Между музиката
и... музиката

Разговор с Павел Герджиков

- Кога разбрахте, че можете да пеете?
- В най-ранна възраст. Баща ми и майка ми са ми казвали, че съм пеел още във времето, когато не си помня този период от детството. После нататък вече си спомням, че познавах по радиото, когато пее голямата певица Ерна Зак. Всъщност Ерна Зак и Зара Леандър - две съвсем различни певици, ако може въобще Зара Леандър да бъде наречена певица, са първите имена, които съм запомнил като свързани с пеенето. Следващото име беше Тито Скипа. Между плочите, които имахме в грамофона с ръчно навиване и с иглички - това бяха все плочи на "His Master's Voice" - беше и тази плоча на Тито Скипа. "Адио Гранада, Гранада миа" - си спомням една песен... мно-о-ого години по-късно я чух по радиото и ме върна към детството. Всъщност това са така първите три звукови отлагания в съзнанието ми, певчески, които до ден днешен нося. А що се отнася до инструментална музика, първото ми впечатление от инструментален концерт беше Петият концерт на Моцарт за цигулка в изпълнение на Куленкампф. Това си спомням. Аз съм расъл в провинцията и единствената ми връзка с музиката беше радиото и грамофонът.
- Вашите родители започнаха ли да мислят по-късно, че вие може би ще се занимавате с пеене?
- Не, те никога не са ме насочвали към пеене, към музика, към театър... Към нищо въобще не са ме насочвали. Те просто ме оставиха да се развивам нормално... Меломан беше само баща ми. Той беше много музикален човек, имаше красив глас и като ученик е свирил на цигулка. И запази красивия си глас до края на живота си. Но аз се занимавах с всичко, което ми беше интересно. Разбира се, още от дете взимах уроци по цигулка, по пиано, чужди езици - у дома се говореха чужди езици. Минах през всичките степени и форми на художествена самодейност: пях в детски хор, в средношколски хор, в градския хор, участвах в театралната трупа. Бях концертмайстор на Кърджалийската оперета. Акомпанирах певците на пиано, на акордеон. Дирижирах ученически хор, дирижирах детски хор, въобще... нотното писмо се превърна за мен в нотно четмо.
Когато през 1956 година завърших гимназия с отличен успех, със златен медал, кърджалийската общественост ми осигури стипендия да уча в Баумановия институт в Москва - минно инженерство. Разбира се, аз не отидох там. Просто реших, че трябва да се явя в музикалната академия. Баща ми имаше един братовчед - оперен певец в Старозагорската опера. Казваше се Симеон Недков. Той ми намери един романс от Чайковски, арията на Демон от едноименната опера на Рубинщайн, "Леле, Яно" от Георги Златев-Черкин. И с тези три неща, които аз разучих, се явих в Музикалната академия и за голяма изненада моя бях един от двамата, класирани на третия тур. Нямах никакъв проблем с теорията, защото, както казах, бях се занимавал с музика. И така стигнах до... днешния ден.
- Лесно!
- А, лесно не е било. Сега си давам сметка, че е било много трудно, но аз не съм го усещал така. Не знам защо. Днес, като гледам младите, които идват да кандидатстват в Академията - много гласовити, много музикални, но просто не са се занимавали със солфеж, нямат музикантска практика. И ги виждам как са спънати, как им е трудно, как независимо от музикантската си даденост, от актьорската си даденост се спъват в нотите, в интервалите. Не слушат достатъчно музика, може би... Защото музика не се учи с четене. Музика се учи със слушане и с гледане, ако искаш да гледаш музикален театър във всичките му разновидности.
- Като знам колко нещо сте свършили през тези години, не мога да не си дам сметка, че сте един много работлив човек. И като че ли с каквото се захванете, то се получава. Мислите ли се заради това за щастлив човек?
