Свободата -
за журналистите или за всички?

Радомир Чолаков:
Конституционният съд в едно много адмирирано решение подчерта функционалната зависимост между трите члена - 39, 40 и 41 - на Конституцията и обърна внимание, че свободата на медиите, гарантирана в чл. 40, е във функционална връзка с чл. 39 и чл. 41 - че Конституцията обуславя една подчинена роля на нормата на чл. 40 спрямо другите две норми на чл. 39 и чл. 41. Тоест Конституционният съд дословно казва, че свободата на медиите е обслужваща свобода по отношение на свободата на изразяване на мнение и свободата на разпространяване на информация.
Оттук произтичат два извода: Първо, всеки български гражданин има право да търси и получава информация и да я разпространява, и да разпространява мнението си чрез електронни медии. Второ, електронните медии са длъжни да респектират и да обслужват - по терминологията на Конституционния съд - индивидуалното право на свобода на информацията и нейното получаване и разпространяване, както и свободата на разпространяване на лично мнение.
Тези конституционни текстове и изложените в тях принципи се привеждат в нормите на медийното законодателство, в закона за радиото и телевизията чрез няколко конкретни норми. Това е, първо, нормата на чл. 4 където в т. 3 се казва: "Създаването и разпространението на радио- и телевизионни програми се подчинява на осигуряване на всестранна, достоверна и обективна информация." В чл. 24 този принцип се повтаря още веднъж за затвърждаване. В неговата ал. 1 се казва: "Излъчваната информация трябва да бъде всеобхватна, достоверна, обективна." Като в ал. 2 на същия член се казва, че - "Новините като информационни факти трябва да бъдат разграничавани от коментарите към тях".
Член 65 от Закона за радиото и телевизията, който визира изисквания към програмната дейност само на Българската национална телевизия и Българското национално радио, в ал. 3 казва, че "продуценти на информационни предавания могат да бъдат само БНР и БНТ". Тази норма е възприета и в проекта за новия закон за радиото и телевизията. Тази клауза в него директно е поставена под съмнение в последното становище на двама експерти на Съвета на Европа. Според тях би следвало да се постави въпросът защо се ограничава правото на трети лица да създават информационни предавания, защо единствено националната медиа да може да реализира такива предавания и не представлява ли това ограничение на правата на трети лица по отношение на разпространяването на информацията?
Изхождайки от традицията в законодателната ни практика, допускам, че тази забележка няма да бъде взета предвид и че ще си остане нормата в новия закон, съгласно която само Българската национална телевизия произвежда информационни предавания. От това за мен лично следват следните допълнителни въпроси и изисквания, които би следвало да се отправят към дейността на националните телевизии и към журналистите и редакторите в нея.
На първо място, тъй като външни лица не могат да произвеждат информационни предавания, това означава, че в Българската национална телевизия и Българското национално радио трябва да съществуват особени изисквания към съдържанието на информационните предавания. Тези изисквания би следвало да изхождат от принципа, че чрез тези предавания се гарантират конституционните права на гражданите на свобода на изразяването и на обмен на информация, на които права медиата е само посредник и които права медиата само обслужва. Тоест принцип, който гравитира около схващането, че медиата не е източник на информация. Тя е само посредник на информация. Важността и съдържанието, начинът на поднасяне на информацията, начинът, по който се поднасят мненията, трябва да се определят от критерии за тяхната обществена значимост, а не от субективните представи на медиата или на отделни редактори и журналисти.
На второ място, ако възприемем първата теза, се получава един конфликт. Правото на журналистите, които в крайна сметка са граждани и които имат абсолютно същото право да разпространяват своите мнения и да разпространяват информациите, които те считат за необходими, влиза в конфликт с индивидуалното право на останалите граждани, доколкото журналистите, за които говорим, имат монополната възможност да използват своето право, монополната възможност да използват медиата за разпространяване на своето мнение и на своите информации на считаните от тях за релевантни информации.
Би следвало да се зададе въпросът: имат ли журналистите свобода като граждани да определят важността и съдържанието и начина на поднасяне на информацията по свое усмотрение, позовавайки се на индивидуалното си право? Или са длъжни да подчиняват своето поведение на принципа, че те обслужват реализирането на идентичното право на всички граждани и поради това следва да са по-пестеливи и въздържани при упражняването на своето право.
Отговорът според мен следва да се търси в посока на принципа на претегляне на интересите. Доколкото аз лично съм привърженик на схващането, че журналистите в монополната медиа би следвало по-пестеливо да използват своето индивидуално право и да дават възможност за реализирането на индивидуалните права на останалите граждани, считам, че решението на проблема и изходът следва да се търси в етичните кодекси, доколкото не е възможно с правна норма да бъде забранено на определена категория хора да упражняват дадените им от Конституцията индивидуални граждански права. Затова и съществуват етичните кодекси на журналистите - там, където съществуват - чрез тях гилдията заявява пред обществото начина, по който работещите в масмедиите поемат някакво обещание пред обществото.
[...]
В научната книжнина по медийната проблематика се цитира едно изказване на професор Асен Златаров, през 1929 г. или 1930 г., "че радиото е могъщо средство за информация, пропаганда и възпитание и че в истинския смисъл на думата то е един народен университет".
Позволявам си да мисля, че от 1930 г. насам в България не е променено традиционното схващане, че радиото и телевизията са инструменти за някаква пропаганда. И че в години, в които няма ясна политическа воля какво да се пропагандира, или в които политическата воля е, че живеем в условия на демокрация, медиите започват да пропагандират това, което те намират за правилно и за вярно. Тоест те започват да разпространяват свои си тези. Тоест разбирането в практиката на българските монополни електронни медии на свободата на изразяването и свободата на информацията е като свобода на медиата и на медиатора. Тя не се разбира като свобода на реципиента, която медиата просто обслужва.
Можем да се попитаме - има ли в България привилегировани групи граждани по отношение на правата по чл. 39 и чл. 41. Отговорът ми е, че има. Има две групи граждани, които имат привилегирован достъп до ефира на електронните медии, с което се нарушава чл. 6 от Конституцията. Този член гласи, че всички сме равни по права, независимо от общественото си и професионално положение. И тези две групи са журналистите, които работят в медиите, и политиците.