Фолкът и академичният дискурс

Превръщането на фолка в предмет на музикалната наука е неблагодарна задача - липсва интерес и от двете страни. Хората на фолка са извън книжовността (справка: печалният опит на просъществувалото само една година списание "Фолкпанаир" - загина си непрочетено). А хората на музикалната наука изпитват към явлението класова омраза. Би го приютила музикалната антропология, но тя при нас е все още само намерение. Изследват се обекти и тяхната направа, социално-музикалните практики се проучват главно ако са реликти от миналото.
На фолка му е малко трудно да бъде "обект" - скромничък е сам по себе си. Все пак "като обект" (разбирай: опредметена в творба или изпълнение музикална субстанция) фолкът бе интересен за музикалната наука, но през 80-те години, по време на бума на сватбарските оркестри. Те имаха какво да покажат като инструментално качество. Бумът на фолка през 90-те обаче е вокално-текстов: авторската песен на фолклорна основа и фолкхитът в ритъма на кючек. Тук публичните артикулации сипят само подигравки и неприязън. (Нямам наум рекламното или скандално-вестникарско слово за фолка.) Какъвто обаче и да е фолкът на 90-те години, явлението не се изчерпва с "Радка пиратка". То е част от българската музикална култура - въпреки оспорването му да е и българско, и музикално, и културно - и като такова трябва да стане предмет на една антропологически насочена музикална наука.
Предприетият от мен опит в това отношение бе във връзка с изследователски проект на тема "Съвременна музикална терминология", с който неколцина музиковеди кандидатствахме конкурсно пред Националния фонд "Научни изследвания" при МОН. Днес вече сме на етап отчитане на резултатите и аз бих искала да съобщя някои от тях. Тематичните области, в които извършихме понятийно-терминологично дефиниране на най-нови явления в музикалната култура, бяха три: "музика и техника", "съвременни теоретични методи и музикална композиция" и "популярна музика". От последната сфера, която изследвам аз, избрах два най-актуални феномена: данс-музиката и фолка. С dance се справих в срок: има натрупан опит в дефинирането и проблематизирането му. Но с фолка се получи засечка - бях го подценила като изследователски обект. Добре, че НФ "Научни изследвания" нещо закъса финансово, та удължиха сроковете.
Първото нещо, с което се заех в терминологичната задача, бе да попитам за водещото понятие. И така - фолк, добре, но защо? В смисъл - защо кавгите около явлението започват именно с името? "Няма фолк, има чалга!" - бе отсякъл преди време във варненския всекидневник "Народно дело" Георги Христов. - "Дайте да не смесваме българския фолклор с чалгата!" Разяри се и проф. Енчо Мутафов - дано не ми се разсърди, че го цитирам от частен разговор - още само когато си отворих устата да произнеса думата. "Какъв фолк, бе? Измислена работа. Фолк значи народ." Налага се да попитам - защо "този" фолк дразни, а не дразнеше "онзи", отпреди 2 десетилетия, англосаксонският, на Джоан Бейз и българските й следовници? А и кой всъщност се дразни? И така - два въпроса: за името и за конфликтния интерпретативен хоризонт около явлението. И накрая още един: за етноцентризма.
Значи, проникна у нас в края на 60-те и през 70-те години друг един folk като отзвук на друг фолклорен бум, състоял се далеч от България, в съвсем различен - от тогавашния, а и от днешния наш - идеологически контекст въз основа на активността на социокултурни групи, твърде различни от носителите на съвременния български и балкански фолк. Все в плана на тогавашния отзвук у нас и в Източна Европа (социалистическия лагер), folk и folkrevival носят друг един образ на Америка и нейната попмузика, алтернативен спрямо образа, внушаван от рокендрола, туиста и прочие жанрове: образът на утопично-романтичен антикапиталистически и антивоенен протест, изразен музикално чрез адаптирани елементи на англоамериканската народна музика, а словесно - чрез критично насочени към обществото текстове. Преминало на няколко етапа още от 40-те години насетне, фолкдвижението (и фолкрокдвижението) затихват като израз на младежки протест в началото на 70-те, оставайки и по-нататък да звучат като форми на попмузиката. След това младежкото фолкдвижение се пренася на нов терен - на Изток, в Централна и Източна Европа, както и в Русия, а на Запад - в Латинска Америка. В България цялото десетилетие на 70-те, а и през 80-те години фолкът в англоамериканския му модел става основа на многочислени фолклороподобни прояви на младежка активност, например в полето на движението за политическа песен "Ален мак", но и извън него в широки любителски среди. От гледна точка на акцентите в тогавашната младежка култура фолкдвижението за китарна песен върху текст с (невинаги) социално-гражданска тематика се третира като част от далеч по-обхватното рокдвижение. За отбелязване е, че носителите му бяха предимно представители на учащата се младеж, тоест така или иначе на младата и съвсем млада интелигенция. Това уточнение е необходимо, за да се осъзнае голямата разлика между социокултурния контекст на китарнопесенния фолк и фолкрок на младата интелигенция, от една страна, и социалния контекст на балканския фолк, който по същото време - пак идейки отвън - залива българското културно и субкултурно пространство, само че на съвсем различно ниво. Това е югофолкът, или, както също е известен още, сръбската новокомпонована народна/фолк музика.