- То е относително. Да, общо взето съм щастлив човек. Защото съдбата ми даде възможност да се занимавам с нещо, което много обичам, без което не мога и което винаги е стояло като идеал пред мене. Това е музиката, театърът и тяхната многоликост - в най-различните им прояви. В това отношение съм щастлив. Щастлив съм и затова, че имам непрекъснато възможност да се срещам с големи автори, с големи произведения. И може би това ме е съхранило като човек в трудните години, през които се е наложило по силата на съдбата да живея... По-скоро аз бих отговорил на вашия въпрос така. Считам себе си за един полезен човек за обществото, в което живея. Всичко съм правил убедено и искрено. Винаги съм бил в съгласие със себе си, с дълбокото убеждение, че така трябва да бъде. Даже и когато не съм бил прав. Но понеже казах "В съгласие със себе си...", аз, за да бъда в такова душевно равновесие, много често правя неща, съзнавайки, че са вредни за мен, съзнавайки, че ще ми донесат негативни резултати, ще ми създадат дискомфорт... Въпреки всичко аз ги правя, защото за мен е по-важно душевното ми равновесие, отколкото крайният резултат. И до ден днешен продължавам да бъда такъв. Аз не го правя умишлено, то някак си ми иде отвътре...
- Известен сте като певец, за когото Моцарт не е бил "проблемен композитор", или по-простичко казано, който добре пее Моцарт. На кого дължите това?
- Сигурно на учителите си, сигурно на хората, които са работили с мен. Но и на моя личен интерес към Моцарт. За мен Моцарт е космически композитор. Той иде отнякъде. И всъщност много млад си е отишъл там, откъдето е дошъл. Той излиза извън моите представи за гениален творец, за талант, за дарование. Той е нещо по-голямо. Не мога да намеря точната дума. Но за мен е голямо щастие, че той ме допусна до себе си... Какво значи това? Всеки голям творец и всяко голямо произведение има способността да пази своите тайни и да не ги разкрива до края. И може би затова произведения, които са писани преди 100 - 200 - 300 - 400 години, непрекъснато се изпълняват, непрекъснато се преоткриват. Това не е само въпрос на гледната точка на съответното поколение интерпретатори, ами просто самото произведение носи своите тайни; това са консервирани моменти от човешката история, това е времетворчество, което просто стои. И ако ние сме умни и имаме достатъчно интелектуални сетива, които да ни послужат като ключ към тях, в тези времетворчески откъси можем да намерим страхотни неща: и данни за това, какви са били хората тогава, можем да намерим проекции и да си дадем обяснения защо днес сме такива и какви ще бъдем след известно време... т. е. какви ще бъдат хората, когато нас вече няма да ни има. Ето затова Моцарт за мен е велик човек. В неговата музика всичко има. И аз някъде бях казал, че ако нищо един ден не остане от нашата планета, от нашата цивилизация... нито материален, нито духовен белег - ако някъде в Космоса летят записаните произведения на Моцарт и някоя друга цивилизация се запознае с тях, мисля, че тя напълно ще възстанови представата си за изчезналата планета. Дай, Боже, това никога да не става!
- Много добре казано! Но аз питах за нещо друго. Човек може да си дава сметка за това, което е Моцарт, но може да не знае как да го предаде на хората. Говоря за техника, професор Герджиков.
- А сега, де! Голямата наша певица Лиляна Барева веднъж ми беше казала: "А бе, гледаш, казва, нищо и никакви ноти написал, съвсем елементарни, само като ги погледнеш, и можеш да ги изтананикаш и да ги изсвириш с уста, когато започнеш да ги пееш, ти излиза душата." И е много права! Защото в тази привидна простота се крие някаква много голяма трудност. Техника! Как се гради техника? Не може да се пее Моцарт, ако нямаш преди това много сериозна подготовка. Ако трябва да пееш Моцартова опера, трябва да си чул всичките му симфонии и инструментални концерти. Ако трябва да пееш Моцартова песен, трябва да знаеш всичките му опери, реквиема, месите, навсякъде, където има вокал. Тогава, когато знаеш тези големи произведения, когато можеш да събуждаш в себе си асоциации за неговото линеарно и вертикално музикално мислене, т. е. мелодично и хармонично, на принципите на формообразуването, тоналните съотношения, ладовите съотношения и т. н., чак тогава всичкото това нещо, ако го носиш в главата си, можеш да си разрешиш да изпееш: (пее) "Ein Veilchen auf der Wiese stand" - съвсем простичка.
