано по нея. През това време в резултат на присъствието на камерата се случват разни неща, например семейство Лаут се разпада, но не това е важното в случая. Казусът дава възможност на Бодрияр да формулира следната промяна в статута на властта: "Дискурсът вече не върви от една точка към друга, а извършва кръг, който обхваща неразличимо позициите на изпращащи и на приемащи, които отсега нататък са необозначими като такива. Така вече не съществува властова инстанция, изпращаща инстанция, а властта е нещо, което циркулира и чийто източник вече не се откроява. Тя е кръг, в който се сменят позициите на доминиращи и доминирани в безкрайно преобръщане. А също така и е край на самата власт от гледна точка на нейното класическо определение."
Медиите в съвременния свят деконструират класическата власт и така либерализират публичното пространство, отварят пространства на индивидуалната свобода. Именно като субекти на такава невъзможна власт те се оказаха производителите на така наречената постмодерна ситуация, определена от Фуко като ситуация, в която има човешки същества, но няма човек. Тоест няма генерален, пропагандно заявен модел за човека. Медиите са престанали да работят по посока на подобието и са започнали да работят по посока на различието. Най-категоричният резултат засега от това "медийно почистване" на властта е Интернет - създаването на изцяло "хоризонтална" публичност без институционализирана йерархия.
Когато говоря за това, че нашите медии не произведоха своя класа, имам предвид именно неспособността им да одържат власт в себе си и по този начин да осигуряват "пропадането" й, нещо, което те правят в постиндустриалните общества. Според тази логика ние в своето развитие все още не сме такова общество, ако въобще историята има прогресистка логика.
Ще дам един нескромен пример със себе си. Откакто съм член на НСРТ, непосредствено усещам липсата на подобен прогрес. В европейската традиция, според която е създаден, този съвет трябва да бъде публичен субект именно на такава власт без власт. Неговата функция не е да управлява медиите, тогава би бил просто един седмоглав медиен бос, не е да им налага своя воля, а да създава условия за проява на тяхната собствена. Тоест той е възможен само доколкото има медийна класа със своя воля. Липсата й естествено избутва НСРТ в зоните на класическа власт, проектира го върху екрана на публичността като медийна протеза на политическото. Той може да излезе от този капан само доколкото всеки от членовете му не използва мястото, на което е попаднал, за да реализира собствените си идеологии - колкото и възвишени да са те, защото тогава просто мястото изчезва под краката му. Иска ми се да вярвам, че на нивото на институционалното производство частните идеологически стратегии на членовете на НСРТ постепено започнаха да не личат; че съветът, ако все още не се е превърнал в субект на четвъртата власт, то поне лека-полека излиза от стереотипите на класическата власт. Дори само заради драматургията на ролята и взаимното неутрализиране на индивидуалните позиции по допирателната на общите решения.
Нека се върнем към въпроса: защо българските медии не постигат своята невъзможна власт, като му дадем отговор: защото в тяхната най-нова история тя на три пъти, в три големи офанзиви беше източена. Източването тук е метафора на преобръщането й в друга форма на власт; на използването й от други властови субекти за свои цели; на поглъщането на медийния дискурс от други дискурси.

