Традицията
да си все по-лош

Национални есенни изложби

Пловдив

2-30 септември

Добрата новина е, че и тази година Есенните изложби в Пловдив имат каталог. Лошата са самите изложби. Което за тези, които ги следят, въобще не е новина. От години се повтаря една и съща ситуация: гледаме или сбирка, или сбирщина от експозиции. Ако няма големи амплитуди в качеството, значи е първото, а ако има - второто. Самото качество обикновено е средно и пада, повличайки и по-добрите изложби. Защото колкото и да се говори, че това са отделни и самостоятелни изложби, те все пак се характеризират с единство на време (гледат се наведнъж) и място (Стария Пловдив), т.е. възприемат се като цялостно събитие. И фактът, че част от него (например картините на Андрей Даниел) вече е показвана в София, не му помага. Дори напротив: също като при слаб филм, чийто най-ефектни кадри са изнесени в рекламата - зрителят разбира това едва след като се е излъгал да го гледа.
Така се лъжем всяка есен. От последните 15 години си спомням откъслеци (предимно от 80-те) и само две издания от по-ново време. И това съвсем не е случайно. В предишното десетилетие Есенните изложби имаха ореол на нестандартност: сред маратона от ОХИ-та, сред тържествените мраморни пространства на галериите в столицата и страната посещението в Стария Пловдив се превръщаше в истинско художествено приключение. Броденето по калдъръма сред живописната архитектура, търсенето на произведенията по къщи и дворове създаваше особена "откривателска" тръпка у публиката. За самите художници бе високо признание да участват в това събитие. В противовес на "демократичната" масовост на ОХИ-тата, тук се избираха само 10-12 автори, за които можеше да се твърди, че са най-добрите от многото желаещи. Освен всичко друго това бе възможност за самостоятелна изложба, за каквато иначе трябваше да чакат ред в няколкото галерии и зали на СБХ в София и в другите градове на страната. Не на последно място бе славата на Пловдив като "люлка на художници" (главно от 60-те години насам), за която твърдят, че е неувяхваща и сигурно е така. Все пак тя видимо помръква заедно с основния си национален форум - Есенните изложби.
Ще повторя писаното вече десетки пъти: те западат просто защото организаторите не могат (или не искат) да намерят адекватната им формула в съвременните условия. В интерес на истината два пъти опитаха и съм запомнила точно тези издания - от 1994 и 1995 г. Макар първото да беше удивително слабо, а второто - умерено силно, фактът, че и двете бяха на кураторски принцип, си бе казал думата. Индивидуалната обединяваща изложбите концепция, позиция, интуиция, вкус и т.н. откроиха събитията независимо от качествата им. Особено интересно бе изданието от 1994 г.: някакъв хипотетичен "пазарен" принцип бе събрал "средни" изложби без изключение и тази цялост на събитието бе по своему симпатична. Все пак определено е по-добре да видиш категоричен запомнящ се неуспех пред това постоянно да търсиш в безличието степени на сивота. Следващото издание бе опит, от една страна, да се запази традицията на отделни изложби плюс почетно участие и, от друга, тя да се "разчупи" чрез представянето и на по-неконвенционални художествени форми. Резултатът бе успешен именно заради прозиращия в него замисъл: събитието равнопостави видове изкуства и поколения автори, превръщайки се в хармонична панорама на актуалния художествен живот.
Новата насока на Есенните изложби обаче не бе продължена и след двете запомнящи се издания те си тръгнаха по старому. Организаторите отново "забравиха", че обстоятелствата са се променили, че има твърде много форми и форуми на изкуството, че някои от тях предизвикват дискусии, което ако не друго, поне е белег за актуалност. И че Пловдив отдавна се люлее на стари лаври; че добре познатите дворове, къщи и еркери вече не са уникален декор на изложбите, а рутинна среда; че есенното посещение също е навик, изработен с годините. (Той се крепи единствено на опасението, че можеш да пропуснеш нещо интересно. Успокоението в това отношение пък поражда съмнения за смисъла на усилието. И така до следващата есен...) При всички тези привичности не е случайно, че непрекъснато се набляга на традицията - колко е хубава и важна в Есенните изложби в Пловдив. Самият факт, че ги има, се обявява за качество - като продължение на идеята, че оцеляването само по себе си е стойностно. "Традиция" е заклинанието, пред което, предполага се, ще занемеем, изпълнени със страхопочитание. Тъпоумно ще я пазим, ще я харесваме затова, че я има, и няма да задаваме еретични въпроси като "защо", "за кого"...
Само че има и друга традиция, която се утвърди с времето. Става дума за отзивите за Есенните изложби, в които лайтмотвът "тази година те са по-слаби от миналогодишните" присъства постоянно (с малки изключения). И тъй като първото сравнение се губи нейде в дебрите на десетилетията, тази констатация също звучи като мантра: доколкото никой не си спомня миналогодишните, тя бележи сегашното разочарование, което пък сумира предишните и прераства в циклична закономерност. Настоящото издание продължава и тази традиция. Разбира се, наличието на каталози донякъде променя нещата - в случай, че от статистически хъс решиш да конкретизираш впечатленията си, можеш да си припомниш изложбите (рискувайки да повториш и досадата си отпреди година).