- Слушам ви и си мисля за звукоизвличането, също така...
- Ами то е свързано - дали ще е звукоизвличане, дали ще е прецизна интервалика, дали ще е пластика на фразата - всичките тези неща, ако ги нямаш предварително като натрупване, като подготовка - не се хващай! Както и всичко, свързано с тях (с произведенията): кога са създадени, в какви условия, как са били оценявани, какво е имало до тях, след тях - всичкото това нещо човек трябва да го има в съзнанието си. И след това човешкият мозък - най-съвършеният компютър - услужливо подава тази информация, когато това е необходимо.
- Като го говорите, звучи доста просто и концентрирано. И кратко. Вашето чувство за хумор не е тайна за никого. Дали заради него сте изпели толкова много комични роли... и най-различни при това като образи... И Бартоло, и Осмин, и Дулкамара...
- И Дандини, и Мустафа, и Базилио, и Фалстаф...
- Всички те са доста различни, може би някои от тях сте предпочитали повече...
- Не! Но днес има роли, които обичам от друга гледна точка - просто защото не бива и не мога да си разреша вече да се появя на сцената в тях. Аз мога все още да ги изпея блестящо - това може да бъде в студио, на микрофон, на концерт, но ако се облека в костюм, колкото и добре да изглеждам, никой няма да ми повярва, че съм примерно Папагено, или че съм Фигаро в "Сватбата на Фигаро", или че съм Дандини в "Пепеляшка". Освен ако съм някакъв хайделбергски студент, който цял живот следва, или се е записал в нощен университет - и след 60-годишна възраст се прави на студент (смее се), тогава върви... Затова тези роли аз ги обичам с друга обич. Слава Богу, за ниски гласове съществува един много голям репертоар на царе, патриарси, свещеници, злодеи, бащи, на възрастни хора от всякакъв Fach - комедиен, сериозен, демихарактерен, така че няма никакъв проблем човек да задоволи необходимостта си от излизане на сцена... Но аз за 36 години толкова съм пял на сцената и на концертния подиум, че съпругата ми е много права, като казва: "Ти няма да умреш с отворени очи - нито за пеене, нито за сцена." А на всичкото отгоре аз от сутрин до вечер се занимавам непрекъснато с пеене и с театър, подготвяйки студентите в Музикалната академия. И ако до момента, до който не бях започнал да се занимавам с педагогика, аз се интересувах само от моя репертоар, сега вече съм един "поливалентен" певец. Аз пея от колоратурно сопрано до бас профундо - всичките им речитативи, текстове - на български, на съответния оригинален език, динамики. Даже започвам вече да им помня и да им сънувам грешките.
- Това, което ми разправяте, се свързва с едно понятие само: професионална съвест. Само от професионална съвест ли толкова години пяхте българска музика?
- Не, не, разбира се! Моето дълбоко убеждение е, че е невъзможно човек да се изгради пълноценно като актьор, като певец, като музикант, ако липсва съставката национална музикална култура. Невъзможно е без чуждестранната музикална литература, това е абсурд, но само с нея е недостатъчно.
- Българската музика ли провокира интереса ви към съвременната музика?
- Да, от нея тръгна. Когато постъпих в Академията, аз пеех песни от Добри Христов, от Панчо Владигеров, от Любомир Пипков, Големинов. След това започнах вече да пея Четвърта симфония и "Боянският майстор" от Константин Илиев, "Апология на Сократ" на Симеон Пиронков, "Пентаграма" за бас и оркестър на Иван Маринов. По-късно дойде цикълът "Чужди поети" на Любомир Пипков. Оттам интересът ми отиде вече към Шостакович, към Тринайсета и Четиринайсета симфония... Благодарение на българската музика започнах да се интересувам от Онегер, Барток, Бритън, Шостакович (и песните). Българската музика провокира и отвори прозореца към чуждестранната съвременна музика.
- Навършихте 60 години тази година! Това звучи наистина неве...
- ...гордо, това звучи гордо! Кога стана - не знам! Кога се изтъркаляха тези години... Да, навърших ги! Навърших ги и не боли!

Екатерина Дочева