Източване първо

Първото голямо източване беше политическото. То се състоя в периода непосредствено след 1989 година. Тогава медиите работеха за производството на новата политическа класа, промоцираха нейната власт. Произведоха публичните й лица и ги "залепиха" върху лицата на реалните фигури, изхвърлени от събитията в обществения център. Екранът се превърна в магическо огледало - щом се огледаш в него, ставаш такъв, какъвто си се видял. Новата политическа класа се случи в режима на телевизионната симулация - като преобърна връзката прототип - образ. Не ми се иска казаното да прозвучи като критика (вероятно това беше единственият начин в посткомунистическите общества да се прояви политическото с неговите персонификации), а само като констатация на подмяната на медийния дискурс с политически.
Това стана преди всичко на територията на БНТ, като моделно бе най-видимо в предаването "Панорама". Пресата също беше политически домимирана от партийния печат. Всички помним медийната клоустрофобия между хартиените стени на "Дума" и "Демокрация".
С други думи, цялата власт, която медиите произвеждаха, веднага се усвояваше от извънмедийни субекти, превръщаше се в политическа власт. Не искам да обиждам никого, но ми се струва, че нашата политическа класа и до днес продължава да властва чрез ресурса на медийната власт, която събра в началото. Тя, поради редица исторически обстоятелства, трябваше да самовъзниква на празното и това стана, като "ограби" медиите. Състоя се първото голямо източване на медийна власт.
Този процес, разбира се, се извършва навсякъде по света непрестанно, но като част от колажа на различни дискурсивни форми, а то значи и на различни властови отношения, а тук той за години се превърна в основна стратегия, в бетонобъркачка на публичността. Който не преработваше медийната власт в политическа, беше поставен в ситуация на отстъпление. Онези, които не играеха тази игра, се маргинализираха. Нека дам само един пример - вестник "Култура", в който имам удоволствието да работя вече близо десетилетие. Считам, че този вид маргиналност в нашето общество е една от големите му демократични придобивки, но това е друга тема.
Днес моделът на партийната преса, разбира се, се разпадна, тя самата беше "наказана" с маргинализиране. И това беше само един от знаците, че доминацията на политическото, пълните правомощия на политическата класа върху медийната власт постепенно бяха отнети. Как стана това?

Източване второ

Ще му поставя един може би твърде хиперболизиран етикет - престъпното. Кранчето бе пуснато от тъй наречената независима преса. Тя имаше за цел - не знам доколко целеполагането е било съзнателно, но до голяма степен успя - да прекъсне изтичането на медийна власт в политиката, да освободи медиите от доминантата на политическия дискурс. Многократно съм писал, че това стана със средствата на преддискурсивната ежедневна реч. Пресата разтовари политическата класа от незаслужено придобитата медийна власт, като въобще деконструира дискурсивното говорене до преддискурсивно; като даде публичност на езика от ежедневието, езика на човека, седнал по юнашка фланелка на ракия и табла в панелната кухня. Деконструкцията на политическия дискурс ставаше от името и с инструментариума на здравия битов разум, всичко извън неговата логика получаваше статут на патология. Политическото бе уличено в двойна патология. За червените беше лесно - те бяха историческите носители на патологията на идеите, която имаше непосредствена видимост в собствения ни социален опит от близкото минало. На сините - за антропологична симетрия - бе приписана патология на телата, като къде по-директно, къде по завоалирано бяха уличавани в хомосексуални ориентации. Сюжетът вървеше неравно, но обхвана не един и не двама сини лидери. Важното не беше как, важното беше носителите на политическото да попаднат извън границите на нормалността от гледна точка на битовия разум, и едните, и другите трябваше да бъдат обявени за маскари. Явно политиците си "получаваха заслуженото", медиите си прибираха това, което сами им бяха дали. Въпросът обаче беше кой и как ще се възползва от овластения в независимата преса битов разум, от властта, взета от ръцете на политиците и буквално захвърлена на улицата. Щастливецът, както лесно можеше да се изчисли, се оказа новата параикономическа класа, която възникна в нашето общество, тази на борците, на мутрите. Говоренето на независимата преса с ценностната система, която наложи, фактически произведе социалния свят, в който "борците" станаха възможни; нарисува пейзажа, на чийто фон те се придвижиха от мазетата, съблекалните и дискотеките към социалния център. Медиите се освободиха от политическото, като си послужиха с език, който преработваше символичното във вещно, и се получи нещо, характерно за племенните култури: физическата сила от само себе си се превръщаше в социална йерархия, на върха на която, разбира се, стояха борците като най-силни.
С други думи, тук източването на властта стана по посока на едно престъпно социално поведение, пре-стъпно не само и не толкова по отношение на правото, колкото по отношение на съществуващия в християнските културни традиции символен ред. Разбира се, автор на модела беше независимата преса, но заедно с нея в "пресата" върху културната йерархия в по-голяма или в по-малка степен се включиха и частните радиостанции. Там се появи една ди-джей-журналистика, ако ми е позволено да я нарека така. Това беше радиоформа на границата между журналистиката и дисководенето, която поднасяше информационния поток в ритъма на танца, на движещото се тяло; сливаше телесното и значещото, като първото предопределяше второто. Този маниер, макар и в друг медиен регистър, се пренесе в телевизията и преди всичко в собствените програми на кабелните телевизии. Те възприеха комуникативни стратегии - от ниво програмиране до ниво език, които на свой ред разпадаха публичното до битовото. (Само БНТ твърдо си остана и досега си стои в първия период - в периода на политическо източване на властта. Не се ангажирам да преценя дали това е привилегия или изоставане в нейното развитие.)
Така се оформи картината на второто голямо източване на власт от медиите, като неговият мотив, доколкото въобще имаше такъв, беше да се пребори с първото. Цялата медийна среда се претрансформира по посока на пре-стъпното, така че трябваше да дойде шерифът. Появи се третото, последно засега, голямо източване на власт - правното.