И така, два пъти в течение на едно десетилетие думата фолк надскача пространството на популярномузикалната ни практика. Първия път думата се възприема, втория път мненията се разделят. Потребителите на балканския фолк харесват думата, поради което тя влиза в рекламата на дейността и във вестникарския дискурс. Интелигенцията обаче зароптава, защото вторият фолк - стигаме до заровеното куче! - има претенции да бъде фолклор. Много място ще ми глътне аргументацията, така че моля за доверие: потребителите, а и авторите заедно с изпълнителите и производителите в различна изразна нюансировка твърдят все това - възприемат фолка като съвременен фолклор. Само че по-привлекателен, по-интересен, най-малкото аранжиментно. Това никой родолюбив представител на интелигенцията обаче не може да приеме. По две причини. Първо, българският фолклор (разбирай: фолклорното наследство) е незаменим, национална съкровищница и т. н. И, второ, всякакъв друг folk да бе довтасал, от Аляска, Суринам, Южна Америка, все едно: можеше да се помисли дали, щом народът тъй се е прехласнал, да не бъде допуснат да кръжи край фолклорното. Но съседските ритмоинтонации? Никога! Е, румънските може. Но сръбско, гръцко, турско, а не дай, Боже, циганско да минава за наш фолклор? "Това е чалга!" Добре, да видим що е чалга? Отваряме "Музикално-терминологичния речник" на Четриков (1969): няма такава дума. Има чакона и ча-ча. Още преди години проверих в много дебел речник в библиотеката на БАН: чалга, турска дума, означава платена музика за развлечение. И нещо извън речника, което всеки знае: в България с чалга се занимава най-музикалното малцинство, циганите. На майсторите й - шапка свалям! Нещо против? Има "против", разбира се, и към основанията му пак ще се върна. Нека приключим с думата фолк, тъй като е събудила кризисна терминологична ситуация на приемане/неприемане.
Да помислим още за причините. На първо място, зад думата фолк не стои нищо конкретно - няма конкретен фолк така, както има попмузика и данс. В същото време зад "фолк" стоят много неща наведнъж. Фолк според мен не е термин, не е понятие, не е и дума-знак, а е дума-намек. От една страна, фолкът няма безпроблемно определимо обозначаемо, но, от друга, това, за което намеква, става по-ясно, отколкото ако бъде назовано по друг начин. През последните години бе предприета "първата научна аргументация на явлението" (твърдението е основателно и принадлежи на ст. н. с. Елисавета Вълчинова) и това е съдържанието на сп. "Български фолклор", бр. 6, 1995 г. Броят така е кръстен: фолкът, без кавички, без добавката "тъй нареченият". И все пак за всички материали от рубриката фолкът се явява тема, не обект, не предмет. Нито една статия не се занимава с нещо, което да се зове конкретно като фолк. Изследва се етнопопмузиката, новата национална музика в посткомунистическите страни в Европа, World Music, стиловете на бузуките в гръцката градска музика, съвременните сватбарски оркестри, музикалният полилингвизъм у циганите, "Пирин фолк" и "Пирин фест" в танцовата им част и т. н., и т. н. Както се вижда, типична постмодерна терминологична ситуация: вместо системно понятие - изреждане и редополагане на явления без йерархия. Сходно е и в медиите. Фолк наричат себе си различни класации, седмични страници на всекидневници, журнални радио- и тв-предавания. Изглежда, фолк е дума по-скоро за контекста, не за текста: един огромен мозаичен контекст, крайно нееднороден и все пак - чрез думата - образуващ обща сфера.
Ние, шепата хора, изследващи тази сфера, за себе си сме решили терминологичния проблем така: явлението (засега) ще е с две наименования. Едното е научно и с международна установеност: етнопоп (Ethnopop) музика. Другото - фолк - е за у дома, но пак като водещо. Не можем да се откажем от водещата функция на "фолк" при културологичното му третиране: това е думата, която обосновава българско-културния контекст на фолк-явленията. Именно чрез фолк-обозначението нашият етнопоп-контекст става спадащ към пространството на съвременна България.
Етнопоп означава местна попмузика. И макар че за фолк/етнопопа се говори като за нещо, връхлетяло ни наскоро, това е привидност: става дума за етническа традиция, възникнала като продукт на българската градска музикална практика, зародила се по време на Възраждането. Тази традиция познава възходи и падения, ту я харесват, ту я изтласкват в полето на "неправилната музика".
Има различни типове възрожденска градска музикална култура и нашето явление е това, което е свързано с градското развлекателно, наслажденско начало. Жанровите му сфери са - както и днес - две: инструменталната чалгия и сантиментално-лиричната градска песен. С тях в българското градско - а по-късно и селско - интонационно поле нахлуват нов тип музициране, нови мелодии и ритми, нови инструменти, ново светоусещане, които - чрез механизма на побългаряването - бързо се снародняват. Обратно на диалектно обусловения фолклор, новата (за времето) музика играе разширяваща, балканизираща, "космополитизираща" роля. Това е ставало по най-естествен начин чрез самите музиканти в отворените форми на градското общуване. Ст. н. с. Димитрина Кауфман например привежда думите на един информатор, дядо Трико Мутовски от село Трайково, Ломско, който казва: "По панаири учехме сръбски, румънски, гръцки хора". Възрожденците не са виждали нищо лошо в това: много от Петко Рачо Славейковите лирични песни са върху заимствани турски, гръцки и други чужди мелодии. От възникването си до днес фолкът е антиетноцентричен, общобалкански. Парадоксът, че потребителите му и тогава, и днес го възприемат като народна музика, е привиден, поне според мен. Народната ни селска, диалектно обусловена музика ни заговаря като българи, а фолкът - като балканци. Не сме ли такива?

Розмари Стателова