Опитвам се да си представя какво (ако го нямаше каталога) би се запомнило от тазгодишните Есенни изложби. Например почетното участие на пловдивския художник Колю Витковски - отличава се най-вече с многото откупки. Иначе това са "класически" пейзажи със "земен" колорит: едни по-експресивни, други по-спокойни; едни по-успешни, други не толкова в рамките на индивидуалния авторов подход. До него в Балабановата къща е представен Иван Нинов. Специфичният му фото-графичен съзерцателен свят лесно се разпознава и винаги е приятен за гледане. Новост е включването на голо тяло или части от него в сериите "Акт" и "Следи" - ако човек не ги е виждал в София, пише точка в полза на Есенните изложби. Още една получават за златисто-черните графики на Явора Петрова, представени наред с познатите изящно нервни вариации на тема "Паднал ангел". Затова пък единственият скулптор тази година - Иван Парасков, отбелязва доста "минуси". Разностилните му пластики са групирани около къдравото шадраванче на двора и осъществяват причудлива смислова връзка с него. Най-вече трогателно илюстративният каменен шаран, прободен с метален харпун или пък композицията от две еротични голи тела - само удвояването привлича погледа към тази иначе сувенирна пластика (но учудването не прераства в по-сложни феминистки или хомо обобщения - чак пък толкова...). В "избата" на Балабановата къща е Иван Генов с живопис и няколко пластики. И ако картините са своеобразни символични пейзажи-ребуси, в които зрителят при повече упорство може да разчете силуети и фрагменти от тела, то "скулптурите" трудно задържат вниманието - напомнят за онези любители-ентусиасти, които с джобно ножче извличат образи от чепати клони (винаги са ме ужасявали). В другото подземие са Емил Миразчиев и Ангел Пачаманов. Първият показва енигматична графично-релефна серия, в която градира обработени и необработени участъци, бели полета и постепенно запълващи ги щрихи - всичко е много естетско, професионално и малко скучно. Монотонност струи и от картините на Ангел Пачаманов - треви в близък план, на купчини или в редове, представят импресии от страната и земята й (харесах една малка оранжева мазка, нанесена очевидно за разнообразие върху стройно избуяла нива).
Другата по-населена с изложби къща е "Мексиканска графика". В двора е Венета Маринова с дълъг цикъл от дърворезбена живопис. Промислена е, правена е сложно, прецизно, но резултатът все едно достига само до декоративно пано. Символите и знаците, които стояха убедително в "чистата" й живопис, в релефа на дървото придобиват качеството (или по-скоро недостатъка) "приложност" и нито цветността, нито поетичните заглавия могат да го компенсират. Евстати Маринов показва карикатури и шаржове в маслени бои и сатирични рисунки към тях в големи количества. И макар да търси пастелността на Паскин (посветил му е работа), композициите му напомнят най-вече за Анета Дръгушану (видинската връзка си личи). В подземната зала на къщата е изложбата на Андрей Даниел. Тук тя определено помръква - не заради подземието, а заради обкръжението. Сред Есенните изложби в Пловдив свежите иронични проблясъци, видяни преди няколко месеца в София, парадоксално се превръщат в своята противоположност - назидателна патриаршеска сериозност, въплътена в тежка "материална" живопис (за кой ли път става ясно колко е важен контекстът).
И как няма да е важен, след като споменатото "обкръжение" включва полуабстрактните с намек за геометрична подреденост импресии на Дона Неделчева в къщата на ул. "Омуртаг", също полуабстрактните, но кръгово завихрени композиции на Димитър Кирчев в двора на Сдружение "Старинен Пловдив", или не толкова полуабстрактните, колкото еклектично претоварени произведения на Нина Златева в двора на къща "Недкович". Или неописуемата смес в работите на Емил Марков в къщата на БНТ: от разлати насам-натам цветни петна надзъртат изпълнени с нега девойки и антични аполони (вече наистина нямам думи!).
Галерия "Бараците" беше затворена и не видях изложбата на живописеца Димитър Петров. С надеждата (която умира последна) си мисля, че може би точно тази експозиция е трябвало да видя като компенсация за всичко останало. Със здравия разум (който е винаги скептичен) отчитам обаче, че дори да е прекрасна, тя няма да промени общото тягостно впечатление от Есенните изложби. За не знам коя поредна година се чудя кой има интерес да пази тази "традиция"? Та тя вреди и на самите художници - всеки от тях, избран смислено в своето си направление и в подходяща среда, би изпъкнал с качествата си, а не с недостатъците. Но също по традиция никой не поема отговорността за лошото им представяне. Както обикновено виновни са безлични институции и не ми остава нищо друго, освен да ги отбележа поименно: Община Пловдив - отдел "Култура", Съюз на българските художници, Сдружение "Старинен Пловдив", Дружество на пловдивските художници.

Диана Попова