Източване трето

Посттоталитарните медии, които сами, по пътя на естественото развитие, не можаха да създадат собствените си норми, трябваше да бъдат дисциплинирани "отвън", от един чужд дискурс, който по отношение на тях да застане в метапозиция. И този дискурс можеше да бъде само дискурсът на правото, и без това превърнат от съвременния публичен свят във все по-често използван жокер.
Тук няма да се връщам към принципния дебат дали медиите въобще могат и дали въобще трябва да бъдат обект на правото. Нито ще се позовавам на европейската практика, защото тъкмо в нея регулацията на медиите със закон в последна сметка има за цел да ограничи насилието и порнографията, злоупотребите с частния живот на гражданите, въздействието върху подрастващите и пр. С други думи, законодателството там се появява като хоризонт в развитието на средствата за комуникация, когато те поемат прекалено голяма доза свобода и започнат да реализират своите крайни либерални стратегии. Нашите медии обаче, особено националните, към които засега единствено е насочен законът, са в точно обратното положение. Тяхната либерализация предстои, в това отношение те все още не са се случили, та да може случването им да бъде законово ограничавано. Трябва да я има четвъртата власт, та да се налага парцелирането на публичните й територии.
За нас, следователно, медийните закони се явяват в обратна перспектива: очакваме те да ограничат нещо, за да може то фактически да преодолее ограниченията си, да получи свобода. Статутът на закона става парадоксален, което го прави неадекватен на себе си и заради това подвластен на нещо друго - на политически, икономически, лобистки и пр. интереси. Ето това наричам правно източване на власт от медиите.
С казаното обаче не искам да обезценя усилията на хората, които работят по тези закони, напротив, считам, че те са натоварени с ангажимент, който изисква свръхусилие. Усилие да се открие формулата на обратната правна перспектива; да се създаде закон, който едновременно трябва да действа и да се пази от своето действие. Само подобна "деликатност" в манифестирането на този тип регулация може отчасти да излекува нейната парадоксалност в посттоталитария свят, да й помогне да се освободи от кукувиците, които мътят в нейното гнездо. И тук, освен на собственото си професионално въображение и морал, правните експерти в медиите нямат никаква друга опора - позоваването на тъй наречения чужд опит не е нищо повече от куфар, облепен с туристически етикети.

Отговорността

Накрая вероятно ще трябва да кажа дали според мен има средство за борба срещу описаните властови кражби в медиите. Има, и то е в старомодната дума отговорност. Единствено отговорността на журналистите в границите на собствения им корпоративен интерес и в границите на професионалната им потребност да пазят дискурса, в който говорят, е в състояние да реформира отвътре медийната ситуация. Ницше казва, че отговорността е по силите само на отделния човек, на обществото не е. В случая тя е по силите само на отделния журналист. Като казвам отделния, имам предвид журналиста и в неговите професионални саморегулативни сдружения. Само така и само там медийното пространство обратно ще започне да се пълни с медийна власт, която от своя страна ще изчезва в безкрая на новия комуникативен свят. Само така ще се освобождават пространства на индивидуалната свобода, заместващи класическите властови уподобявания. Докато журналистът сам не се ангажира с тази отговорност, нашите медии няма да се променят, защото няма откъде другаде да дойде тази промяна.

Георги Лозанов